оказало излишно, но тя си го искаше. То беше нейно! И нямаше никакво значение, че баща му е един огромен грубиян, който я беше мразил всеки път, когато го беше докосвала. Неговият баща…
В тъмницата разполагаше с предостатъчно време и Роина неволно се замисляше за заместника на Лионс. Това не й харесваше, но не можеше да надвие себе си. Когато затваряше очи, в съзнанието й изпъкваше проснатото му, оковано тяло. Все още си спомняше как я беше карал да се чувства. Колкото и да се беше съпротивлявал, тя владееше тялото му.
Когато му беше признала, че се радва, че с него го е направила, не беше излъгала. Беше й неприятно да го насилва, но след първата болка с удоволствие го беше докосвала. Не й беше противен, дори видът му беше доста добър. Не я задушаваше с противна, мъжка миризма. Само да не бяха очите му, пълни с толкова омраза! А преди да му заговори, в тях имаше толкова нежност към нея…
Замислена, тя не беше чула идването на Джон. Не беше усмихнат, както обикновено. Челото му беше помръкнало и тогава…
— Бременна ли си, лейди Роина?
Тя го гледаше изумена. Не беше повръщала сутрин, както другите жени. Гърдите й бяха нараснали, но много малко.
— Как разбра?
— Значи е вярно?
— Да, но…
— През ум нямаше да ми мине, но господарят ме попита… дали не си ме молила за някакви превръзки… Защо не си ми казала?
— Току-що самата аз осъзнах какво е състоянието ми. Но защо господарят ти ще се интересува от това? Кога те попита?
— Преди малко.
Роина загуби и малкото цвят, останал върху лицето й в и тъмница.
— Той се е върнал?
— Да, и трябва да те заведа при него!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Роина не помоли Джон да не я води при господаря си. Ако не той, друг щеше да го направи. От Фулкхърст си спомняше единствено огромното му тяло и жестоко стиснатите му устни. Също и ледения тон, с който я беше изпратил в тъмницата.
Едва забеляза големия салон. Беше ранен следобед и нямаше много хора.
Въведоха я в стаята на господаря, която беше точно зад салона. Цялата беше облята от слънчеви лъчи, проникващи от два огромни прозореца. Между тях се намираше огнището. Огромното легло беше покрито с красив балдахин. То беше поставено до стената откъм големия салон. През зимата можеше да се топли и от камината там.
Имаше и други неща за гледане, но Роина се взираше единствено в купчината вериги върху кревата. Не забеляза и мъжа, докато той не се приближи до нея.
Веднага го позна по високия ръст. Устните му бяха стиснати в познатата жестока цепка. За миг зърна тъмнорусите му коси, а очите… Сребристото в тях, както винаги, издаваше чувствата му. Успя само да промълви:
— Ти? — После тъмнината милостиво я отнесе. Уорик се спусна напред и я пое от ръцете на възрастния човек. Отнесе я до леглото и я положи на него. Едната й ръка беше близо до веригата. Усмихна се при мисълта, че като се събуди, ще я почувства.
— Не знам как стана така, господарю — промълви загрижен Джон зад гърба му. — Нахранена е добре!
Уорик не откъсваше поглед от русокосата жена пред себе си.
— Значи си я глезил, така ли? По гладката й кожа няма ухапвания от плъхове или други белези.
Отговори му звучно изсумтяване. Уорик добре познаваше Джон, известен с благородното си сърце. Този човек се отнасяше милостиво към всяко живо същество. Когато беше разбрал, че единствен Джон Джифърд се грижи за нея, се беше ядосал. Въпреки това не го беше подменил. Планът му не включваше физически мъки. Не искаше да я докосва друг мъж, поне докато не се увери, че планът й е успял. Според Джон това беше станало.
— Тя е толкова нежна и мила, господарю! Какво е направила, за да се озове в тъмницата?
— Престъплението ме засегна лично и толкова дълбоко, че не мога да говоря за това.
— Сигурен съм, че не е така!
