— Аз… Аз ти го казах — отговори Маршъл, внезапно смутен.
— Но не беше достатъчно ясен. Я не стой така, иначе ще я загубиш отново. Как може човек като теб да е толкова нерешителен!
— И аз не бих могла да се изразя по-добре — съгласи се с него Каролайн и на лицето й светна усмивка.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Шантел тъкмо угасяше и последната лампа в стаята си, когато вратата се разтвори с трясък.
— Тя обича Маршъл!
Младата жена подскочи уплашено. Беше решила да си легне рано, за да не мисли за него, а той нахлуваше нахално в стаята й и на всичкото отгоре се усмихваше.
Поиска й се да го изгони, но попита:
— Кой?
— Каролайн.
Шантел се вцепени на мястото си.
— Сигурно е добре за нея — промълви невярващо тя.
Без да обръща внимание на тона й, Дерек се приближи и я притисна в обятията си.
— Не разбираш ли, скъпа? Вече можем да се оженим!
— Така си мислиш ти.
— Говоря сериозно, Шантел.
— Аз също — отговори тя и се изтръгна от прегръдката му. Беше побесняла от гняв при това закъсняло предложение. — Чух историята ти, Дерек. Дядо ти иска да се ожениш и на теб ти е все едно за коя — важното е да му доставиш удоволствие. Затова казвам не. Нямам желание да бъда втора избраница, след като първата те е изоставила.
Дерек беше очаквал сълзи на щастие и реакцията й го раздразни неимоверно много.
— Хиляди дяволи, ти никога не си била на второ място и много добре го знаеш! Виновен ли съм, че бях вече сгоден, когато те видях за първи път? Каро е най-добрата ми приятелка и не можех да скъсам с нея, защото щях да я нараня, не разбираш ли!
— Но можа да нараниш мен, нали! Стори ти се напълно нормално да изтръгнеш сърцето от гърдите ми и да го стъпчеш под ботушите си с проклетото си предложение да живея като твоя метреса!
— Да не мислиш, че щях да те обичам по-малко, ако беше приела това място? — изрева в отговор той.
— Какво каза? — попита като замаяна тя.
— Много добре чу думите ми. В никакъв случай не исках да те загубя.
Очите й блеснаха при мисълта, че не го е разбрала добре. Единствената му грижа беше да не се лиши от употребата на тялото й. Как можа да й хрумне идеята за любов — дори за секунда?
— Защо продължаваме този безсмислен спор? Отговорът ми е не. Ако обичаш, излез от стаята ми!
Побеснял от гняв, Дерек се обърна към вратата. Понечи да излезе и спря. Преди я беше оставил отворена — сега я затвори и завъртя ключа. Щом не можеше да се справи с чувствата й, щеше да опита с логиката.
— Трябва ти съпруг, Шантел.
— Върви по дяволите!
— Забрави ли настойника си?
— Какво искаш да кажеш? — попита с присвити очи тя.
— Най-добре ще се отървеш от лапите му, ако се омъжиш. — Това не отговаряше изцяло на истината според преценката на адвоката му, но Шантел нямаше защо да го знае. — Да не смяташ да се криеш от него, докато станеш пълнолетна?
— Защо не? Такива бяха плановете ми, докато една почивка в Барка не промени намеренията ми.
Мразеше я, когато говореше така саркастично.
— Нима няма да ти достави удоволствие да го изхвърлиш от бащината си къща?
— Не, ако заради това трябва да прекарам с теб остатъка от живота си.
Дерек изскърца със зъби.
— Откъде идва този инат, за Бога? Ти ме обичаш, аз те обичам, вече няма пречки за женитбата ни. Нормално би било…
— Много добре, убеди ме.
— Какво?
— Казах, убеди ме. Съгласна съм.
Минаха няколко секунди, преди да разбере, че тя му се усмихва. Тръгна бавно към нея, не вярвайки на очите си.
— Защо прие, защото ти казах, че трябва да се криеш ли?
— Не.
— Или защото ти се иска да си разчистиш сметките с роднините?
— Идеята ти е чудесна, но не е и това.
Шантел се засмя и когато Дерек дори не направи опит да я прегърне, пое инициативата и се хвърли на врата му. Сега той се противеше.
— Почакай малко…
— Тихо — промърмори тя и зарови лице във врата му. — Нима вече забрави колко бързо пламва страстта помежду ни?
— Аха, това било значи! Искаш само моето…
— Глупчо! Искам само твоята любов. Трябваше да ми кажеш, че ме обичаш.
Дерек веднага я сграбчи и я притисна до себе си с все сила.
— Мислех си, че съм ти дал достатъчно доказателства и тази област.
— Говоря за друго!
— Така ли? — подразни я той. — А какво ще кажеш за това? — И впи устни в нейните, докато коленете й омекнаха.
— Няма нищо по-хубаво — прошепна тя, останала без дъх. — Но исках да чуя думи за любов.
— Глупачето ми! Знаех, че ме обичаш. Защо не почувства, че и аз те обичам? Как бих понасял проклетия ти нрав, гнева ти, ревността ти, ако не те обичах?
— Никога не съм ревнувала! — извика възмутено тя.
— Разбира се, че не. — Усмивката му беше топла и нежна. — Наистина ли искаше само да чуеш тези думи, мила? Обещавам ти, че ще ги чуваш толкова често, че накрая ще молиш за милост.
— Така си мислиш. И двамата знаем кой в края на краищата моли за милост, нали? — въздъхна Шантел й се притисна до него. Беше толкова щастлива, че едва дишаше. — О, Дерек, колко много те обичам! Кога ще се оженим?
— Скоро — усмихна се на нетърпението й той. — Но за тази нощ имам други планове.
— Така ли, господарю? Аз също… щом го желаете. — И устните им се сляха в гореща целувка.
Информация за текста
© 1988 Джоана Линдзи
Johanna Lindsey
Silver Angel, 1988
Сканиране: ???
Разпознаване и редакция: Xesiona, 2009
