Джоана Линдзи
Пожелай ме скъпа
ГЛАВА ПЪРВА
Саманта крачеше като обезумяла из стаята, но когато съзря образа си в огромното овално огледало над камината, рязко спря. Стоеше точно в средата на просторния апартамент, достатъчно далеч от огледалото, за да може да се види в цял ръст. В очите й проблясваха опасни искрици. Не осъзнаваше колко предизвикателно красива изглежда в стилния си тъмнозелен костюм от тафта, обшит с черно кадифе. Косата й бе в пълен безпорядък, а две непокорни кестеняви къдрици падаха чак до тънката й талия. А бе прекарала цял час, докато успее да подреди гъстата си копринена коса в сложна прическа.
Саманта скръцна ядосано със зъби и продължи да крачи възбудено из големия хотелски апартамент, който бе наела заедно с Жанет Олстън. Жанет бе излязла, но дори и да беше тук, Саманта не би се опитала да скрие гнева си. Обикновено се въздържаше пред дребното русо момиче, стараейки се да не издава буйния си темперамент, но в този момент бе твърде разгневена, за да се замисля за тези неща. Отново спря да крачи напред-назад, застана точно пред огромното огледало и впери поглед в изображението си. Отвърнаха й гневните пламъци в две изумително красиви изумруденозелени очи.
— Видя ли какво направи сега, Саманта Блекстоун Кингсли? — изсъска тя на младата жена в огледалото. — Отново му позволи да те разстрои и обърка. По дяволите! — Саманта често ругаеше на испански, тъй като го владееше толкова добре, колкото и английския.
С енергично движение забоде двете къдрици на мястото им, без да се интересува повече дали изглежда добре или не. Така или иначе зелената й кадифена шапка щеше да скрие недостатъците във фризурата й. Щеше да я сложи точно преди да излезе. Ако излезеше изобщо. Ако Ейдриън дойдеше да я вземе, за да отидат в ресторанта.
Беше закъснял с един час. ЕДИН ЧАС! Стомахът й се обади, напомняйки й, че е гладна, което я ядоса още повече. Защо беше казала на Жанет, че ще чака брат й тук? Трябваше да тръгне с Жанет. Но не, Саманта искаше на всяка цена да използва шанса си да остане насаме с Ейдриън. От дълго време изглеждаше, че изобщо няма да й се отдаде такава възможност. Обичаше Ейдриън, обожаваше го, а как по друг начин да му покаже какво чувства, ако не останеше насаме с него поне за мъничко? Но Ейдриън закъсня. Винаги закъсняваше, но този път Саманта бе много разстроена и разгневена от този факт.
Този път имаше шанса да остане насаме с Ейдриън, и то за по-дълго време, а той бе развалил всичко, като закъсня. Когато той дойдеше, АКО дойдеше, нищо чудно да му изкрещи в лицето какво мисли за него! По дяволите!
Защо бе избрала именно него, за да се влюби? Префиненият, изтънчен Ейдриън. Той бе представителен, и при това много красив. Не беше много висок, но притежаваше едро мускулесто тяло.
Той щеше да стане неин съпруг. Разбира се, Ейдриън още не знаеше това. Но Саманта го разбра още в момента, когато го видя за пръв път, преди две години. Откакто бе дошла да живее с баща си преди десет години, едва деветгодишна, всичко ставаше по нейната воля. Бе свикнала да получава всичко, което пожелаеше.
Сега Саманта искаше Ейдриън. Следователно той щеше да бъде неин по един или друг начин — ако днес не го отблъснеше напълно от себе си.
Трябваше веднага да се успокои, защото не можеше да си позволи да даде воля на гнева си пред Ейдриън. Още повече, че той изобщо не би очаквал такова нещо от нея. Пред него винаги бе успявала да се представи за сладката, нежна и кротка лейди, за каквато той винаги я бе мислил. От момента, в който Жанет й бе доверила, че брат й не може да търпи никакви емоционални изблици и никога не прави компромиси в това отношение, Саманта никога не повишаваше глас в негово присъствие. Винаги бе тиха, дори въздържана. Само бог знаеше какви усилия й костваше това! Тя, която бе винаги толкова жизнена, готова да избухне гневно всеки момент.
