Отзад нямаше вид на чудовище. Тъмнорусата му коса леко се къдреше на тила. Роина никога не беше имала смелостта да се доближи до лицето му и да я докосне. Тялото му грабваше окото. Беше се досетила, че е висок, но не чак толкова. Гърбът му беше така изпънат, че туниката се впиваше в плещите му.
Времето минаваше, а той не се обръщаше да я погледне. Роина спря да трепери и пое дълбоко дъх. Мъчението й нямаше да започне веднага, и то тук, в дневната. Беше я довел тук, за да я изплаши и да позлорадства. Пленникът се беше превърнал в господар на положението.
— Успокои ли се, момиче?
Да се е успокоила? Тя никога вече нямаше да познае това състояние. После кимна, но осъзна, че той не я гледа.
— Да.
— Въпреки че имам право, нямам намерение да те убивам.
Не можеше да повярва на ушите си. Но той не беше свършил…
— Ще бъдеш наказана. С теб ще постъпя така, както ти с мене. — Обърна се, за да види реакцията й. — Двамата с брат ти имахте намерение да ме убиете, но аз успях да избягам. Сега животът ти е в мои ръце, въпреки че няма висока стойност. Както се отнасяхте с мен, така и ще постъпя с теб. Отложих малко наказанието, за да видя дали си успяла. Двамата знаем, че е така. Както открадна това дете от плътта ми, така то ще ти бъде отнето, след като се роди.
— Не — промълви тихо тя.
— Не? — избухна вбесен Уорик.
— Девет десети от…
— Сега не говорим за имоти. Това е плът от моята плът, която ти открадна!
Господи, как можа да му противоречи и да го вбеси толкова? Той може да я пречупи на две, но няма да му позволи да въвлича и детето в отмъщението си.
Роина продължи тихо, надявайки се да го убеди в правотата си:
— Аз го нося и аз ще го родя. Искам го за себе си. И няма друга причина за това, освен че е мое.
— Това дете никога няма да е твое! Ти само ще го родиш!
Той не крещеше. Говореше съвсем тихо и хладно.
— Защо ти е нужно? — извика Роина. — За теб то ще е само едно копеле! Нямаш ли вече достатъчно такива?
— Каквото е мое, си е мое! Ти също си моя и ще правя с теб, каквото си поискам. Не спори с мене повече, момиче, или ще съжаляваш за това!
Тя не можеше да игнорира това предупреждение. Въпреки че беше интимничила с него, изобщо не познаваше този мъж. Времето щеше да покаже, а тя имаше време пред себе си. Беше й подарил живота. Трябва да почака, за да се надява и на други победи.
Роина бавно стана от леглото. Въпреки презрението на този мъж към нея, все пак я беше положил на него. Може би ще разбере мотивите й? За него обаче няма значение, че тя съжалява за това, което е направила. Стореното е сторено, и тя заслужава неговото отмъщение. И детето не би трябвало да бъде нейно. Не защото той мисли, че го е откраднала от него. Тя просто не беше честна и към още неродената си рожба…
Студеният му поглед я прониза.
— Този план да запазиш Къркбурой издава липса на интелигентност и…
— Джилбърт измисли това, а не аз!
— Продължаваш да бъдеш глупачка! Никога не ме прекъсвай, жено! И никога вече не ми обяснявай защо и какво си направила! Не твоят Джилбърт идваше при мен да ме насилва и…
Беше прекалено разгневен, за да продължи. Лицето му потъмня и Роина се изплаши.
— Съжалявам — промълви тя. Съзнаваше, че не говори, каквото трябва, но не знаеше какво да каже.
— Съжаляваш? Уверявам те, че ще съжаляваш много повече. Веднага можеш да започнеш да ме успокояваш. В тези дрехи направо не мога да те позная. Веднага ги съблечи!
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дъхът на Роина направо секна. Очите й се затвориха от ужас. Фулкхърст ще я насили така, както тя го беше направила! Няма да й бъде приятно, както на него не му беше. Но защо трябва да го прави, след като така силно я мрази и му е противно да я докосва? Разбира се, отмъщението за него е най-важно, тя беше опознала тази част от характера му. Но да се съблече…
— Ако трябва да ти помогна?…
— Благодаря, ще се справя сама.
Извърна се, за да разкопчае бродираната си яка. Той веднага я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Какво беше направила отново, за да го ядоса?
— Знаеш, че трябва да те гледам как се събличаш. Така се възбуждам. Който ти е дал този съвет, жено, не е сгрешил. Запомни само едно: ако не получа това, което ми се полага като мъж, ще съжаляваш! Няма да имаш втора възможност, защото ще повикам друг на помощ. Не, още десет мъже. Сигурно няма да са ти толкова противни, както аз?
Роина се взря в очите му. Дали има намерение да изпълни заканата си, или отново само я заплашва? Изглеждаше достатъчно жесток, за да го направи. И достатъчно ядосан. Но ако гледа как я изнасилват, няма да е същото.
Пръстите й започнаха да се трудят над копчетата на блузата. Опита се да си припомни съветите на Милдред, но всичко беше изхвърчало от ума й. Стаята стана прекалено светла от лъчите на следобедното слънце. От горещината ръцете й трепереха непохватно. Осъзна, че изобщо не е пленителна в момента.
Кръвта на Уорик вече бушуваше. Осъзна, че страхът й го възбуждаше, а не зачервените й страни, нито девическата срамежливост, нито дребното й тяло, което отново щеше да се разкрие пред него. Изведнъж разбра, че не трябва да я гледа. В противен случай не би успял да я унижи.
Уорик тихо изруга. Заобиколи леглото и вдигна веригата. Искаше да я нагласи под леглото просто за да я изплаши още повече.
Червената й рокля вече беше на пода. Когато вдигаше полите на ризата, за да я изхлузи през главата си, Роина забеляза движението му.
— Не прави това — примоли се тя, като местеше поглед от веригата към жестокото му лице. — Няма да се съпротивявам, обещавам ти!
— Ще бъде същото, абсолютно същото! — отсече той. Роина гледаше как поставя веригите така, че краката й да са разтворени.
— Не е същото…
— Защото не си мъж. Твоите крака трябва да са разтворени, за разлика от моите.
В съзнанието й нахлуха живи образи и тя затвори очи. Щеше да й стори същото, без да й даде възможност дори да му се помоли.
— Бавиш се прекалено дълго! Не си играй с търпението ми — предупреди я тихо Уорик.
Роина захвърли ризата си на пода и се покатери върху леглото. Отчаяно се надяваше да я напусне този вледеняващ ужас. Легна още преди да й е заповядал. Тялото й беше вцепенено буквално като дъска. Стиснала плътно клепачи, само чуваше стъпките му.
— Разтвори си краката! — Роина изпъшка, но се подчини. — По-широко!
Пръстите му се вкопчиха в глезена й и закрепиха студеното желязо. Белезницата не пасна така, както на него. Другият й крак бързо последва първия. Уорик изруга. Веригата не беше достатъчно дълга, за да стигне до китките й.
— Ще намерим друго разрешение.
Тонът му преливаше от недоволство. Облада я надежда, че може и да не използва веригите, все пак. После разбра, че го е подценила. Насилникът бързо се върна с две въжета, които пристегна около китките й, после към белезниците. Трябваше да бъде същото. Тя щеше да чува дрънченето на желязото и да усеща тежестта му, също както беше станало и с него.
Роина се задърпа в белезниците. Паниката почти я остави без дъх. Господи, нима и той се беше
