Пристигнаха във Фулкхърст точно при залез слънце. Червените отблясъци върху зидовете й напомниха за Къркбурой и тя потръпна. Преди четири дена беше мислила, че влиза в пъкъла. Сега беше по-лошо. Влизаше в леговището на дракона, който бълва огън.
Крепостта беше добре укрепена, като Тур. Докато замъкът на Тур се издигаше пет етажа нагоре, тази тук се разпростираше нашироко. Външният двор явно беше строен преди десетина години. По тази причина вътрешният беше по-обширен. Стените бяха масивни и високи, обградени с ровове вода.
Върху външния двор бяха построени множество постройки. Оттам се влизаше и в големия салон. Явно вътрешният се използваше за тренировки.
Замъкът беше висок четири етажа. Роина откри, че има още един, изкопан под него. Към зимника лорд Уорик беше построил и тъмница.
Стълбите водеха към малка стая с каменни стени и дървен под. В нея нямаше стража. Вратата и резето бяха железни. През нея се излизаше към коридор, дълъг не повече от два метра. В дъното му имаше друга врата. Килията там беше квадрат със страна около три метра. Върху тавана беше поставена желязна решетка, която да укрепва мазето.
Килията беше съвършено гола. Нямаше дори съдран килим на пода. Въпреки че беше лято, през гредите отгоре се просмукваше влага. Роина гледаше пустата килия и едвам се удържаше да не заплаче.
Сам сър Робърт я доведе тука. Намръщен, той свали въжетата от ръцете й. Когато погледът му срещна нейния, тя можеше да се закълне, че иска да й каже нещо, но заповедта на господаря му го възпираше.
Когато излизаше, мъжът избоботи към войника край вратата:
— Остави фенера и кажи на тъмничаря да донесе сламеник и всичко необходимо!
Вратата се захлопна и Роина остана на тъмно. Тишината беше угнетяваща. За кратко се чуваха стъпки, но скоро заглъхнаха. После над главата й започнаха да се надбягват плъхове.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Като видя двете тънки одеяла и ръждясалото канче в ръцете на тъмничаря, Роина разбра, че наистина я очаква ужасна съдба. Самият той беше едър мъж на средна възраст, с разчорлени коси и воднисти очи. Вонята, която се разнасяше край него, беше нетърпима. Тъмничарят не скри задоволството си, че тъмницата вече не е празна и доста весело й обясни какъв е редът тук.
Ще й носи храна веднъж дневно. Тъй като беше пропуснала днешното хранене, ще се наложи да почака до утре. Ако иска нещо по-свястно от мухлясал хляб и вода, ще се наложи да му плаща. Може да се облекчава в ъгъла на килията. Ако заслужи, той би могъл да извика момчето от конюшнята да почисти. Вода за баня не й се полага: той не е прислужник и не може да мъкне тежките ведра. И по-добре да не се оплаква, защото може и да забрави да я храни. Ако иска някои подобрения, като фенер например, Ще трябва да си плати.
По време на тази тирада Роина изпадна в ужас. Знаеше за какво заплащане й се намекна. Погледът на този тип не се откъсваше от гърдите и бедрата й. Можеше да се закълне, че ако тази воняща свиня я докосне, направо ще умре. Но какво ще стане след месец при тези условия? Дори след седмица? Не се беше хранила от предишната вечер и вече усещаше слабост. Ами тъмнината? Тук ще бъде като в гробница и с нетърпение ще очаква посещенията на този човек само защото носи фенер!
Роина просто не бе в състояние да промълви и дума. Тъмничарят явно беше доволен от това. Когато напускаше, нагло се изхили. Роина се свлече върху одеялата и горчиво се разрида. Фенерът й щеше да гори още няколко часа и после… Досега не беше мразила тъмнината, но кога светлината за нея е била проблем? Как щеше да издържи на това място и с тези плъхове наоколо?
Така се беше потопила в мъката си, че отначало не обърна внимание на караницата в стаята на стражата. После ясно чу: „Махай се!“. Когато чу отново да се отваря вратата на килията й, цялата се сви от страх. Влезе друг мъж, който остави няколко свещи в центъра на килията. Изненадата му от вида й беше очевидна. Огледа се, за да види какво й е донесено.
