Саманта.
— Ти, проклета…
Оръжието изгърмя отново и Том изкрещя от болка, когато куршумът разкъса нежната тъкан високо на лявото му бедро.
— Сега ясно ли ти е, че говоря напълно сериозно, мистър Пийзли? Искам да изчезнеш от стаята ми. И от живота ми. Или преди това трябва да покървиш още малко, за да си сигурен, че си разбрал? Може би искаш да задържиш някой от куршумите ми като спомен? Да кажем в дясното рамо?
Той я гледаше вцепенено, докато кръвта струеше от раните му, образувайки големи червени петна по сините му панталони и стичайки се в обувките. Саманта виждаше как той изгаря от нетърпение да я сграбчи; помисли си, че ако го направи, сигурно би я убил.
— Започвам да губя търпение, мистър Пийзли — заяви студено тя.
— Тръгвам си — отвърна с дрезгав глас той и се отправи към вратата.
Излезе от спалнята и се спря до вратата към коридора. Тя го следваше на безопасно разстояние с все така насочен в него револвер. Когато той не се помръдна, тя продължи:
— Трябва ли да те придружа и извън хотела?
В отговор Том изпъна упорито гръб и се завъртя с лице към нея. Третият куршум моментално се заби в дясното му рамо, силата на удара го запрати право срещу вратата.
— Сега! — изкрещя Саманта, очите й сълзяха от лютивия дим; бе разярена, че я бе принудил да стигне чак дотам. — Тръгвай!
И той го направи. Накрая бе готов да се оттегли. Саманта го последва надолу по стълбите, без да си дава сметка за вълнението, което бе предизвикала. Гостите на хотела се бяха скупчили при звука на изстрелите. Тя продължи ла върви зад Пийзли, мина покрай гостите, докато достигна задната страна на хотела. Стълбите се намираха от външната страна на сградата. Зачака нетърпеливо той да отвори вратата и когато той се забави прекалено, се приближи твърде близо до него. Том тръгна надолу но стълбите, но изведнъж се обърна и се опита да я хване с лявата си ръка и да я повали на земята. Преди юмрукът му да бе успял да я докосне, тя изстреля четвъртия си куршум в големия мускул високо горе в ръката му. Въпреки че лицето му бе изкривено от болка, в очите му се четеше дива омраза. Ръката му се протегна към нея, кръв капеше по дървената площадка. Ранената ръка нямаше достатъчно сила да я сграбчи, но пръстите продължиха да се протягат към нея. Саманта направи гримаса на отвращение и отстъпи крачка назад.
— Глупак!
Повдигаше й се при вида на кръвта, която обилно шуртеше от раната на ръката му, от рамото, от краката. Той стоеше там, като огромен вол, който нямаше достатъчно разум да се откаже.
— Не исках да те наранявам! — прошепна бързо тя. — Всичко, което исках от теб, бе да ме оставиш на мира! Проклет глупак! Ще си тръгнеш ли най-после?
Но твърдоглавецът направи още една стъпка към нея и протегнатите му пръсти докоснаха жакета й. Оръжието отново изтрещя и Саманта едва сподави едно ридание. Петият куршум улучи пищяла му. Не знаеше дали е засегнала костта, тъй като ръцете й видимо трепереха. Той залитна назад, след това загуби равновесие, олюля се и полетя надолу по стълбите. Саманта стоеше в горния край на стълбището и гледаше с широко отворени очи как Том Пийзли пада на мръсната улица. Затаи дъх в очакване. Дали щеше да помръдне? Не искаше да го убива. Никога в живота си не бе убивала никого, самата представа за това предизвикваше тръпки по тялото й.
Том помръдна. Дори успя да стъпи на крака и да се изправи, като се олюляваше леко, вперил поглед в нея. Знаеше много добре, че й е останал само още един куршум. Саманта също си даваше сметка за това. Чудеше се дали ще издържи на още един куршум? Дали щеше да я последва отново в хотела, за да се опита да я убие? Саманта се опитваше да отгатне какви мисли го вълнуваха.
— Проклет глупак! — изкрещя му тя. — Не разбираш ли, че можех да те убия с всеки един от тези куршуми? Останал ми е само един и ако ме принудиш, ще те убия, Том. Последният куршум ще прониже сърцето ти. Не ме карай да го използвам!
Том стоя така, без да помръдне, като че ли цяла вечност, като размишляваше. Най-накрая се обърна и бавно, накуцвайки, тръгна по тясната улица.
