цяла седмица и никога повече не я попита за значението на никоя дума.
По-късно тя отиде в училище в източните щати, където момичетата говореха открито и подробно за секса и мъжете, разбира се, когато наоколо нямаше възрастни. Те с удоволствие отговаряха на всичките й въпроси и изобщо не изглеждаха шокирани — е, може би мъничко — тъй като Саманта употребяваше думи, които никоя лейди не трябваше да използва.
С Том Пийзли трябваше постоянно да си повтаря, че е лейди, за да не го наругае като истински вакуерос. Би дала всичко на света за един хубав револвер. Но нейният деринджър, който се намираше в чантичката й на писалището, изобщо нямаше да й свърши работа, В него имаше само един патрон, затова бе подходящ за градски условия, където един изстрел би бил сигнал за помощ. Не, имаше нужда от револвера, който бе в спалнята й — той бе наистина ценен, тъй като изстрелваше шест патрона.
— Чакам, госпожичке, и дяволски много започва да ми писва това чакане! — изръмжа отново Том.
Саманта пое дълбоко дъх, за да не изкрещи.
— Искаш отговор, защо първо ти не ми дадеш един. Какво направих, че да те накарам да си мислиш, че се интересувам от теб?
— Това е глупав въпрос — намръщи се той.
— Хайде!
— Какво?
— Просто ми кажи! — извика тя вбесена.
— Е, ти сама знаеш. В момента, в който ме видя, ми се усмихна широко и ме погледна с тези твои красиви зелени очи. Ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Точно тогава разбрах, че трябва да бъдеш моя.
Саманта изпусна измъчена въздишка. Господи, никога повече няма да се усмихне учтиво на никой мъж.
— Мистър Пийзли, една усмивка не означава непременно обич — отвърна тя. — В този ден аз се усмихвах на всеки просто защото бях изключително доволна от факта, че поне в продължение на няколко седмици няма да ми се налага да се качвам в дилижанса. Радвах се, че пътуването ми свърши. Усмихвах се на всички. Разбираш ли?
— Но усмивката ти за мен беше специална — настоя той. — Мога да се закълна в това.
По дяволите, трябваше да бъде рязка и безцеремонна.
— Съжалявам — каза тя твърдо, — но имате грешка, мистър Пийзли.
— Наричай ме Том.
— Не, няма! — сряза го тя. — Как да те накарам да разбереш? Нямам никакво желание да те опознавам. Влюбена съм в друг, в мъжа, с когото дойдох тук, мистър Олстън. Това е мъжът, за когото ще се омъжа. Сега ще напуснеш ли стаята ми?
Вместо да изпадне в ярост. Том Пийзли избухна в смях.
— Сега вече знам, че лъжеш. Видях те с него. Той обръща повече внимание на сестра си, отколкото на теб.
Заболя я, защото беше истина.
— Това не е твоя работа. Той е мъжът, когото обичам.
Накрая дойде и целувката. Саманта бе напълно неподготвена за бруталната атака, която последва. Той грубо притисна устните й със своите и само след миг тя почувства вкуса на собствената си кръв в устата си. В гърдите й се надигна яростен стон, който заседна в гърлото й.
И тогава той внезапно я пусна, но в продължение на няколко секунди тя бе толкова вцепенена, че не бе в състояние да се помръдне.
— Мога да бъда и нежен любовник — заговори той с леден тон. — А мога да те накарам и да страдаш. Веднъж малко остана да убия едно момиче, което ме бе вбесило. И ти правиш точно това, госпожичке. Вбесяваш ме с твоите преструвки и игрички.