— Обзалагам се, че този кучи син дори не те е нахранил, нали? — Роина примигна и леко поклати глава. — Така си и знаех! А толкова се натискаше за тази работа! Сега разбирам защо го е направил. Ти си толкова дребна и хубавичка! Лорд Уорик сигурно мисли, че си извършила нещо ужасно, за да те хвърли тук. Убеден съм, че като се върне, всичко ще се изясни.
Този човек със сигурност беше възмутен от нещо, но Роина не знаеше от какво. За разлика от другия, този не я плашеше. В сините му очи имаше толкова нежност, че тя едва не се разплака пак. Изглежда тъмничарят забеляза това и рязко издума:
— Хайде, хайде, няма да ти бъде толкова лошо с нас! Това окаяно място не е за една лейди и аз ще направя всичко, за да ти хареса.
Да хареса тъмницата? Не можа да скрие усмивката си при тази смехотворна идея.
— Как се казваш? — попита тя.
— Викат ми Джон Джифърд.
— И ти ли си тъмничар?
— Само когато се наложи, но то не е често. Измъкнаха ме от топлото, за да ми наредят да се погрижа за тебе. Малко късно дойде тази заповед, но добре, че я получих. Да не ти е сторил нещо този кучи син?
— Дори не ме е докоснал, но сигурно защото господарят ти е заповядал така. Не те ли предупредиха, че не трябва и да разговаряш с мен?
— Не, но и да ми кажат, няма да им обърна внимание. Свикнал съм да правя каквото ми харесва. Дори белезите по гърба ми не можаха да ме отучат от този навик.
— Кой те е бил? — попита възмутена Роина.
— Няма значение. — Джон се засмя. — Това беше отдавна и е виновен само моят инат. Сега ще проверя какво ще се намери в този късен час. Кухнята сигурно е заключена вече, но в килера може да открия поне някой плод.
Той й донесе четири големи ябълки, които задоволиха глада й. Домъкна още дървена рамка и дюшек за легло. Върху пода метна избелял килим. При следващото идване й донесе кутия, в която да съхранява свещите. Тъмнината вече не я плашеше. Появи се и нощно гърне, ведро с вода, за да се пере, и прясна вода за пиене.
Сякаш Господ беше изпратил Джон Джифърд. Този мъж превърна килията й в стая. Може да не беше приятна, но поне беше сносна за живот. Два пъти дневно й носеше храна, достойна за масата на господаря. Снабдяваше я с прясна вода и с такава за банята й. Донесе й игли и прежда, за да намери работа за ръцете и ума й. Дълго оставаше при нея. Той обичаше да говори, а тя обичаше да го слуша.
Роина беше сигурна, че сър Робърт е изпратил Джон. Трябва да е знаел какво представлява другият тъмничар. Все пак я беше съжалил, въпреки че Уорик дьо Шавий нямаше да му благодари за това.
Дните се нижеха. Измина седмица, две, после три… Когато Роина забеляза, че времето за месечното й неразположение беше отминало без обичайния резултат, истерично се разсмя. Планът на Джилбърт беше проработил: семето на онзи грубиян беше дало своя плод само от три нейни посещения. Но Къркбурой беше загубен. От височината на пътя бяха наблюдавали как горят дървените постройки. От това дете вече нямаше какво да се спечели, а беше заченато с тази единствена цел…
След смеха дойдоха сълзите, истински порой, предизвикан от самосъжалението. С какво беше заслужила тази съдба? Какво щеше да се случи, когато Уорик дьо Шавий се върне във Фулкхърст?
Без съмнение щеше да я лиши от Джон Джифърд и удобствата. Щеше да прати другия тъмничар или някой, подобен на него. Дали дьо Шавий би взел под внимание факта, че е бременна? Не, той желаеше нейната смърт. Роина беше сигурна, че дори и да го моли поне за живота на детето, нямаше да го омилостиви. Той не искаше Къркбурой, след като го беше разрушил. Защо трябваше да се интересува за детето на Лионс? Но това дете беше и нейно и ако останеше живо, то щеше да предяви правата на наследник след нейната смърт.
И защо да се притеснява, че ще роди в тъмницата? Надали щяха да я оставят жива толкова дълго. Молеше се Фулкхърст да се забави с войните си. Вътре в себе си беше сигурна, че Джон Джифърд ще намери подслон за бебето.
Роина не разбра точно кога детето стана първата й грижа. Не бе заченато с благородни цели, бе се
