— Глупости! — отвърна докторът с дрезгав глас. — Загубил си доста кръв, но не си толкова зле, Том. Сега лежи мирно.
— Как, по дяволите, може да кажеш такова нещо? Аз умирам.
— Няма да умреш, Том.
— Поне така се чувствам, док — отвърна мъжът с плътния си глас. — Цялото тяло ме боли.
— В това не се съмнявам.
Ханк се приближи до отворената врата и надникна вътре. Том бе легнал на една дълга, тясна маса. Нисък, възрастен човек, очевидно докторът, бе застанал до краката му, държейки в ръката си нож. Никой от двамата не забеляза Ханк. Той забрави за умората си и продължи да наблюдава как докторът разряза крачола на панталона на Том и започна да преглежда една от раните.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Том? Как стана така, че те простреляха точно по този начин?
— Вече ти казах, че онзи тип ми налетя край Чери Крийк — отвърна раздразнено Том. — И не ме питай пак защо, тъй като просто не знам. Той продължи да стреля в мен, а аз не можах да избягам навреме. Мисля, че този човек бе луд.
Докторът поклати глава, бе ясно, че не вярваше на нито една дума от казаното от Том. Ханк изпита желание да се разсмее. Предполагаше, че Том не иска да разкрие истината, и добре го разбираше.
— Най-много ме учудват раните на бедрата ти, Том — Продължи докторът замислено. — Те са съвсем близо до… знаеш какво.
— Знам, че са съвсем близо — сряза го Том, като се изчерви.
— Просто не разбирам. Ако краката ти са били плътно един до друг, това е било много необичаен изстрел. Но двете рани не са от един изстрел. Бил си прострелян два пъти. Раните са съвсем еднакви, по един инч месо липсва от вътрешната страна и на двете бедра. Този човек е бил отличен стрелец, Том. За бога, да не би да искаш да кажеш, че просто си си стоял там и си позволил да те използва като мишена?
— Защо не престанеш да дрънкаш глупости и не ме приведеш малко в ред?
— Не съм в състояние да работя по-бързо — измърмори докторът. Заобиколи масата, преглеждайки внимателно всяка рана. — В раната на пищяла, както и в тази на ръката ти, няма куршуми. Има само в рамото ти.
— Да, тя… той… каза, че ще ми остави един куршум за спомен.
Докторът вдигна въпросително вежди.
— Тя?
— Тя ли казах? — заекна Том. — Е, оня тип водеше със себе си жена. Зеленооката кучка се наслаждаваше на всяка минута, мога да те уверя в това.
Като клатеше недоверчиво глава, докторът подаде на Том бутилка уиски.
— Достатъчно сме говорили. Пийни малко от това, преди да извадя куршума. Разбираш, нали, че няма да можеш да се върнеш на работа в мините за известно време? И двете ти ръце са ранени, така че няма да могат да ти служат, поне засега.
— По дяволите! — изруга ядно Том и отпи солидна глътка от бутилката.
— Аз не бих се оплаквал. Напротив, трябва многократно да благодариш на бога, Том. Забележително е, че нито една от раните не е сериозна. Нямаш раздробени кости, дори и в рамото. От пет рани имаш само разкъсани мускули и наранен хрущял. Имаш дяволски късмет, млади човече. Ако оня тип наистина е бил отличен стрелец, не е имал намерение да те нарани сериозно. — Докторът огледа пациента си за пореден път от глава до пети. — Просто не мога да разбера — добави тихо той.
Ханк тръгна към стаята си, без да бъде забелязан. Любопитството му отново бе възбудено. Беше уверен, че Том никога нямаше да признае, че е бил прострелян пет пъти от едно съвсем младо момиче. Все пак, това не бе негова работа. Нямаше намерение да задава въпроси за момиче, което стреляше толкова добре — или зле. Все пак, една от двете възможности трябваше да е истина. Или се бе опитвала да нарани Том сериозно, но не бе успяла, или беше отличен стрелец. Ханк сви рамене. Вероятно никога нямаше да узнае кое от двете беше вярно.
ГЛАВА ТРЕТА
Саманта все още плачеше, заровила лице във възглавницата, когато един представител на закона почука на вратата й. Изобщо не беше готова да посрещне мистър Флойд Ръгър, не и в състоянието, в което се намираше. С прекалено сериозно изражение на лицето, той просто изстрелваше въпросите си един след друг, без да й даде време да помисли, преди да отговори.
— Вашето име, мис?
— Саманта Блекстоун Кингсли.
— Имате много необичайно второ име.
— Това бе фамилията на майка ми. Дори не знаех името на баща си, докато…
— Няма значение — прекъсна я грубо той — Откъде сте?
— От изток.
— Откъде поточно?
— Защо ви интересува това? — отряза го по този начин, Саманта нямаше намерение да му дава повече информация.
Без да трепне от гневния й отговор, Ръгър повтори въпроса си.
— Откъде?
— Посещавах училище във Филаделфия, както вероятно знаете — въздъхна тя.
— Значи домът ви е във Филаделфия?
— Не. Само посещавах училите там.
Ръгър въздъхна на свой ред.
— И откъде сте тогава?
— От Северно Мексико.
Той повдигна учудено едната си вежда.
— Но вие не сте мексиканка. — Ръгър бе искрено изненадан.
— Без съмнение, вече сте го забелязали.
Той не обърна внимание на сарказма й.
— Ще останете ли в Денвър?
— Не, мистър Ръгър, просто минавам оттук на път за вкъщи — отвърна нетърпеливо тя. — Не разбирам защо ми задавате всичките тези въпроси.
Ръгър отново не й обърна внимание.
— Беше ми докладвано, че сте простреляла някакъв мъж. Вярно ли е?
Саманта присви очи подозрително. Знаеше, че беше дошъл точно за това.
— Изобщо не смятам да ви отговарям.
Ръгър се взря невярващо в нея.
— Не смятате да ми отговаряте? Вижте какво, мис Кингсли…
— Не, вие вижте! — сряза го тя. — Не съм извършила никакво престъпление. Нямам настроение да отговарям на глупави въпроси. А сега, много ще съм ви благодарна, ако си тръгнете, мистър Ръгър.
В този момент в стаята влезе Жанет Олстън, следвана от Ейдриън. На лицето й бяха изписани загриженост и тревога, а Ейдриън бе направо шокиран. Саманта знаеше, че той ще реагира така. Това още повече я ядоса и тя впи обвиняващ поглед в него.
— Така! Значи най-накрая реши да се появиш!
— Долу се говори, че си простреляла някакъв мъж! — и тикна той невярващо. — Истина ли е?
Саманта усети напрегнатия поглед на Ръгър. Това й дойде твърде много.
— Ще ти обясня по-късно — отвърна хладно. — А колкото до вас, мистър Ръгър, нямам повече какво да ви кажа. Ако човекът, когото се предполага, че съм застреляла, умре, тогава с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.
— Настоявам да ми кажете поне името му, мис Кингсли — отвърна Ръгър.
