Роина да се грижи за него. Джилбърт не искаше да мислят, че Лионс е толкова болен, че не е в състояние да изпълнява задълженията към жена си. Когато му дойдеше времето, просто щеше да каже, че е паднал и е умрял.
Сега Роина наблюдаваше как лицето на доведения й брат става мораво. Той започна да крещи и кълне, поради което прислужниците побързаха да се измъкнат. Първата й мисъл беше, че някак е узнал за изчезването на пленника.
Като я забеляза, цветът му постепенно се нормализира. Започна да я наблюдава замислен. Когато я приближи, Роина застина от ужас. Вероятно щеше отново да я принуди да извърши нещо омразно. Когато го чу, тя направо щеше да се изсмее в лицето му, ако не се страхуваше, че ще я удари за това.
— Не знам как е разбрал, че Къркбурой е под мое владение. Фулкхърст наближава града! Проклет да бъде, този човек няма милост!
— Мислех, че е в Туре?
— Там беше, но сигурно са го предупредили, че армията се приближава, и е избягал. Сега пристига с петстотин войника.
— Ако е събрал друга армия, защо просто не се освободи от твоята пред Туре?
— Не ставай глупава, Роина! Замъкът там беше собственост на баща ти. Знаеш колко надеждно е укрепена крепостта. Защо да бърза там, след като е узнал, че съм тук едва с шепа мъже? Ако ме плени, това ще означава край на моята армия!
— А може и да те убие!
Джилбърт я изгледа. Стана й приятно, виждайки как лицето му придоби цвят далеч от естествената бледност.
— Сигурен ли си, че е той? Туре е на два дена път оттук.
— Никой не може да сбърка неговия флаг — огнен дракон на черен фон. Той ще бъде тук след час и аз трябва незабавно да изчезна!
— А какво ще стане с мен?
— Фулкхърст ще превземе крепостта, независимо дали съм тук, или не. Заклел се е да унищожи всичко мое, защото нападнахме Дирууд. Да го вземат дяволите! Защо не се примири със смъртта на баща ми?
Роина не можеше да разбере силата на такава отмъстителност. Не се тревожеше, че Фулкхърст ще превземе крепостта или че Джилбърт ще я остави сама да го посреща. Всичко, което щеше да отвлече доведеният й брат от отвратителните му планове, беше добре дошло за нея.
— Ти сама ще преговаряш с него — продължи той. — Фулкхърст няма да ти стори нищо лошо. Миналата година, когато плени лейди Ейвис, друга моя повереница, я накара само да се закълне във вярност към него. Просто направи същото, ако настоява. След три дена ще пристигна с армията си и ще го прогоня. За разлика от Туре, Къркбурой може лесно да бъде обграден. Имам и три пъти повече хора. Не се страхувай, Роина. Скоро отново ще мога да се грижа за тебе!
Като каза това, той я сграбчи и я целуна страстно. Но тази целувка в никакъв случай не можеше да се нарече братска. Роина беше отвратена до дъното на душата си. Досега и през ум не й беше минавало, че Джилбърт я желае.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато остана сама, Роина разбра, че двете с майка й ги е спасила разсеяността на Джилбърт. Обсебен единствено от плановете да се отбранява от Фулкхърст, той беше забравил за пленника. Ако Уорик беше останал в оковите си, Роина щеше да се затрудни в обясненията си пред нападателите.
За щастие това отпадаше от грижите й. Тя не смяташе и да изпълни нито едно от указанията на доведения си брат. Имаше намерение веднага да напусне крепостта. Отне й доста време, докато открие, че негодникът беше отвел със себе си всички коне и всички мъже от охраната. Тогава реши, че ще се скрие в града. Само прислугата щеше да посрещне Фулкхърст. Но я спря мисълта, че нападателят беше обзет единствено от мисълта за отмъщение. Със сигурност щеше да изгори селището до основи, за да открие Джилбърт и новата господарка на Къркбурой. Да избяга пък в гората, както заместникът на Лионс, също не вървеше. Без пари и пеша, тя не би могла да спаси майка си, преди Джилбърт да е разбрал за бягството й.