Саманта не можеше да каже колко време е стояла така, без да помръдне, дълго след като той се бе изгубил от поглед. Най-накрая се върна във фоайето, страните й пламнаха при вида на толкова хора, вперили погледи и нея. Възкликна тихо, затича се към апартамента си и затръшна вратата след себе си.
Втурна се в спалнята си и се хвърли на леглото, разкъсвана от ридания.
— Бъди проклет, Том Пийзли! Искрено се надявам да ти изтече кръвта! — хлипаше тя, напълно забравила, че в действителност не искаше той да умре.
Но Саманта би се засрамила още повече, ако знаеше, че една висока, тъмна фигура бе наблюдавала цялата сцена на стълбището, без да пропусне нищо.
ГЛАВА ВТОРА
Хотелът, където Саманта Кингсли бе наела апартамент, се намираше в новата част на Денвър, почти в края на града. Там винаги кипеше оживена дейност, тъй като градът бе в процес на растеж и постигане на новопридобито благополучие. Пред входа на хотела се простираше улица с магазини, няколко бара, два ресторанта, два по-малки хотела, пазар за месо, банка и дори един нов театър. Но от задната страна се простираше открита прерия, недокосната земя, която все още чакаше Денвър да я завладее.
Ханк Шавез яздеше бавно към хотела от южна посока, надявайки се големината на сградата да не означава същото и за цената. Предпочиташе да остане тук, вместо да губи време да търси друг хотел.
Тъкмо бе привързал коня си под една канадска топола, когато забеляза едни мъж и млада жена да излизат на задното стълбище на хотела. Въпреки разстоянието, можеше добре да види, че мъжът кърви обилно. Младата жена държеше в ръката си револвер. Тя ли го бе подредила така? Само след миг Ханк получи отговор на въпроса си. С широко отворени от смайване очи, той видя как мъжът се опита да повали с юмрук младата жена и тя без колебание изстреля още един куршум и него.
Ханк Просто не можеше да повярва на очите си. Жената бе много красива. Не, не беше жена, а девойка на не повече от седемнадесет или осемнадесет години. Бе съвсем млада, но тялото й притежаваше меката закръгленост на зряла жена. Косата й, която на слънчевата светлина хвърляше червеникави отблясъци, се спускаше свободно по раменете и гърба й. Ханк продължи да наблюдава сцената пред себе си, опрял ръце на лъка на седлото. Би дал всичко, за да разбере за какво си говореха, но бе твърде далеч и думите не достигаха до него. В този момент мъжът се стовари тежко надолу по стълбите, после се изпрани бавно и се отдалечи с куцаща походка. Тъмносивите очи на Ханк се спряха върху момичето. Взираше се в нея напрегнато, тъй като искаше тя да се обърне в неговата посока, за да може да разгледа лицето й по-добре. Дали наистина бе толкова красива, колкото изглеждаше на пръв поглед?
Но тя не се обърна. Само след миг бе изчезнала обратно в хотела, а и желанието му да я разгледа по- отблизо се изпари. Една млада лейди с револвер! Не, нямаше желание да се среща с нея. Тук бе дошъл да свърши нещо важно, можеше дори да се наложи да стреля на месо, и нямаше намерение да се забърква с някакво опърничаво момиче.
Бе му отнело месеци да се придвижи от Далас до Денвър, месеци, когато пришпорваше коня си до краен предел, губеше се, връщаше се обратно по дирите си, но винаги избягваше градовете, където можеше да се изкуши да си почине. Трябваше да настигне Пат Маклуър, който бе напуснал Далас само няколко дена преди Ханк да открие липсата му. След като прочете бележката от Пат, Ханк изпадна в такава ярост, че потроши всичко в хотелската си стая, след това влезе в най-близкия бар, където направи същото. Тъй като не беше в състояние да плати щетите, го вкараха в затвора, където прекара един месец.
Можеше да вземе пари от Брадфорд Мейтлънд. Все пак, веднъж бе спасил живота му, а Мейтлънд бе богат. Но Ханк бе твърде горд, за да моли за пари. Мейтлънд бе спечелил жената, която Ханк искаше за себе си, и въпреки че се оттегли с достойнство, дълбоко в душата си все още изпитваше обида и яд. Тя бе единствената жена, която Ханк бе молил да сподели живота му. Но никога не би имал шанс с Анджела. Когато я срещна, тя вече телом и духом принадлежеше на Мейтлънд. Разбира се, Мейтлънд бе твърде сляп и твърдоглав, за да забележи това. Само ако бе продължил да бъде такъв, мислеше си тъжно Ханк. Не, никога не би молил Мейтлънд за помощ, нито пък Анджела, която имаше собствено богатство. Вече бе взел пари от
