Дерек вдигна глава и Шантел облекчено се отпусна на възглавниците. Едва сега се усети разбита и с треперещи нерви. А как ли се чувстваше той?
— Всичко в ред ли е, Жахар?
— При мен? — изпъшка тя и като го видя, че се надига, изплака с глас: — Вие кървите!
Това прозвуча едва ли не като обвинение. Дерек сведе поглед към гърдите си и разбра, че раната не е опасна.
— Дреболия.
— Защо този човек влезе чак тук? Как можа? Къде, по дяволите, е охраната? — изсъска тя и страхът й отстъпи място на гнева.
— Май ги заплаших, че ще ги одера живи, ако ме обезпокоят по какъвто и да е повод. Явно са ми повярвали. Освен това са глухонеми и не чуват нищо.
— Изпищях така, че трябваше да ме чуят чак пазачите в другия край на двореца!
Дерек се ухили.
— Телохранителите нямаше да ги пуснат. Никой не реагира на виковете ти, защото всички в палата много добре знаят какви трудности ми създаваш.
Шантел недоволно отмина намека, че викът й е означавал само едно — че Дерек е загубил търпение от ината й.
— Но как успя да влезе? — И тя с ужас се взря в проснатото на пода тяло. Под него имаше локва кръв. В гърдите му стърчеше дръжката на камата.
— Уместен въпрос.
Шантел остана на мястото си, докато Джамил се запъти към вратата. Предполагаше, че немите пазачи са мъртви, но това не се оказа вярно. Само след миг те се втурнаха в стаята, следвани от дузина слуги. Личната охрана на владетеля беше разпределена в градината и всички входове бяха строго охранявани, така че пазачите бяха изпълнили задълженията си. Но скоро откриха въже, което се люлееше от покрива в близост до вратичката към градината. Това беше обяснението как мъжът е успял да проникне толкова навътре в палата, но не и защо стражите не са го забелязали, когато е слизал надолу по покрива.
— Сам съм си виновен. — Владетелят се обърна извинително към един доста по-възрастен мъж, който беше влязъл след слугите и изглеждаше много развълнуван. — Заповядах им да стоят далеч от вратите и да се разхождат покрай стените на градината.
— Доброволно сте се изложили на опасност, така ли? — промълви невярващо старецът.
Джамил промърмори нещо, което Шантел не чу, но страните й пламнаха от смущение, когато старецът се извърна и я измери с гневен поглед. Който и да беше, този човек смяташе, че тя е виновна за случилото се, и всички в палата щяха да споделят мнението му.
Лекарите се суетяха около раната на владетеля. Слугите претърсиха мъртвия. Не намериха нищо в джобовете му с изключение на тежка кесия с жълтици.
Шантел стоеше настрана. Гневът бързо отстъпи мястото си на чувство за вина. Когато осъзна напълно значението на случилото се, тя едва не изплака с глас. Господи, за малко да убие Джамил със собствените си ръце!
Вдигна очи и забеляза, че един от лекарите шепне нещо на ухото на господаря. Стомахът й се сви. Този човек сигурно му съобщаваше, че тя нарочно е нанесла удар с ножа, че е искала да използва удобния случай и да се освободи от него. Дали Джамил щеше да повярва? Сигурно, след като цяла вечер му крещеше, че го мрази! Следователно нямаше никаква причина да му се притече на помощ или поне така изглеждаше на пръв поглед…
Изнесоха трупа от спалнята, измиха кръвта от пода и смениха пробитите възглавници с нови. Шантел седеше в ъгъла с лице към стената. От ума й не излизаха собствените й думи, казани пред Кадар, че тази вечер ще й отсекат главата. Ето че опасенията й се превръщаха в реалност…
Най-после в стаята останаха само Джамил и двамата нубийци. Владетелят заповяда да донесат чаша каняк, опразни я на един дъх и отпрати телохранителите в градината. Те отказаха да го оставят сам и Шантел разбра това, въпреки че не познаваше езика на знаците. Но накрая все пак се подчиниха и излязоха.
— Защо им заповядахте да излязат? — попита тя, когато останаха сами. — Сигурно искате да ме убиете със собствените си ръце…
Той се отпусна на колене пред нея и смръщи вежди.
— Какви са тия глупости? Ти…
Но Шантел не го остави да се доизкаже. Тя се хвърли на гърдите му и се вкопчи в него.
— Толкова съжалявам — захълца тя, скрила лице във врата му. — Не исках да ви нараня, кълна се. Целех се в гърба му, но се спънах и…
— Знам.
Тя отметна глава назад и го погледна.
— Какво искате да кажете?
Дерек се изсмя на раздразнението, промъкнало се в гласа й.
— Къде отидоха съжаленията ти?
— Значи не вярвате, че съм искала да ви убия?
— А ти искаше ли?
— Разбира се, че не.
— Тогава знай, че мога да направя разлика между опит за помощ и заплаха. Помощта ти дойде тъкмо навреме.
— Какво?
— Силите вече ми изневеряваха и нямаше да мога да удържа онзи тип, ако ти не го беше извадила от равновесие и така успях да го отблъсна. Може да се каже, че ми спаси живота.
— Наистина ли? — пошушна тя и замислено добави: — Следователно сте мой длъжник, милорд.
— Ако смяташ да молиш за свободата си, малка луна, първо си помисли много добре. Толкова силно те желая, че надали ще те пусна да си идеш — дори като благодарност за живота ми.
Ако беше казал нещо друго, всички по-ранни уверения в любов биха отишли по дяволите. Но даден по този мил начин, отказът не я разочарова.
— Тогава ми окажете една голяма милост.
— Какво искаш сега?
— Вярност!
— Не предпочиташ ли да те обсипя с богатства? — Когато Шантел плахо, но решително поклати глава, Дерек буйно я привлече към себе си. — Сигурно ще ти се иска да си избрала богатствата, защото нощем ще се молиш за почивка, но аз няма да ти позволя да ме напуснеш нито за миг.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
— Обесихте ли го на портата на двореца? — попита Дерек.
Двамата с Омар бяха прекарали сутринта в залата за аудиенции и сега се прибираха в покоите на Джамил. Имаха няколко срещи с чуждестранни дипломати и високопоставени лица, с които се водеха преговори. Първия път Дерек беше доста нервен и се боеше, че опитните очи на чужденците ще открият разлика между неговото държание и това на Джамил. Но днес се почувства много по-добре в ролята на владетел и доведе няколко важни дела до успешен край. Изслуша и доста просители и се опита да уреди въпросите им, допитвайки се до съветите на Омар.
Великият везир вървеше до него с намръщено чело, все още разтревожен от покушението предната вечер.
— Да. И нека изгние там, дето могат да го видят всички. Още не се е обадил никой, който би ни помогнал да установим самоличността му, макар че обявихме награда.
— Не ми се вярва и да се появи. Кой би проявил достатъчно глупост да признае, че се познава с убиец? Из града сигурно вече се говори, че поредното покушение върху живота ми отново се с провалило. Станаха две, откакто съм тук. А преди това?
— Пет опита, единадесет жертви — изръмжа сърдито Омар.
