потърси маркиза в библиотеката и откровено му разясни положението.
Отговорът на Робърт Синклер беше единствено възможният:
— Трябва да заминеш.
— И аз така реших — заяви Дерек. — Изпратих да повикат Маршъл. Вероятно ще пристигне утре следобед.
— Нима ще му разкажеш за роднините си там?
— Смяташ ли, че е разумно да му открия истината след толкова години?
— Не — призна маркизът.
— Точно така! Освен това самият аз още не зная подробностите. Едва когато пристигна там, ще разбера защо имат нужда от мен. Маршъл ще си мисли, че съм отишъл да потърся пленената англичанка. Това е достатъчно.
— Ще се погрижиш ли за нея?
Дерек вдигна рамене.
— Ще се поогледам тук-там. Много е съмнително, че ще успея да я измъкна, дори ако я открия. Озове ли се в харема, една жена е загубена за външния свят.
Робърт смръщи чело.
— Казваш го без ни най-малко съжаление.
Дерек усмихнато изгледа дядо си. Огорчението му беше разбираемо.
— Какво искаш да чуеш от мен? Тя е една от хилядите. У нас робството е подсъдно. На Изток обаче е нещо нормално и законно.
— Но това не е причина да го одобряваш.
— Не го одобрявам, дядо, но аз все пак съм израсъл в Ориента. Приемам робството като факт, като начин на живот.
— Знам, знам — въздъхна маркизът. Не му се искаше да подхваща отново стария спор. — Исках само да те попитам… Ще я видиш ли?
Дерек разбра, че дядо му не говори за англичанката.
— Не знам.
— Ако я видиш, предай й, че съм й благодарен с цялото си сърце.
Дерек кимна и трогнато прегърна стария господин. Гърлото му беше пресъхнало от вълнение. Посланието беше еднозначно и се отнасяше до самия него. То свидетелстваше за признанието, за обичта и гордостта на дядо му, който никога не изразяваше публично чувствата си. Двамата мъже често бяха на противоположни мнения, Робърт гледаше с неодобрение на „ориенталския“ начин на живот на внука си, но с течение на годините между тях беше възникнала здрава, неразрушима връзка.
Само час по-късно, докато Дерек седеше замислен в библиотеката, съобщиха за пристигането на лорд Маршъл Филдинг. Посетителят предаде шапката и палтото си на мистър Уолмсли и бързо се запъти към библиотеката, приглаждайки с ръка непокорните кафяви къдрици.
Дерек се надигна да го поздрави и едва успя да прикрие изненадата си. Щом Маршъл идваше днес, а не утре, когато го очакваше, това означаваше, че не е получил съобщението му и се явява по собствен почин.
— Какво те води насам, Марш?
Гъстите вежди над светлозелените очи придаваха на лорд Филдинг постоянно сериозен израз, който не се променяше съществено дори когато се усмихваше.
— Мина почти месец, откакто бях тук за последен път. Сметнах, че е време да дойда и да видя как се справяш със собствената си съвест.
Дерек избухна в смях. Маршъл никога не се предаваше, особено когато трябваше да убеди приятеля си да стори нещо, което според него не можеше да бъде свършено от никой друг. Очевидно беше дошъл, за да доведе докрай започнатата последния път дискусия. Въпреки че отлично знаеше колко е трудно да накара Дерек да промени мнението си.
Маршъл беше организатор, изпълнението предоставяше на други. Двамата с Дерек бяха неравна двойка. Нямаха нищо общо, освен възрастта си и любовта към конете. Учудващо беше, че приятелството им, започнало в училище, траеше и досега. Бяха напълно противоположни по природа: единият сериозен, сдържан и консервативен, другият — смел, изпълнен с жажда за приключения, понякога непоносимо самонадеян. Но двамата прекрасно се допълваха — единият се втурваше напред, а другият го възпираше.
— Седни, Маршъл — покани го Дерек и посочи удобните кресла — Идваш навреме за чая.
Но лорд Филдинг не се възползва от предложеното му кресло.
— Забелязвам, че съвестта не те мъчи.
— Нямам такава.
— Дерек…
— О, Марш, не се вълнувай! От теб никога няма да излезе посланик в някоя източна страна. Подхващай нещата меко и със заобикалки, бъди учтив с всички присъстващи. Е, как върви шпионажът?
— Знаеш много добре, че тази дума ми е неприятна. Нарича се Външна разузнавателна служба…
— Шпионинът си е шпионин, все едно как го наричаш.
— Така е, признавам — потвърди добродушно Маршъл. — Е, разменихме ли достатъчно учтивости, или трябва да поговорим и за времето?
— Климатът е доста мек и…
— Дерек, ти си в състояние да вбесиш и светец! Седиш си тук и дрънкаш глупости, а в това време мис Чарити Уудс търпи какви ли не гадости…
— Престани, Марш — прекъсна го рязко Дерек. — Не си сигурен дали момичето изобщо е страдало. Случайно знам, че някои жени сами се продават като робини, за да се озоват там, където са отвели твоята мис Уудс! Дамите от харема живеят сред лукс. Те са най-разглезените жени на света. Никой не злоупотребява с тях.
Маршъл облегна глава назад и с въздишка затвори очи. Трябваше веднага да разбере, че само си губи времето, като се опитва да убеди Дерек. Може би доводите му не бяха справедливи, но той не можеше да промени факта, че двамата имаха коренно противоположни възгледи по въпроса за жените, продадени в мюсюлманските страни. В коя страна жените се радваха на такова добро отношение? Къде беше живял Дерек? Не знаеше ли, че не навсякъде е така?
Но нямаше никакъв смисъл да бъде разпитван Дерек Синклер за живота, който беше водил преди пристигането си в Англия. Той никога не съобщаваше подробности. Ала възгледите му носеха ярък източен отпечатък.
По време на последната им дискусия Дерек не беше изразил мнение. Просто беше отказал да напусне Англия. Причината беше съвсем разумна.
— Само след месец се женя.
— Не ми напомняй. Вземаш единственото момиче, което мога да обичам, и на всичкото отгоре посипваш сол в раните ми, като ме каниш на сватбата — беше отбелязал с шеговита усмивка Маршъл, но опитът му да погледне на нещата откъм смешната им страна беше излязъл несполучлив. — Отложи сватбата.
— Не мога. Освен това старият господин ме помоли да не се отделям от него. Напоследък често боледува.
— Няма нищо подобно — възрази Маршъл.
— Последната седмица беше на легло.
— Случайно разбрах, че просто е настинал.
— Той е вече доста възрастен, Марш — отговори спокойно Дерек. — Иска да има внуци, преди да се с отправил към вечността.
Срещу това нищо не можеше да се възрази. Маркизът наближаваше седемдесетте и през последните години беше с доста разклатено здраве. Мисълта за децата, които неизбежно щяха да се появят, децата на Дерек и Каролайн, беше ужасно потискаща и Маршъл побърза да отхвърли темата „наследници“. Но от толкова места го притискаха заради отвлечената англичанка, че той беше принуден да потърси още веднъж Дерек. Някъде дълбоко в сърцето му туптеше надеждата, че сватбата все пак ще бъде отложена — и това