Би трябвало да е изплашена, но не беше. В гърдите й се надигна неконтролируем гняв. Никога досега не се бяха отнасяли с нея по този начин и тя нямаше намерение да търпи това повече. Зашлеви го силно, достатъчно силно, за да запрати един по-слаб човек на земята. Така или иначе, Том не се помръдна, но фактът, че тя го удари, наистина го смая. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Стоеше там, шокиран, с широко отворена уста, а тя се завъртя рязко и изтича в спалнята си, затръшвайки вратата след себе си. Не се обърна да заключи, въпреки че не знаеше дали Том Пийзли ще я последва, или ще се откаже. Бързо отвори чекмеджето на тоалетната масичка и с трескави движения започна да търси револвера си. Само след миг, стиснала здраво в дясната си ръка оръжието с инкрустирана с перли дръжка, почувства как я обзема ледено спокойствие. Ситуацията вече бе под неин контрол.
Можеше да си служи с револвера, и още как! Мануел Рами беше се бе погрижил за това. Най- възрастният от вакуеросите на баща й, съпруг на Мария, Мануел Рамирес бе страшно упорит, което й напомняше за собствения й избухлив характер.
Когато, само на деветнадесет години, бе заявила, че не се нуждае повече от придружители и може да язди в областта сама, никой не бе в състояние да я убеди в противното — освен Мануел Рамирес. Бе я заплашил, че ще застреля красивия й бял мустанг, ако се осмелеше да излезе на езда сама, без преди това да се е научила да стреля. И тя се научи да стреля не само с револвер, но и с карабина, и не след дълго стана отличен стрелец, нямаща равна на себе си. След това вече никой не се безпокоеше, когато тя тръгваше нанякъде и прекарваше целия ден, а понякога и нощта, из пасищата на ранчото. Знаеха, че бързият й кон и колтът, който винаги висеше в кобура на бедрото й, осигуряваха цялата защита, от която се нуждаеше.
За нещастие на Том Пийзли, той реши да я последва Отвори вратата на спалнята и очите му се разшириха от изненада при вида на револвера, насочен към гърдите му.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че ще правиш с това, госпожичке?
— Ще те принудя да си тръгнеш.
— Така ли мислиш?
— Сигурна съм в това, мистър Пийзли — отвърна тя студено. — Всъщност мога да се закълна в това.
Саманта за пръв път се усмихна. Вече не се страхуваше, чувстваше се чудесно, сигурна в собствените си сили. Само че Том Пийзли още не го знаеше.
— Казвам ти само веднъж и нямам намерение да повтарям, момиче — остави оръжието!
Тя се засмя, завъртя игриво револвера само с китката на ръката си, описвайки няколко полукръга от лявото му рамо до стомаха, към дясното рамо и после обратно по същия път. Смехът й изпълни голямото помещение.
— В стрелбата съм доста добра. — В очите й блестяха весели искрици. — И след всичко, което ме накара да изтърпя, наистина искам да ти покажа, та сам да се увериш.
— Няма да посмееш! — отвърна той с абсолютна сигурност. Веселото й настроение за миг се изпари.
— И защо не? Бих могла да те застрелям заради грубото ти насилие към мен. Или за това, че влезе в стаята ми без покана. Но няма да го направя. Съветвам те най-учтиво просто да си тръгнеш. Разбира се… ако не последваш съвета ми… е, тогава ще смъкна малко кожа от вътрешната страна на дясното ти бедро.
Думите й предизвикаха у Том Пийзли бесен гняв и той направи една крачка към нея. Но едва успя да пристъпи напред, когато револверът изгърмя. Той се приведе и инстинктивно притисна длани към вътрешната страна на дясното си бедро, само на няколко инча от слабините си. Между пръстите му започна да се процежда кръв. Куршумът бе преминал точно през мястото, което му бе казала, след което се бе забил във вратата. Той я погледна невярващо, после вдигна ръката пред очите си и се втренчи в кръвта по нея.
— Искаш ли да ти демонстрирам още веднъж колко добър стрелец съм, преди да си тръгнеш? — попита тихо, но решително тя.
Лютивият дим дразнеше очите й, но тя продължи да държи здраво револвера, насочен към Пийзли. Той не бе помръднал.
— Като че ли не е зле да опитаме този път в лявото бедро, само че малко по-високо — продължи
