нея, взел в буквалния смисъл, когато бе ограбил дилижанса, в който пътуваше. Така бе срещнал Анджела Шерингтън. Дълго не бе в състояние да я забрави, затова бе тръгнал да я търси, за да й върне това, което й бе откраднал. В началото, разбира се, тя бе изпаднала в ярост, докато погледът й не попадна на бижутата, които той й върна. По-късно използваше факта, че й връщаше пари като извинение, за да я вижда отново. През това време се бе появил Мейтлънд. Ханк бе помолил Анджела да замине с него за Мексико. Тя отказа. Тя бе жена, която можеше да обича само един мъж през живота си и този мъж бе Брадфорд Мейтлънд. Ханк й се възхищаваше за това. И въпреки това бе чакал в Далас тя да промени решението си, надявайки се, че жестокото отношение на Мейтлънд към нея ще убие любовта й. Заслужаваше си да има тази жена, дори ако бе обичала друг преди него. Но когато Мейтлънд се вразуми, покорен от чувствата й към него, Ханк разбра, че я е загубил завинаги.
Партньорът му Пат Маклуър се присъедини към него в Далас, тъй като искаше да замине с него в Мексико, за да му помогнел си възвърне имотите на семейството. Но Пат си бе намерил една очарователна малка сеньорита и се бе преместил в нейната кирпичена къщичка в покрайнините на града, докато Ханк стоеше в хотела. Затова нямаше представа, че Пат бе поел към Денвър, докато не отиде да го потърси и сеньоритата не му връчи неясната бележка от Пат, бележката, от която му ставаше ясно всичко и нищо. В този момент Ханк сигурно би убил Пат Маклуър, без значение колко близки бяха. Защото Пат бе взел не само собствените си пари, но и парите на Ханк, с които Ханк трябваше да откупи фамилната хасиенда в Мексико.
Това бе целта, към която Ханк се стремеше от толкова много години. От онзи ден, когато през 1859 банда от войниците на Хуарес бе нахлула в хасиендата и избила семейството му, Ханк жадуваше с цялото си сърце за отмъщение, Тези мъже бяха бандити, които се отдаваха на убийства и грабеж с единствена цел да трупат печалба, използвайки като прикритие революцията. Водачът на тази банда обяви земите на семейство Шавес за църковна собственост, което на всички бе известно, че не е истина. Откакто Хуарес беше заявил, че собствеността на църквата трябва да бъде иззета, поради подкрепата, която духовенството оказваше на консерваторите, „църковна собственост“ стана най-разпространеното извинение за всеки пладнешки грабеж в Мексико.
Ханк никога не би могъл да забрави как вакуерос, с които бе израснал, биваха разстрелвани, защото отказваха да постъпят в армията. Техните жени и дъщери биваха изнасилвани. Баба му бе починала от сърдечен удар, след като стана свидетел на смъртта на своя син, бащата на Ханк, който бе убит, защото се опитваше да защити дома си от бандитите.
Но имаше и такива, които оцеляха. Въпреки че няколко жени бяха починали, отчаяно бранейки честта си от бандитите, повечето преживяха нападението, както и техните деца и възрастните мъже, негодни за военна служба. Ханк, който тогава бе на седемнадесет години, също оцеля, въпреки че много пъти след това си бе пожелавал да не беше.
След всичките ужаси, на които бе станал свидетел, той бе нападнат в гръб и повален в безсъзнание почти веднага. Събуди се в армията, бе принуден или да служи, или да умре. Бе му казано, че земите му вече не му принадлежат и че ще бъдат продадени, а парите ще бъдат използвани в помощ на революцията. Всичко, което се вършеше, неизменно бе в името на революцията, но, по дяволите, той знаеше по-добре, че целта беше лично облагодетелстване. А Ханк не можеше да направи нищо. Не можеше дори да хвърли вината върху Хуарес, революцията или потиснатите хора, които се опитваха просто да живеят по-добре. Не можеше да направи нищо, освен да се опита да си върне онова, което бе негово.
В продължение на година и половина Ханк се биеше за либералите, биеше се, изпълнен с озлобление, без да има възможност да стигне до Хуарес, за да иска справедливост или пък да избяга. Никога не се бе чувствал толкова унизен и с времето идеята да си възвърне всичко го обсеби изцяло.
Още двама членове от семейството му бяха оцелели само защото по време на нападението бяха далеч от къщи. Дядото на Ханк, дон Викториано, бе завел по-малката му сестра в Испания, за да се срещнат с друг клон от тяхното семейство Вега, и бяха останали по-дълго време, защото дон Викторио се разболя. До Ханк бяха достигнали слухове, че дядо му е на смъртно легло, и той се разбунтува, защото не му позволиха да отиде да го види. Заради това неподчинение прекара почти две години в затвора. Докато лежеше във вонящия затвор, дядо му умря, а къщата им бе продадена. Не можеше да се надява да я откупи, дори и когато излезе от затвора. Беше останал без пукната пара.
