Той изгледа първо ваната. От нея се издигаше пара. Всички ведра с гореща вода бяха отишли за затоплянето й. Беше останала само студена вода, с която Роина трябваше да го изплакне. Тъкмо щеше да нареди за още топла вола, но неговото присъствие изкара всички мисли от главата й. Особено когато погледът му се впи в бузата й. Приближи се до нея и вдигна брадичката й.
— Кой те удари?
— Никой.
— Лъжеш! Какво направи, че заслужи вече недоволството на госпожа Блу?
Защо веднага приемаше, че тя е виновна? Трябва да му каже истината. От друга страна да се оплаче от Селия означава да падне на нейното ниво. Ако узнае за поведението на своята любимка, Уорик сигурно няма да предприеме нищо.
Роина предпочете да излъже и го направи с удоволствие.
— Просто се спънах, докато прекосявах салона. Нали постоянно трябва да те гледам?
Лицето му се намръщи, но този път това не я изплаши.
— Глупачка! Трябва да се научиш да се справяш с всичко.
— Ще го направя, ако ми позволиш да не те зяпам постоянно. Не искам да мислиш, че не ти се подчинявам.
— Така ли? Сега ще видим колко си покорна. Съблечи ме.
Беше очаквала това, но лицето й пламна. Вече и двете й страни бяха еднакво червени. Той стоеше пред нея, отпуснал ръце край тялото си. Изобщо нямаше намерение да й помага. Роина не обичаше да стои близо до него и той го разбираше. Това беше друго негово отмъщение: да се отнася с нея като със своя покорна слугиня.
Роина веднага се залови за работа, без да прикрива възмущението си. Не вдигна поглед към лицето му. Със сигурност щеше да види подигравателната му усмивка Затова пък й се наложи да гледа тялото му. Колкото и да се стараеше, все още не откриваше дефекти в него.
Уорик не се наведе, когато трябваше да изхлузи туниката през главата му. Това я принуди плътно да се притисне до гърдите му. От устните й се изтръгна въздишка, когато зърната й веднага настръхнаха. Толкова рязко се отдръпна, че падна по гръб с дрехата в ръце.
Уорик се изсмя. Откъде би могъл да се досети за реакцията на предателската й плът? Умът на Роина не го побираше. И как може да й действа така, след като го мрази така силно?
Не й се искаше да го приближи отново. Оставаха панталоните и ботушите. Само при мисълта за това зърната й безсрамно щръкнаха. Господи, какво й става?
Той търпеливо чакаше. Когато тя остана неподвижна, й нареди:
— Довърши си работата! — Роина поклати глава отрицателно. Едната му вежда се повдига въпросително. — Би предпочела отново да те окова в леглото си?
Роина скочи напред и едва не го повали от порива си. Чу смеха му и стисна зъби. Това презряно чудовище…
— По-добре ще се справиш на колене.
Веднага коленичи и се озова срещу подутината в панталона му. Червенината отново завладя лицето й. Пръстите й започнаха да развързват колана, за да освободят това негово отмъстително оръжие.
— Доста е приятно да те видя в това покорно положение… Като кученце в краката ми. — Тонът му беше леден. — Може би и на масата ще ме обслужваш така?
Пред очите на всички?
— Моля те! — Думите неволно се изплъзнаха от устните й.
Той положи ръката си върху главата й, точно като върху куче, което плаче за вниманието на господаря си, и я принуди да го погледне.
— Ще продължаваш ли да ми се противопоставяш?
— Няма.
Уорик не промълви и дума повече. Беше я поставил на колене, защото бе дръзнала да откаже да довърши задачата си. Не беше ли достатъчно това унижение?
Роина свали панталоните му. Без да гледа какво се кокори срещу нея, старателно се зае с ботушите. Когато приключи, той продължи да стои. Младата жена гледаше голите му стъпала. Въпреки предизвикателството, все пак това не беше неподчинение.
— Наистина умееш да подлагаш търпението ми на изпитание — каза той, а тя продължаваше да фиксира краката му.
Този път Уорик не показа лош характер. Обърна се и се потопи във ваната. Роина въздъхна от облекчение, забравила, че й предстои да го изкъпе. Той й напомни.
— Какво чакаш още? Ела тук и измий главата и гърба ми!
Е, поне не иска да го изкъпе целия! Не й се искаше да се приближава до голото му тяло. Само мисълта за това я караше да се чувства разгорещена и лишена от воля за съпротива.
Роина грабна гъбата, намокри я и я натри със сапун, после попита:
— Защо съпругата ти не прави това?
— Аз нямам съпруга.
— Но имаш две дъщери.
— Да, и две съпруги, които отдавна не са между живите. Имам нужда от… — Той неочаквано сграбчи сукмана й, привлече я към себе си и изгърмя: — Трябваше да я посрещна, когато бях принуден да върша друго нещо! Тя изчезна. Знаеш ли какво трябваше да правя, лишен от възможността да посрещна съпругата си? — Тя се страхуваше да отговори, а и той не я изчака. — Бях окован в едно легло, за да ти доставям удоволствие!
Господи, нима и за това трябваше да я обвинява?
— Не беше за мое удоволствие — прошепна Роина. Уорик я отблъсна.
— Моли се да открием лейди Изабел и тя да не е мъртва!
Нова заплаха с неизвестни последствия. Чудеше се дали тази жена е изчезнала, или просто е избягала, за да не се омъжи за този човек.
Уорик отново се беше ядосал. Тя усети това по сковаността на гърба му, докато го триеше. Не се изненада, когато отказа да вземе гъбата от нея. Явно беше заслужила ново наказание.
— Днес съм доста изморен. Защо не ме измиеш навсякъде? По-добре свали дрехите си, за да не се намокрят.
Дяволско изчадие! Как може да я наказва и за най-дребното нещо?
Без да каже и дума, младата жена побърза да се подчини. Изхлузи сукмана и ризата си едновременно, при което разкъса някои от връзките им. После отново навлече сукмана. Не искаше той да види, че и без водата от ваната, тя се е навлажнила сама.
Когато коленичи и започна да търка гърдите му, той я изгледа изненадан. Роина стаи дъха си. Очакваше нова заповед, но той не направи нищо. Тогава погледна нагоре и видя… широката му усмивка. Върху лицето й се изписа такова удивление, че Уорик избухна в смях.
Роина седна на пети раздразнена. Последното нещо, което искаше, е да развесели чудовището. Когато му мина, той й нареди:
— Хайде, довършвай, преди да е изстинала водата.
Роина го направи, но да се измие това огромно мъжко тяло си беше цяло мъчение. Сърцето й се раздумка, пулсът й се ускори. Настръхналите й зърна се търкаха в грубата вълна на сукмана. Неволно си припомни за времето, когато трябваше да го подготвя за себе си. Толкова пъти беше виждала неговата възбуда. Сигурна беше, че още преди да е довършила къпането му, той ще изригне.
Лицето й пламтеше. Уорик продължаваше да я наблюдава — все така красив, с усмивката на уста. Цялото й тяло гореше. Неочаквано я обзе безумното желание да се пъхне във ваната при него.
Вместо това скочи на крака и се захвана с главата му. Търкаше я с такова ожесточение, че сапунът напълни очите му.
— Достатъчно, за Бога! — оплака се той. — Сега ме изплакни!
Роина въздъхна облекчено, че се вижда краят на мъките й. Посегна към ведрото и… замръзна от ужас. Спомни си, че не беше останала топла вода.
— Трябва да почакате малко…