— Позволил си красивото й лице да те подведе, Джон. Тя е една алчна кучка, която няма да се спре пред нищо, за да постигне целта си. Решителна и упорита е като мъж. Тя… — Замълча, защото осъзна, че казва повече от позволеното. Не беше необходимо пред никого да обяснява мотивите си. — Лиших я от титлата, получена от брака й с Годуин Лионс. Не я наричай повече „лейди“. Поне засега няма да се върне в тъмницата, така че не се тревожи за нея.
Тъмничарят беше достатъчно мъдър, за да премълчи. Обърна се и тихо напусна стаята.
Уорик продължаваше да гледа своята пленница. Сега, когато беше дошъл часът на отмъщението, нямаше закъде да бърза. Първо трябваше да се увери, че алчността й е дала резултат. Сега го знаеше и това правеше още по-тежко престъплението й спрямо него. Ако досега му бяха минавали мисли да я пощади, бременността й възвръщаше гнева му с пълна сила. Тя носеше неговото дете, а нямаше право на това!
В момента, в който го беше познала, ужасът буквално я беше сринал. Не беше сигурен дали го е познала в двора на Къркбурой, когато беше заел ризницата на Робърт. Дано беше научила досега що за човек е той. Всеки, причинил му зло, трябваше да плати за това. Това, че досега не е искал реванш от жена, нямаше значение. Докато беше търсил Изабел, беше имал достатъчно време да измисли подходящия начин.
Между другото издирването не беше дало резултат. Когато му бяха съобщили, че Изабел не е пристигнала във Фулкхърст, беше намерил повод да отложи и собственото си идване. Безплодните усилия го бяха обезсърчили. Имаше толкова различни пътища, по които би могла да е поела към Фулкхърст. Накрая беше оставил всичко в ръцете на баща й. Без съмнение той беше по-разтревожен от нейното изчезване. Мислите за тази нахалница го отвличаха от истинската цел, неговата бъдеща съпруга. Това го вбесяваше още повече.
Роина леко въздъхна. Уорик затаи дъх и зачака да срещне погледа на тези нейни сапфирени очи. Устните й бяха разтворени. Припомни си с каква чувственост се бяха плъзгали по тялото му, за да го накарат да се подчини. Светлите й коси бяха сплетени в две плитки. Едната лежеше върху гърдите, а другата — под гърба й. Припомни си пленителната пълнота ла гърдите, които не беше имал възможността да докосне. Скоро щеше да го направи, но няма да бърза. Тя трябва да бъде напълно в съзнание, за а види какво ще прави с нея.
Тя се протегна и тихо пое дъх. После застина. Само ръката й опипваше веригата. Лицето й се намръщи. Явно се чудеше какво е това.
— Подарък — обясни той. — От Къркбурой. Очите й се отвориха широко. Огромни, те доминираха над малкото й лице. От устата й излезе звук, сякаш се задушаваше. Явно от страх чак я заболя.
На Роина й се прииска отново да загуби съзнание. Господи, оказа се, че престоят й в тъмницата няма нищо общо с имотите й! Тя щеше да умре, но не за да й се отнеме собствеността. Не беше забравила омразата на този мъж. Вероятно ще я измъчва до смърт. Сега си обясняваше защо толкова упорито се беше съпротивлявал. Той бе властен пълководец и никой няма право да го унижава. Този нещастен глупак Джилбърт изобщо не беше разбрал, че е пленил смъртния си враг. В гърлото й неочаквано заклокочи смях. Ако още не беше полудяла, сигурно скоро щеше да го направи. А той просто стои край леглото й и се мръщи. Как е могла да помисли, че е красив? Каква заблуда! Тези устни, тези студени очи! Той е нейният кошмар. Мъжът, чиито черти издаваха единствено жестокост. После Роина започна да трепери. Той изруга. Ръката му я сграбчи през гърлото. Очите й станаха още по-големи.
— Ако отново припаднеш, ще те набия! — изгърмя гласа му.
Той се отдалечи от леглото и застана пред огнището, загледан в него.
