тяхното ранчо. Целувката на Рамон бе просто лека братска целувка по бузата, дадена й точно преди да потегли към училище.
Истинската целувка трябваше да бъде нещо по-различно, нещо, което да я развълнува дълбоко, да я накара да припадне, както бе чела в любовните романи, които тайно внасяха в училище. Точно за такава целувка си мечтаеше Саманта, бе сигурна, че точно това щеше да изпита с Ейдриън. Трябваше да направи нещо, за да го накара да я забележи.
Вече пети ден пътуваха в дилижанса, който подскачаше по неравния път. Беше отвратително пътуване. Разстоянието от Пенсилвания до Шайен бяха изминали с влак, което не бе толкова лошо, като знаеше колко лошо бе пътувала с дилижанса до Денвър, Саманта би предпочела да си купи кон и да язди отстрани. Но така пък нямаше да бъде близо до Ейдриън, така че отхвърли и тази идея.
Баща й бе смаян, когато научи, че тя се връщаше вкъщи, прекосявайки страната, а не с кораб. Саманта знаеше, че той много ще се ядоса, затова почака и му телеграфира, след като напуснаха Пенсилвания. Отговорът му я настигна седмица по-късно. Баща й наистина бе страшно разгневен. Щеше да изпрати хора да я посрещнат, веднага след като тя му телеграфира, когато пристигне в Шайен. Но тя не го направи. Искаше да остане повече време с Ейдриън.
Баща й я бе предупредил да не използва пълното си име, особено когато пристигне в земите близо до ранчото. Бе й телеграфирал и други бащински съвети, по-точно казано, заповеди. Хамилтън Кингсли се тревожеше за дъщеря си, но тя вече не можеше да търпи покровителственото му отношение. Бяха минали годините, когато той не й се караше, тъй като се опитваше да я опознае. Не можеше да й откаже нищо. Все пак, тя дори не го беше виждала, докато не стана на девет години. Толкова време му бе отнело да я откъсне от дядо й и баба й в Англия. Но не успя да вземе и брат й Шелдън.
Дядо й и баба й бяха толкова стриктни, че Саманта не знаеше какво означава нормално детство. Откакто проходи и се научи да говори, от нея се очакваше да се държи като възрастна, без да има правата на такава. Не знаеше какво значи да играеш, да тичаш, да се смееш. Всички тези неща бяха строго забранени от баба й и ако я хванеха да се държи не както подобава на дама, следваше жестоко наказание.
Дядо й, сър Джон Блекстоун, не беше толкова лош. Хенриета бе тази, която всяваше ужас в душата на Саманта. Хенриета Блекстоун мразеше американеца Хамилтън Кингсли, защото се бе оженил за единствената й дъщеря, и съумя да раздели родителите на Саманта, след като се родиха тя и брат й. Елън Кингсли бе дошла в семейното имение с двете си деца и месец по-късно бе сложила край на живота си. Саманта не винеше майка си за това, защото знаеше какво значи да живееш с Хенриета. Никога не се беше съмнявала, че натякванията и упреците на Хенриета бяха станали причина майка й да се самоубие.
Когато баща им заплаши, че ще извика семейство Блекстоун пред съда, тъй като те дори не му позволяваха да види децата си, сър Джон бе убедил жена си, че е по-добре да ги пуснат да си идат, отколкото да бъдат изправени пред скандал. Саманта не бе на себе си от щастие, тъй като щеше да напусне Блекстоун Мейнър, но Шелдън отказа да тръгне. Влиянието на Хенриета над него бе огромно, а Хамилтън трябваше да се примири да вземе само едното от децата си.
Саманта ужасно се страхуваше, страхуваше се, че баща й ще очаква от нея същите неща, които Хенриета бе очаквала. И когато той с нищо не показа такива намерения, Саманта полека-лека започна да прави всички онези неща, които преди й се забраняваха, като изпитваше все по-голямо отвращение към всичко, имащо нещо общо със задълженията на една лейди. През първите години от съвместния им живот бе пробвала баща си безброй пъти, възползвайки се от неговата любов и от радостта му, че отново я има при себе си.
Затова сега Саманта се чувстваше ужасно; не можеше да изпълни никое от нарежданията му. След като навлязоха в територия, където хората познаваха Хамилтън Кингсли и неговото богатство, тя не използваше цялото си име. Саманта нямаше намерение да дава повод на някого да я отвлече и да измъкне лесно нари от баща й по този начин. Отвличанията бяха обикновено явление, а похитителите почти никога не бяха залавяни. Точно поради тази причина баща й бе изпратил многоброен ескорт, за да я отведе вкъщи, въпреки че това означаваше по-малко хора в ранчото.
