Мрачното му изражение не продължи дълго. Върху лицето му се появи усмивка.
— Няма да се задоволя, докато не изживееш всички мои унижения. Докато Енид се грижи за тебе, ще бъда тук, а ти ще ме гледаш. Няма да отместваш поглед от мен, иначе ще съжаляваш! Ясен ли съм?
Роина беше прекалено сащисана, за да може дори да поклати глава. Въпреки това в ума й изникнаха безброй ругатни по негов адрес. Така разбра още едно от униженията му: невъзможността да изругае или поне да отговори.
Енид бързо се завърна. Без да чака заповед, започна да действа. Роина не откъсваше поглед от Уорик, който се беше облегнал на леглото. Но тя не го виждаше. В съзнанието й беше образът на прислужницата. Въпреки сивите си коси, тя сигурно нямаше и четиридесет години. Носът й беше малко дълъг, но иначе кожата й беше абсолютно гладка, а чертите — правилни. Движенията й бяха леки и сръчни. Роина щеше винаги да й бъде благодарна за това.
Беше си въобразила, че най-лошото е минало. Колко се беше заблуждавала! Оскверняването на нейната интимност беше по-лошо и от изнасилване. С извратения си ум Уорик й беше осигурил двама свидетели на унижението, вместо един.
Колкото и да се опитваше да го оправдае, не успяваше. Веднага щом извадиха кърпата от устата й, тя изригна с цялата си горчивина и ярост:
— Ти си най-презреният и жесток човек на земята! Хиляди пъти си по-лош и от Джилбърт!
В отговор той нареди на прислужницата:
— Не желая да я слушам, Енид! Дръж устата й постоянно пълна с храна! Не й давай време дори да я сдъвчи.
— Негод…
Роина една не се задуши. В устата й се изля една огромна лъжица. Преди да е успяла да я сдъвчи, последва друга. Енид много точно спазваше указанията на своя господар. Преди да е успяла да си поеме дъх, друга кърпа зае мястото на старата.
Прислужницата веднага беше освободена. Уорик се приближи до нея и се наведе над леглото. Лицето му отново беше почти красиво.
— Глупачка — прошепна почти любезно той. — Присъствах тук, но изобщо не гледах какво става в стаята. Твоето неподчинение ти спечели ново наказание. Досещаш ли се какво ще бъде?
Пръстите му болезнено се напъхаха в сухата й горещина и останаха там. Липсата на отговор от нейна страна не го ядоса този път.
С бавни и уверени движения едната му ръка започна да разкопчава панталоните. Другата остана между краката й. Според заповедта му тя трябваше да го наблюдава.
— Бори се, малка крадло! — изкомандва тихо той. — Бори се, за да разбереш, че тялото не обръща внимание на чувства като гняв, омраза и срам. То е изтъкано единствено от инстинкти. Най-силният от тях е създаването на поколение.
От издутината между краката му Роина разбра, че е напълно готов. Мисълта за това обля пръстите му с влага. Тя изпъшка, защото вече беше разбрала какво означава това. Дрезгавият му смях потвърди подозренията й.
Не я докосна никъде по тялото. Просто се качи върху нея и много лесно проникна в тялото й. Това беше наказание, а не част от отмъщението му. Иначе не би трябвало да го прави до сутринта. Тялото й не се интересуваше от това. Въпреки че вече беше изпълнило основния инстинкт за създаване на потомство, то нехаеше. Роина крещеше възмутена в парцала, но не можеше да отрече и удоволствието, което й носеха силните тласъци. Уорик я наблюдаваше. Чувствеността й достигна своята кулминация и избухна в пулсиращи вълни. Той яростно поглъщаше пълното й отдаване на майсторските му движения. Този път и тя го наблюдаваше. Когато собственото му удоволствие го грабна, за момент под маската на жестокостта пред нея се разкри един наистина красив мъж.
Роина не искаше да вижда това. С риск отново да я накаже, тя затвори очи. Той падна върху нея. Челото му се опря на възглавницата й, страната му пареше слепоочието й. Затрудненото му дишане играеше в ухото й. Сега не я напусна така бързо, както първия път.
