доста зле. Бил тръгнал към Южен Тексас, за да заеме пари от приятели да си купи топилня. Знаех, че сам не мога да купя такова нещо, затова взех назаем твоя дял, момче. Трябваше да го направя.
Пат се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Пак ще се напия и най-вероятно ще разруша още някой бар, отвърна мрачно Ханк.
— Не всичко е загубено, момче. Дяволски добре ти върви на карти и можеш да удвоиш, дори да утроиш парите.
— Или да загубя всичко. Има и други начини.
— Вече приключих с грабежите! — изръмжа Ханк.
— Не, не, нямах предвид това. Преди няколко години чух за един град в Ню Мексико, където открили много злато. Хиляди хора се втурнаха натам. Градчето се нарича Елизабеттаун.
— Мислиш, че ще отида да търся злато? — сряза го Ханк. — По добре да почакам тази мина да започне да добива сребро. Но двете възможности ще отнемат много време. От години изгарям от желание да си възвърна земите Не мога да чакам повече.
Пат отново се почувства видимо притеснен.
— Винаги си бил луда глава, когато стане въпрос за земите и никога не си се вслушвал в здравия разум. Още преди много време трябваше да разбереш колко пари ти трябват, за да си върнеш собствеността. Някога замислял ли си се, че може да нямаш достатъчно пари?
— Имах достатъчно Докато ти не ги открадна.
— Слушай, момче, не можеш да знаеш това със сигурност. Можеше да се върнеш в Мексико само за да откриеш, че мошеникът иска два пъти повече, отколкото имаш, че дори и повече. Защо не отидеш и не разбереш сега? — извика ентусиазирано Пат. — Точно това трябва да направиш! Иди и разбери точно колко пари ти трябват. По дяволите, докато се върнеш, тази мина ще е започнала да добива сребро, после ще имаш каквото пожелаеш. Каза, че не искаш да чакаш. Е, ако постъпиш така, както аз ти казвам, просто няма да ти се наложи. Освен това няма да стоиш със скръстени ръце.
— Това, което предлагаш, просто е губене на време — заяви грубо Ханк. — Единствено заради теб имам колкото искаш време за губене и нищо друго. Така да бъде — после Ханк се усмихна, а очите му заблестяха както някога. — Но ще взема парите, които са останали. Ясно ли е?
На следния ден Ханк напусна Денвър и се отправи право на юг. Щеше да прекоси по-голямата част от територията на Колорадо и цяло Ню Мексико, обширен район, който съвсем не бе безопасен за самотния пътник. Но Ханк бе и изключително ловък, когато се наложеше да избягва хора, включително и индианци. Научи се на това изкуство, след като избяга от затвора, научи се как да се крие в планините и в равнините. Сетивата му, които бяха винаги нащрек, се изостриха особено много след бягството му и по времето, когато бе обявен извън закона.
Пред себе си имаше цели седемстотин мили непозната територия само до мексиканската граница. Дори и при изтощителна езда щеше да му отнеме повече от месец, но той вече бе решил да не бърза. Не и този път. Благодарение на Пат. Изгаряше от гняв само като си помислеше за това ново забавяне, но не можеше да направи нищо, за да ускори нещата, освен да поднови обирите — а Ханк нямаше намерение да направи това.
Да се продънят в ада дано и Пат, и проклетата му мина!
През следващите няколко дни Ханк си мислеше как не му вървеше през целия му живот. На четвъртия ден настроението му бе толкова мрачно, че той стана непредпазлив. Яздеше в подножието на Скалистите планини, като пришпорваше жестоко коня си, опитвайки се по този начин да изкара яда си, когато внезапно конят му се препъна в една дупка, като хвърли Ханк на земята. В резултат на това падане изкълчи глезена си, но което беше по-лошо, конят си бе счупил предния крак и не можеше повече да върви. Бедното животно трябваше да бъде застреляно.
Така Ханк се оказа в дива област, на много мили от най-близкия град, останал без кон и изпълнен с упреци към самия себе си.
