твоята „милост“. Няма да й помагам, но няма да помогна и на теб срещу нея!
Преди да изрече въпроса си, той дълго я гледа.
— Защо не се страхуваш от мене?
— Страхувам се.
— Тогава много добре го криеш.
Уорик отбеляза това намусен, но не се ядоса от този факт. Просто го прие по мъжки. Милдред се усмихна, чудейки се дали наистина е толкова жесток, колкото изглежда.
Уорик не обърна внимание на усмивката й. Нямаше повече въпроси. Освободи я да събере дрехите си и да изпрати някой, който да прибере и тези от раклата. Биътрикс и Мелизанд можеха да ги използват, след като се удължат малко. Дъщерите му бяха по-високи от тази русокоса кучка. Щеше да му достави радост да гледа как други носят нещата й. А жените държаха на своята собственост.
Трябваше да намери подходящ начин да се отблагодари на Робърт Фицджон. Той командваше ескорта на Изабел до крепостта Фулкхърст. В него влизаха още шестнадесет рицари. Някои от тях бяха по-възрастни от Робърт, но никой не притежаваше лидерските му качества. Досега Уорик го беше направил само капитан от стражата.
И този път беше проявил съобразителност. Когато господарят му пропуснал срещата, Робърт изпратил хора в хана, за да проверят какво го е задържало. Собственикът се заклел, че Уорик е напуснал още щом са отворили градските порти на сутринта. Робърт не е имал повод да се усъмни в тази лъжа. Допуснал, че Уорик не е в града, той започнал да претърсва околностите. Горите на юг са трудно проходими. Тридесет човека не биха могли да ги обходят толкова бързо. Робърт организирал това и в същото време изпратил и хора, които да посрещнат Изабел.
После Робърт извикал помощ от най-близкото имение на Уорик. Това беше крепостта Манс — във владение на неговия васал Филикс Кърбейл. Междувременно пристигнала Изабел. Била много разстроена от изчезването на Уорик.
Когато се случило това, при Филикс бил на посещение друг негов васал. Брайън водел двеста войника със себе си. Когато Уорик откри разпръснатите си хора тази сутрин, бяха му казали, че всеки момент двамата ще пристигнат със своите армии. Били решили да претърсят Къркбурой, но да го открият.
Уорик бе невероятно изненадан и поласкан. Имаше намерение да ходи чак във Фулкхърст за допълнително хора, още повече, че Филикс вече му беше помогнал срещу смъртния му враг, господаря на Амбре. Нямаше намерение да налага нови данъци на Филикс, но той сам беше пожелал да му помогне. Брайън просто обичаше да се бие. По тази причина навсякъде ходеше със своята армия от двеста войника.
Единственото нещо, случило се не по негов вкус, беше, че лейди Изабел не беше го изчакала. На следващия ден заминала с малкия си ескорт. Не можеше да си обясни поведението й. На Робърт казала само, че продължава. Въпреки че още не бяха женени, страшно му се прииска да я накаже за нейната глупост.
Дори това не можеше да помрачи гордостта му от победата: Роина Лионс стои пред замъка и това го изпълва с диво въодушевление. Беше я хванал! Тя бе в негова власт и до края на дните си ще съжалява за това.
Уорик напусна Къркбурой. Преди това лично запали леглото, донесло му толкова унижения и безпомощност. Изпрати още двадесет от своите хора, за да се уверят, че затворничката няма да избяга.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Роина нямаше представа още колко остава от този ден. Бяха я хвърлили с вързани ръце върху седлото на един кон. Не обръщаше внимание накъде яздят. Замъкът Фулкхърст беше на север.
Ескортът й се състоеше от петима рицари. По пътя към тях се присъедини още един. Явно носеше специална заповед от господаря. Въпреки че вече не беше господарка, никой нямаше право да я докосва или да я сваля от коня. Това изобщо не я интересуваше, толкова беше шокирана от случилото се.
За през нощта направиха лагер точно край пътя. Току-що бяха разседлали конете и запалили огън, когато пристигнаха още двадесет войника. По запотените животни можеше да се съди, че са яздили бясно.
