им.
— По-добре е да побързаш, госпожице — подкрепи я Бернард зад гърба й. — Господарят не е в настроение да чака дълго.
Роина отговори, без да поглежда назад:
— Тогава ще дойде отново за мен! Мислиш ли, че ме е грижа? И в двата случая ще си имам работа с гнева му! — „И с наказанието му“, добави мислено тя.
Чудеше се какво ли е измислил за това, че беше понечила да избяга и го беше раздразнила в кухнята. Щеше да я накара да го моли? Или нещо по-лошо? Не, по лошо от това да желаеш мъжа, когото презираш, няма!
— След като не си благодарна за великодушието му, ти си опърничава жена!
Роина се задави с говеждото. Извърна се и изгледа младежа.
— Какво великодушие?
— Кухнята е затворена, но той нареди да те нахранят. Това не е правено за никого. Господин Блу не би се помръднал, дори ако човек умира от глад.
Роина не беше впечатлена. Така беше в повечето замъци, иначе щеше да има безброй кражби.
— Той храни детето, а не мен — натърти тя.
— Не би отворил кухнята дори за дъщерите си — върна й го момчето.
— Ти нищо не знаеш! — сряза го Роина. — Той ме мрази.
— Защото желае теб, а не друга? Защото с часове се колеба, преди да те събуди, въпреки огромната си нужда? Защото те носи дотук, за да не настинат босите ти крака?
Роина лесно би могла да обори тези доводи, но внезапно пламна. Докато го изкъпе, беше събудила страстта у него. Беше сигурна, че ще повика при себе си Селия. Не го беше направил… Защото още се наслаждаваше на отмъщението си? От друга страна, тя самата е в плен на неговото влияние. Не можеше да понася да го докосва, защото веднага се възбуждаше.
— А няма ли значение фактът, че не желая нито едно от оказаните ми привилегии? — Сякаш момчето щеше да разбере всичко и щеше да промени мнението си.
— Пак повтарям, че си опърничава — беше отговорът.
— А ти си невеж и пристрастен! Господарят ти е жесток и отмъстителен…
— Престани! — извика обиден младежът. — Той е добър и уважава тези, които са му верни. Мрази единствено враговете си.
— И аз съм един от тях — прошепна Роина, като му обърна гръб.
Гледаше храната, която повече не я влечеше. Бернард произнесе зад нея:
— Негов враг? Та ти си жена! С какво си заслужила неговата омраза?
„Насилих го и откраднах дете от него“, помисли младата жена. Това престъпление беше толкова силно, че не би посмяла да го произнесе пред друг човек. Уорик дори би я убил, ако разкаже за унижението му.
Вместо да отговори на въпроса му, тя произнесе унило:
— Ще ме водиш ли при него? Приключих с това.
В този момент се върна готвачът с иконома по петите му.
— Останала ти е доста храна, момиче.
— Беше много вкусно, господин Блу, но вече съм сита. Занапред ще гледам да се храня с другите, за да не те безпокоя.
— Бебето трябва да е сито. Ще се погрижа да получаваш по-голяма дажба.
— Но няма нужда…
— Лорд Уорик би желал да е така. Значи, така щеше да стане.
Роина стисна зъби и излезе от кухнята. Преди да е стигнала каменните стъпала, някой отново я вдигна.
— Пусни ме, Бернард! Мога и сама да…
— Напълно опърничава — мърмореше той, като я носеше нагоре. — Предпочиташ да се простудиш, а аз да бъда одран жив?
— Ако ме изпуснеш, ще си счупя врата, глупак такъв!
— Всеки кавалер би придружил жена. Друг път носи обувки, госпожице.
Роина би издърпала ушите му, ако не се страхуваше, че ще я изпусне. Господ да й е на помощ, щом всява у мъжете рицарски наклонности.
— Дървеният под не е толкова студен — изпъшка Бернард, като я пусна. — Трябва да почина малко, но ти върви!
Роина реши да бъде наистина проклета.
— Как би могъл да знаеш колко е студен камъкът, след като не си бос? Пръстите ми са направо замръзнали. Ще трябва още да ме носиш!
Той стоеше пред нея, останал без дъх. Тъмният салон се простираше пред тях. Само в далечния му край грееше фенер, който осветяваше спящите прислужнички.
Бернард я изгледа ужасен.
— Ако искаш, можеш да обуеш моите обувки.
— Може би е по-добре да се върна в леглото си?
Ужасът му се удвои.
— Не можеш да направиш това!
— Само гледай!
Роина се обърна и устремно направи крачка надолу. Веднага беше вдигната на ръце. Сега Бернард беше вбесен.
— Благодари се на великодушието на господаря, госпожице!
Думите му я ужилиха.
— Не ми е необходимо! Господарят ти трябва да се отнася с мен като с господарката на… — Усети се навреме, преди да е изрекла „Туре“. — …на Къркбурой, който той унищожи.
— Лъжеш, жено!
— И ти си същият простак като него! — изсъска Роина. — Всъщност излъгах единствено, че пръстите ми са замръзнали. Сега ме пусни!
Той почти я стовари на пода. Ръцете му не издържаха тежестта й. Вече бяха стигнали пред вратата на дневната. Тя беше леко открехната, а зад нея се чу гласът на нейния смъртен враг.
— Какво е станало с тебе? — попита Уорик задъханото момче.
— Реши да ти подражава и ме носи — побърза да отговори Роина. — Разбра, че преди да насилва жените, трябва да порасне още малко.
Подигравката се отнасяше и за двамата. Бернард се изчерви от гняв, а Уорик я дари с омразната й усмивка.
— Значи новата прислужничка показва ноктите си? Ще се погрижа да бъдат изтръгнати. Влизай вътре, Роина!
Тя не помръдна, ужасена от постъпката си. Какво я караше да мисли, че може да го обижда, без да си плати за това?
— Няма да се оставя в гадните ти ръце! — Преди да продължи, изгледа Бернард. — Ако искаш да вляза, трябва да ме влачиш!
Добре би било момчето да не стои на изхода, но то беше точно там. Роина нямаше къде да избяга, когато Уорик посегна да я хване. Въпреки че се бореше с всички си ли да измъкне ръката си от железните му пръсти, тя беше вмъкната в дневната. Уорик затръшна вратата след тях и буквално я хвърли на леглото. После бавно, с нескривано удоволствие, се настани върху нея.
— Виждаш колко е незначително твоето упорство — подигра й се той.
— Мразя те!
— Напълно споделям чувствата ти. Уверявам те, че в тази област съм по-добър. — Жестоката му усмивка й показа, че е излишно да се съмнява в това.
Неочаквано й се доплака. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Уорик попита:
— Не мислиш да ме улесняваш, нали? Обещала си ми съпротива!