Когато го направи, дишането му беше нормално. Маската на суровостта отново беше върху лицето му. Бързо оправи дрехите си, като не откъсваше поглед от пламналото й лице. Пръстите му погалиха вдигнатата й ръка.
— Може би в бъдеше с готовност ще ми се подчиняваш? — Тогава жестоките му устни се извиха в самодоволна усмивка. — Ще признаеш, че аз повече се съпротивлявах от тебе, нали? Нямам намерение да идвам през нощта при теб и да не се наспивам, както правеше ти. Все още ли си ужасена, малка крадло, или намираш отмъщението ми не толкова противно?
Ако не беше запушена устата й, сигурно би се изплюла в лицето му. Очите й му казаха това и той се изсмя.
— Отлично! Няма да ми е приятно да очакваш посещенията ми с удоволствие, за разлика от мен. В твоята крепост единственото ми желание беше да стисна нежното ти гърло и да отнема последния дъх от крехкото ти тяло!
Когато сега ръката му направи точно това, Роина не се разтревожи. Той не би си позволил да я умъртви толкова скоро Беше прекалено безмилостен, за да го направи. Уорик видя, че върху лицето й няма изписан страх. Тогава ръката му грубо стисна гърдата й.
— Мислиш, че вече достатъчно ме познаваш, така ли? — Сега наистина беше разярен. — Бъди сигурна, че никога няма да ме опознаеш достатъчно, за да предвидиш моите действия. И се моли отмъщението да ми доставя удоволствие. Ако ми омръзне, наистина ще пожелаеш смъртта!
Ако искаше да я сплаши с тези свои думи, беше успял.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изтръпнала, Роина мислеше за ново посещение на Уорик дьо Шавий.
Още не беше се събудила, когато го усети върху себе си на другата сутрин. Утрото не беше настъпило, а той вече се беше слял с тялото й. Свърши много бързо. Тя се ядоса повече на факта, че не й даде възможност да се наспи. Въпреки че не почувства нищо и беше безкрайно изтощена, не можа отново да се унесе.
Малко след това в стаята влезе Енид. Уорик не беше с нея. На Роина не й беше до съчувствените погледи на по-възрастната жена, въпреки че й беше благодарна. Как само я боляха раменете от принудителното обездвижване! Сега Енид ги масажира. Въпреки че беше излишно. На Роина ужасно й се искаше да измие миризмата на това чудовище от тялото си.
На обяд той отново дойде. На свечеряване — също. Единствената компенсация за Роина беше, че на третия път му трябваха доста милувки, за да изтръгне тази безсрамна влага от нея. Същото се случи и на следващия ден. Тогава Роина реши, че за последен път понася тялото му върху своето.
Не, този човек не се стараеше просто да събуди страстта у нея. Целта му явно беше друга. Може би искаше да я подлуди? Разбрал, че вече лесно може да проникне в нея, той продължаваше да я гали. Довеждаше я до състояние, когато беше готова да му се моли да я вземе. Но тя трябваше да получи само онова, което той беше решил да й даде. Роина осъзна колко слаби са и тялото, и духът й. Негодникът я караше да го желае. Разбрал това, той беше на върха на своя триумф.
Единствената мисъл, която даваше сили на Роина, беше, че на третата сутрин той би трябвало да я освободи. Ужасяваше се от съдбата си. Не вярваше той да е задоволен от удовлетворението, което вече беше получил. Беше я уверил, че сега нейният живот е в негови ръце и че го прави заради намерението на Джилбърт да отнеме неговия.
Уорик нямаше да я освободи, поне докато се роди детето. Ако иска да се отърве от нея, сигурно ще я отстъпи на някой от своите васали. И как би се преборила с това? Какво беше в нейна власт? Тя не знаеше дори какво ще й донесе утрешният ден.
В стаята влезе Енид с ключ за веригите. Роина очакваше Уорик лично да я уведоми за очакващите я унижения. Жената, разбира се, не можеше да й каже нищо. В замяна на това донесе храна и дрехи. Сега пленницата се нахрани сама.
Дрехите донякъде хвърлиха светлина върху бъдещето й. Собствените й одежди отдавна й бяха отнети,