ГЛАВА ПЕТА
В дилижанса беше ужасно задушно. Двама от пътниците, жена с малкия си син, слязоха в Кесъл Рок, защото на момчето му прилоша. Все още никой не бе заел местата им, така че в дилижанса имаше само четирима пътници. Но тъй като до Елизабеттаун имаше редица малки градове и по-незначителни спирки, без съмнение превозното средство щеше да се напълни.
Въпреки че сега разполагаха с повече място, пътниците в дилижанса продължиха да страдат от горещината и задухата. Мистър Пач, който пътуваше заедно със Саманта и брата и сестрата Олстън, настояваше завеските на прозорците да стоят спуснати, тъй като дилижансът бил стар и прозорците — счупени. Мистър Пач казваше, че прахът влошава и без това разклатеното му здраве. Той изобщо не би трябвало да пътува в тази част на страната, ако искаше да избегне праха, мислеше си Саманта с досада.
Причината за лошото й настроение не беше мистър Пач, въпреки че заради него трябваше да запалят един димящ фенер, за да имат поне малко светлина. Причината бе в Ейдриън. Винаги Ейдриън. Понякога се чудеше как изобщо бе могла да се влюби в такъв мъж. През цялото време на пътуването им той продължаваше да се държи дистанцирано. За бога, та той едва разменяше по някоя дума с нея. Как можеше да се държи по такъв детински начин! За нея такова държание беше справедливо, но за мъж на тридесет години? И всичко това, защото му бе напомнено за Том Пийзли.
Всичко стана благодарение на мистър Ръгър. Когато бе разбрал, че тя се готви да напусне Деннър, той бе дошъл на спирката точно преди дилижансът да потегли и бе имал наглостта да я помоли да не напуска града, докато не се увери, че не е извършено престъпление. Обаче той не можеше да настоява за това, и двамата го знаеха. Том Пийзли не бе предявил обвинение към нея, а Саманта бе сигурна, че никога не би го направил. Защото просто не би посмял.
Успокои Флойд Ръгър, като му каза къде може да я намери, ако е необходимо. Но по никакъв начин не можеше да успокои Ейдриън. Просто не можеше да го разбере. Дори не можеше да оправдае държанието му с това, че идва от източните щати, тъй като познаваше хора оттам и никой от тях не се държеше толкова… толкова детински. Оплака се на Жанет, но дребната блондинка застана на страната на брат си.
— Той е много чувствителен, скъпа — опита се да обясни Жанет. — Ейдриън просто не можеше да търпи насилие.
— Но в тази земя, където е избрал да живее, е пълно с насилие — отбеляза Саманта.
— Да, ще трябва да свикне. Но предполагам, няма да е толкова скоро.
Колко време щеше да му отнеме да преживее случката с Том Пийзли? Саманта си задаваше този въпрос и, разбира се, не намираше отговор. Постепенно стигна до заключението, че трябва да направи нещо необикновено, нещо, което трябваше да привлече вниманието му върху нея. Помисли си за възможността да го накара да ревнува. Откакто срещна Ейдриън, бе отхвърлила всичките си обожатели. За сърцето й той нямаше никаква конкуренция. Може би трябваше да го поизмъчва малко. Но засега, единственият мъж, който бе наблизо, бе мистър Пач с голото си теме и закръгленото коремче, затова, поне временно, Саманта се отказа от тази идея. Проблемът беше, че когато пристигнат в Елизабеттаун, Ейдриън щеше да е прекалено зает.
Какво да прави? Нямаше никакво намерение да се отказва от Ейдриън. Саманта бе решила, че иска този мъж, а тя винаги получаваше това, което желаеше. Мечтаеше си за него, представяйки си как той я прегръща, целува я, прави любов с нея така, както момичетата от училище й бяха описали. Да, Ейдриън ще бъде първият мъж в живота й.
Никога мъж не я бе прегръщал, нежно и с любов, тъй като тя изобщо не броеше грубата прегръдка на Том Пийзли. Но Пийзли бе първият мъж, който я бе целунал страстно, Саманта искрено се надяваше целувката между мъж и жена да е нещо съвсем различно от жестоката целувка на Том Пийзли, както и от целувката, която бе получила от Рамон Матео Нунес де Баройа, момчето, което живееше в най-близкото до