Очевидно нямаше друг изход: ще трябва да изпълни инструкциите на Джилбърт. Абсолютната безпомощност на крепостта щеше да остане тайна. Портите бяха заключени. Решетките на подвижните мостове — спуснати. На пръв поглед Къркбурой изглеждаше силно укрепена крепост. Роина се надяваше да договори приемливи условия за себе си и за прислугата.
Тайно се надяваше да придума Фулкхърст да й помогне. Ако не беше по-лош от Джилбърт, тя щеше да му предложи своето сътрудничество. В ръцете му вече бяха три от нейните имения. Без съмнение нямаше намерение да й ги връща. По-добре да не ги споменава. Другите контролираше Джилбърт. Това също й беше противно. Предпочиташе да помогне на Фулкхърст да превземе и тях. Проблемът беше дали ще й повярва?
Милдред искаше двете да чакат в къщичката на вратаря, но господарката й я убеди да остане в големия салон, за да бъдат по-спокойни прислужниците. Роина взе със себе си четирима от мъжете. Сама не би могла да вдигне решетките. Не им се наложи да чакат много. Гледката, която представляваха петстотинте въоръжени до зъби войници и петдесетте рицари, беше внушителна. Мъжете край нея изпаднаха в паника.
Единственото им желание беше да избягат и да се скрият. Роина не можеше да ги обвинява. Тя беше в плен на същия порив, но нямаше право да му се подчини. Собственият й страх направи тона й леденостуден. Тя обясни на всички, че ако не останат по местата си, ще умрат, защото във всички случаи врагът ще ги открие.
Самата тя си наложи да запази спокойствие. Не беше очаквала толкова много рицари. Мнозина от тях носеха знамена, върху които червен дракон бълваше огън. Същата емблема грееше и върху парадните сбруи на конете. Роина не можеше да се ориентира кой от всички рицари беше Фулкхърт.
Един от мъжете заязди към портата. Явно не беше рицар, тъй като не носеше тежка ризница. Думите му бяха достатъчно ясни, но Роина още не можеше да им повярва. От тях се искаше да се предадат, или щяха да бъдат унищожени. Тя имаше десет минути, за да реши съдбата на крепостта.
Нямаше място за умуване. Дори и да я блъфираха, в което се съмняваше, тя нямаше друг изход. Мъжете до нея веднага се разтичаха и вдигнаха решетките, без да дочакат нейната заповед. Роина не ги спря. Не й оставаше нищо друго, освен да излезе на двора и да посрещне армията.
Рицарите се появиха с извадени мечове. Наоколо нямаше жива душа. Единствено господарката стоеше на стъпалата пред големия салон. Изглежда това не ги изненада. Явно не очакваха някой да им се противопостави.
Трима от рицарите приближиха Роина. Първи те скочиха от конете. Навярно единият от тях беше Фулкхърст. Другият по всяка вероятност беше негов васал. Третият рицар — по-висок от останалите, тръгна към нея. По пътя прибираше меча в ножницата си и не откъсваше поглед от младата жена. Слънцето грееше точно срещу Роина и тя не можеше да види нищо от приближаващия я рицар, освен че беше огромен и беше в пълно бойно снаряжение.
Роина отвори уста да го поздрави, но ръцете му така я сграбчиха, че сигурно щяха да я прекършат.
— Как се казваш?
Гласът му беше режещо студен. Роина беше ужасена. По дрехите й сигурно се беше досетил, че е господарката тук, но се отнасяше с нея като с крепостна селянка.
— Аз съм лейди Роина Бел… Лионс… господарката на този дом — едва успя да изрече тя.
— Повече не си господарка! От този момент си моя пленница.
Какво облекчение! Поне нямаше намерение да я посече тук, на стълбите. Затворничеството не беше съвсем лошо. То беше само временна мярка. На благородниците обикновено им осигуряваха добри условия, според техния сан. Но какво искаше да каже с това, че повече не е господарка?
Мъжът продължаваше да я държи в стоманените си ръце. Какво очакваше? Че тя ще му възрази? От това, което беше чула и видяла, се беше убедила, че този човек е по-лош и от Джилбърт.
Накрая той я пусна, но само за да я хвърли в ръцете на своята стража.