Нейният учител я бе нарекъл разглезена — разглезена, себична и своенравна. Но той не разбираше какво бе преживяла през първите девет години от живота си, когато живееше с баба си в Англия. Следователно той не можеше да знае, че веднъж вкусила свободата, Саманта не можеше никога да й се насити, на нея никога не й бе достатъчно. Тя бе твърдо решена да забрави сковаността и ограниченията на онези първи девет години и да прави това, което иска. И ако от време на време проявяваше буйния си темперамент и ако бе разглезена, какво от това? Винаги постигаше своето. Винаги.
Мария, икономката на семейство Кингсли, която се грижеше за момичето като майка, не бе толкова сурова като учителка. Мария я наричаше
— Ти си истинска хитруша — караше й се Мария, когато забележеше решителния блясък в очите на Саманта. А един ден добави: — Достатъчно си умна да въртиш баща си на малкия си пръст, но един ден ще намериш мъжа, пред когото номерата ти няма да минат. Тогава какво ще правиш?
Но Саманта само се усмихваше иронично и отвръщаше нервно:
— Няма да имам нищо общо с мъж, с когото не мога да се справя. Никога няма да се откажа от свободата си.
Това беше… преди колко време? Близо три години. Точно преди да замине на изток, за да завърши училище. Но и сега мислеше по същия начин. Можеше да се справи с Ейдриън, бе сигурна в това. Достатъчно сигурна, за да се омъжи за него.
Но той не знаеше за нейните планове. И как би могъл, като едва я забелязваше? Това бе удар по гордостта и суетността й, тъй като Саманта бе изключително красива. Но тя приемаше красотата си като нещо, което се подразбира от само себе си, и никога не се замисляше за това — досега. Защото въпреки всичките си усилия, въпреки старанието й да подчертае красотата си по всеки възможен начин, Ейдриън продължаваше да не я забелязва.
Саманта притежаваше почти класическа красота, имаше здрав тен, блестяща коса, която на моменти изглеждаше почти пурпурна, ярки, изумруденозелени очи, фина, чудесно оформена фигура. Изобщо, бе забележителна жена, която винаги привличаше върху себе си мъжките погледи. Но защо Ейдриън не я забелязваше? Погледът му преминаваше през нея, като че ли тя изобщо не съществуваше. Да се пукнеш от яд!
Стомахът отново й напомни, че отдавна не е слагала нищо в уста, което в миг я изтръгна от унеса й. За пореден път погледна отражението си в огледалото и изведнъж, в гневен порив, махна фибите, които с толкова труд бе нагласила, и остави светлите червено-кестеняви къдрици да паднат по раменете и гърба й в хаотично великолепие.
— Това решава въпроса! — заяви решително тя, а гневът продължаваше да я разяжда отвътре. — Сега не мога да изляза, дори и ако НАИСТИНА дойдеш, Ейдриън.
Твърде късно осъзна, че наранява единствено себе си. Ейдриън изобщо не би обърнал внимание. По своя типично безразличен маниер той напълно би игнорирал възможността неговото закъснение да е причина за гнева й. Още повече че можеше изобщо да не се появи. Времето за обяд отдавна бе минало. Дали Жанет и приказливата вдовица, която биха срещнали в дилижанса от Шайен до Денвър, още ги чакаха в ресторанта? Мисис Вейн по своя воля бе решила да придружи момичетата, за да се спази благоприличието.
Дали пък Ейдриън бе отишъл направо в ресторанта? Или пък просто бе забравил за уговорката им да дойде и да я вземе от хотела?
— Да върни по дяволите! — изруга тя тихо. Беше сама и никой не би могъл да чуе това грубо нарушение на етикета. — Ако не го обичах, щях да го убия!
В този момент на вратата се почука и тя скочи уплашено. Присви гневно очи, но в следния миг ужасено ги отвори широко, спомняйки си какво бе направила с косата си. О, защо Ейдриън не се появи пет минути по-рано, преди да се бе поддала на гнева си?
— Върви си, Ейдриън! — извика неохотно Саманта. — Реших днес да пропусна обяда. — Дали бе разочарован?
Чукането се повтори и Саманта намръщено се отправи към вратата.
— Не ме ли чу?
— Да, чух те, мис Кингсли, но защо все пак не отвориш? — Саманта рязко спря. Това не бе Ейдриън. Въпреки това винаги би разпознала този глас. Том… Том… Не можа да си спомни фамилното му име. Този мъж бе на гарата миналата седмица, когато пристигнаха. Мъжът веднага й бе хвърлил око — което бе много