Никой не знаеше, че истинското му име беше Енрике Антонио де Вега и Шавез. В затвора го наричаха просто Ханк.
След като избяга, Ханк напусна Мексико. Винаги съществуваше възможността отново да го приберат в армията. Започна работа в Тексас, докато събра достатъчно нари да замине за Испания, при сестра си. Но сестра му вече не живееше в Испания. Беше се омъжила за един англичанин и живееше при съпруга си в Англия. Доротея, която имаше собствено семейство, вече нямаше истинска нужда от Ханк. Това го накара да се почувства излишен. Но страстното желание да си върне фамилните земи бе останало. Но за да осъществи намеренията си, се нуждаеше от много пари, пари, които не притежаваше. Ханк се върна в Северна Америка в края на 1864 година. В ранната си младост бе получил много добро образование, така че можеше да върши куп неща, но никое от тях не можеше да му донесе парите, от които се нуждаеше.
Точно по това време срещна Патрик Маклуър и още неколцина такива като него, които изкарваха пари с лекота, тъй като просто ги открадваха.
Да бъде извън закона, бе против убежденията му, затова Ханк правеше компромис, като ограбваше само хора, които можеха да си позволят да загубят малко пари. Никога не посягаше на собствеността на миньори от Средния Запад, както правеха Патрик и бандата му, защото тези хора работеха упорито и златото, което носеха със себе си, обикновено бе всичко, което притежаваха. Ханк не участваше в обирите на банки, защото това би означавало да посегне на спестяванията на невинни хора. Вместо това ограбваше дилижанси, които пресичаха територията на Тексас. Пътниците в тези дилижанси не носеха всичките си пари със себе си. За Ханк беше важно да не остави човек в безизходно положение. Няколко пъти дори бе връщал пари, когато някой го убедеше, че тези пари са единственото, което притежава.
Въпреки че не харесваше това, което вършеше, печалбата беше огромна. Да се събере обаче по-голяма сума пари, изискваше дълго време, тъй като парите от един дилижанс не бяха много, пък и трябваше всичко да се раздели с другите членове на бандата. Но след пет години Ханк бе събрал достатъчно, за да се върне в Мексико и да откупи обратно земята си. С каквото и друго да се бе захванал, щеше да му отнеме двойно повече време да събере такава сума.
Помисли си горчиво, че вече трябваше да е там и да осъществи мечтата си. Вместо това бе принуден да язди стотици мили, преследвайки партньора си и можеше само да се моли да не е твърде късно, и Пат да е похарчил всичките пари. Ако бе така, щеше без колебание да го застреля.
След като размени няколко кратки думи с чиновника от фоайето на хотела, Ханк разбра, че трябва да си търси подслон някъде на друго място. Бяха му останали само десет долара, което не бе достатъчно дори само за една нощ в този хотел.
Намери конюшня за коня си, след това се отправи надолу по улицата, за да си потърси по-евтин хотел или пансион. Нямаше да бъде зле и да се изкъпе. От дългата езда по дрехите му бе полепнал кафяв прах. Освен това трябваше да отиде на бръснар. През последните месеци брадата му бе пораснала доста, а черната му като въглен коса достигаше няколко инча под рамената, което му придаваше вид на скитник.
Ханк мина покрай една бръснарница, огледа се, за да запомни къде точно се намира, след това продължи покрай един ресторант и салон, в който се предлагаше сладолед. Забеляза табелата „Пансион на мисис Ходж“. На чиста бяла хартия, прикрепена в долния ъгъл на табелата, бе написано, че има свободни места. Получи стая за един долар на ден или пет долара на седмица, но Ханк предпочете да плаща за стаята си всеки ден. Нямаше намерение да остава за дълго. Отказа предложението на мисис Ходж да го придружи до стаята му, метна дисагите си на рамо и поиска само да му кажат номера на стаята.
Сградата беше съвсем нова, на два етажа, стаята му бе на втория етаж в дъното на дълъг коридор, отдясно. Вървейки по коридора, Ханк забеляза дълга кървава следа, явно оставена съвсем наскоро, тъй като кръвта още не се беше съсирила. Дочу гласове, които идваха от една стая, чиято врата зееше отворена. Кървавата следа свършваше до тази врата. Когато се приближи, гласовете станаха ясно различими.
— Радвам се, че новата ти къща още не е готова, докторе, в противен случай нямаше да те намеря толкова близо. Не мисля, че бих могъл да стигна по-далеч от този пансион.