Саманта въздъхна и погледна косо към Ейдриън, който седеше до мистър Пач. Сега вече не изпитваше отвращение да се държи като лейди. Всъщност, напрягаше всички сили да си спомни на какво я бе учила някога баба й. Ейдриън нямаше да се задоволи с каква да е жена. Неговата съпруга непременно трябваше да бъде истинска лейди. Тя трябваше да бъде такава, трябваше да стане негова жена.
Саманта леко бе притворила очи, спускайки надолу дългите си мигли, затова Ейдриън нямаше представа, че тя го наблюдава. Саманта откопча най-горното копче на бялата си копринена блуза. Тъмносиният й жакет, който подхождаше чудесно на полата й, лежеше на седалката до нея, тъй като в дилижанса бе твърде горещо. Можеше да използва горещината като извинение да откопчае още едно копче, после още едно. Къдричките на блузата паднаха настрани, оставяйки открита бялата й шия, след като и четвъртото копче беше откопчано.
Ейдриън продължаваше да не я поглежда. Саманта започна нервно да потропва с върха на обувката си по пода и разкопча още две копчета. Почувства, че й стана по-прохладно, но тя така или иначе постоянно си вееше с ветрилото, за да види дали това би привлякло вниманието на Ейдриън. Не го привлече. Вместо това бе привлякла изцяло вниманието на мистър Пач. Като забеляза това, Саманта настръхна вътрешно. Искаше й се да изкрещи. Какво, по дяволите, да направи?
Внезапно дилижансът намали скорост и Ейдриън отмести малко завесата до себе си. Мистър Пач започна да кашля.
— Какво има. Ейдриън? — осведоми се Жанет.
— Като че ли ще вземем още един пътник.
— Стигнахме ли до някой град?
— Не.
Вратата на дилижанса се отвори, пропускайки някакъв висок непознат. Ейдриън се отмести, за да му направи място, и мъжът седна до него. Поздрави дамите, като докосна с върховете на пръстите широкополата си шапка, но не я свали. Саманта кимна леко в отговор, но бързо отмести поглед. Вероятно някой скитник, помисли си, но почти веднага забрави за него и отново насочи цялото си внимание към Ейдриън. Той обаче гледаше любопитно непознатия, без дори да я забелязва.
— Как стана така, че се оказахте по тези места без кон? — попита той с дружелюбен тон.
— Трябваше да го застрелям — отвърна неохотно непознатият с дълбок, равен глас, като изгледа изпитателно Ейдриън.
— Господи! — възкликна Ейдриън, а Саманта въздъхна, отвратена от жестокостта и безразличието му.
Вниманието на непознатия бе веднага привлечено от въздишката й. Тя се почувства задължена да му зададе въпрос:
— Конят ви беше ли ранен?
— Да, счупи си крак, пък и моят пострада. Изглежда, все пак ще отида в Елизабеттаун.
Непознатият се засмя, явно на някаква шега, която, изглежда, само той разбираше. Саманта спря продължително поглед върху него. Челото и очите му бяха закрити от шапката. Виждаше се силна челюст, върху която леко бе набола брада, здраво стиснати устни, в единия си край леко извити, разкриващи една трапчинка, и тънък нос, прав, но не твърде дълъг. Явно непознатият притежаваше красиво лице.
Той се отпусна на седалката с някаква самодоволна увереност. Може би бе просто изморен. Протегна дългите си крака напред, като зае почти цялото разстояние между двете седалки и почти докосна коленете на Саманта. След това сложи двете си ръце на корема, като преплете пръсти. Изненадана, Саманта забеляза, че той притежаваше дълги, красиви пръсти. Явно полагаше грижи за ръцете си, по които не се забелязваха дори следи от мазоли; сигурно носеше ръкавици, когато яздеше.
На пръв поглед изглеждаше като обикновен каубой, тъмните му дрехи бяха покрити е прах, поради което изглеждаше някак си небрежно облечен. Саманта се вгледа по-внимателно и учудването й нарасна. Наистина, непознатият бе мръсен, но всичко друго в него беше съвсем наред, освен може би неколкодневната брада. Абаносовата му коса достигаше яката на ризата му, дрехите му стояха добре и бяха отлично качество. Тъмнокафявата му риза бе от мек памучен плат, кърпата около врата му бе копринена, а черната му жилетка — от висококачествена испанска кожа. От същата кожа бяха направени и ботушите