Роина ги загледа само защото помисли, че един от тях е Фулкхърст. Той беше по-висок от останалите и по-различно облечен. Когато се приближиха до огъня, реши, че не е той. Този беше без ризница. Носеше само туника и вълнени чорапи. Все пак не беше сигурна.
В групата му имаше още девет рицари. Може и да бяха оръженосци. Някои бяха по-млади от нея. Добре облечени, те сигурно не бяха обикновена стража.
Глезените и кръстът й бяха привързани с дълги въжета към едно дърво. Ръцете й бяха пристегнати на гърба, за да не може да се развърже. Толкова й беше неудобно, че почти не обръщаше внимание на войника, застанал на метър от нея.
Когато новодошлият само й хвърли един любопитен поглед, тя си отдъхна. Ако беше Фулкхърст, щеше да и отдели повече внимание. Подозренията й се потвърдиха, когато чу един от стражата да отбелязва:
— Значи е изпратил тебе, сър Робърт? Не мислех, че пленницата е толкова важна!
— Всеки пленник е важен за него, иначе нямаше да ги пленява — отговори сър Робърт.
— Правилно — съгласи се другият. — Сега, когато ти отговаряш за нея, съм по-спокоен. Лорд Уорик много държи тя да пристигне в крепостта Фулкхърст. Знаеш ли какво е направила, че да заслужи тъмница?
— Не ми е казвал, пък и не е наша работа.
Но всички бяха любопитни. Роина виждаше учудването в очите им, но то не можеше да бъде по-голямо от нейното.
В погледите им се четеше също и възхищение. Това малко я притесняваше. Добре беше, че са получили заповед да не я докосват. Можеше да си представи как се отнасят с жени-затворнички. Миналата година една беше хвърлена в тъмницата на Джилбърт за някакво дребно провинение. И тъмничарят свободно се беше възползвал от нейната безпомощност.
— Ричард, сигурен ли си, че не може да избяга?
От резкия тон на сър Робърт Ричард се изчерви. Той беше видял само въжето през кръста. Другото, през глезените, оставаше скрито под полата и одеялото, преметнато върху скута й.
— Само да беше чул тона на сър Уорик, когато ми я хвърли в ръцете — защити се Ричард.
— Тук съм с достатъчно хора, за да я пазим добре и през нощта.
Докато говореше, сър Робърт се приближи до Роина и развърза въжето на кръста й, затова пък завърза китките й отпред. Пленницата му благодари, но той с нищо не показа, че я е чул. Дори не я погледна. После всички насядаха да се хранят и се настаниха за почивка.
Един от оръженосците й донесе парче хляб, мухлясало сирене и мях с вода. Роина нямаше никакъв апетит, но за водата беше благодарна.
Сега вече знаеше името на човека, осъдил я на затвор. И по-рано беше чувала за Уорик дьо Шавий, но не подозираше, че той и лорд Фулкхърст бяха едно и също лице. Господи, утре щяха да я хвърлят в неговата тъмница!
Трябва да е разбрал, че три от нейните имения скоро са преминали в ръцете му. Но как е станало това, след като никога не го е срещала? Навярно е чул, че се е омъжила за Годуин Лионс. Да! Иначе защо му е да я затваря в тъмница? Хората умираха там от недояждане и лоши условия. Какво пречеше и с нея да се случи това? Така нито тя, нито Джилбърт щяха да имат претенции върху имотите си.
Значи тя няма само временно да бъде затворена… Фулкхърст я искаше мъртва, но не желаеше да си цапа ръцете.
Така й се искаше да не е дъщеря на богат благородник! Ако беше обикновена крепостна селянка, мъжете нямаше за какво да ламтят. Тур и всички останали имения й бяха донесли само скръб. Д’Амбре бяха решили, че ще убият баща й, за да ги имат.
Въпреки че малко беше спала тази нощ, на следващия ден Роина не се чувстваше изморена. Безпокойството й нямаше граници. Изминатите километри и денят сякаш препускаха.
