— Отведи затворничката в крепостта Фулкхърст и я затвори в тъмницата! Когато се върна, ако не е там, ще отговаряте с живота си!
Мъжът зад нея пребледня, но Роина не видя това. Самата тя беше близо до припадък, чула тези ужасни думи.
— Какво съм ти направила? — викаше тя след Фулкхърст, но той вече я беше загърбил и влизаше в крепостта.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Милдред го откри в стаята, където се беше страхувала да влезе през изминалите няколко дена. След последното посещение на Роина свещите бяха изгорели. Рицарят обаче беше поставил нова в свещника. Хората му бяха плячкосали всичко ценно от крепостта. Тя не знаеше какво го задържа тук. От пръв поглед се виждаше, че в помещението няма друго, освен един креват.
Милдред се колебаеше дали да го заговори. Той просто си стоеше там и гледаше към леглото. Беше свалил шлема си. Наистина беше много висок мъж. Широките му плещи й напомняха за…
— Какво искаш? — стресна я грубият му тон.
Милдред зяпна. Той не се беше обърнал, за да я забележи, че стои до вратата. Само след един миг се наведе и измъкна веригите изпод леглото. Прислужничката изтръпна. Сигурно имаше намерение да ги използва!
— Отговори ми!
Милдред подскочи и занарежда:
— Казаха… Казаха ми, че вие сте лорд Фулкхърст?
— Да.
— Моля да ми отговорите какво направихте с моята господарка? Тя не се е върнала…
— И никога няма да се върне!
Той се обърна, а Милдред отстъпи назад ужасена.
— Господи, имай милост! Това сте вие?
Устните му се изкривиха заплашително.
Първата мисъл на Милдред беше да побегне. После й се прииска да се моли. Като си представи милата си Роина в ръцете на този мъж, й идваше да зареве с глас.
— Моля ви да не я наказвате! Тя нямаше друг изход…
— Замълчи! Мислиш ли, че нещо ще я извини за онова, което ми причини? Мотивите й са без значение! Заклел съм се, че никой няма право да ми причини зло, без да плати за това!
— Но тя е жена и…
— Този факт я отърва от смъртта, но няма да промени съдбата й. Нито ти ще й помогнеш с нещо. И престани да хленчиш, защото ще последваш нейната участ!
Милдред замълча. Уорик мина покрай нея, за да влезе в стаята отсреща. Знаеше, че прислужницата стои още край вратата, кърши ръце и рони сълзи. Може и да й е задължен, но ако още веднъж зине да защити онази кучка, наистина ще я затвори в тъмницата си. Той не предупреждава по два пъти.
Голямата стая веднага издаваше, че е господарска. Уорик се досети чия е. Отвори раклата и по одеждите веднага разбра, че е прав. Все пак попита:
— Нейни ли са?
Милдред успя да намери гласа си.
— Да.
— Дъщерите ми биха могли да ги използват.
Съобщи й това с такова безразличие. Гневът измести страховете на Милдред, но не беше толкова глупава да се издаде.
— Това е единственото, което й е останало!
Той се извъртя внезапно. Сребристите очи и гласът му преливаха от злоба.
— Не! Останала й е кожата върху гърба и парцалите, които ще и позволя да носи! Не забравям, че на мен и това не ми беше разрешено!
Колко беше сгрешила! Той съвсем не се шегуваше. Търсеше ново отмъщение. Дрехите бяха най- малкото, което искаше. Тя не можеше да помогне на Роина. Нямаше да изслуша обясненията, че самата тя е била жертва. Мотивите на девойката нямаха значение за такъв като него. Пленникът им не беше нито крепостен селянин, нито обикновен рицар. Той беше господар и никой нямаше право да го унижава.
Страховете й я налегнаха с нова сила.
— Значи ще я убиеш?
— Ако го направя, удоволствието ми ще продължи прекалено кратко — отговори студено Уорик. — Завинаги ще остане пленница във Фулкхърст и до последния си ден ще зависи от моята милост!
— А способен ли си на такава?
— Към тези, които са ме унижили? Не, госпожо! За такива хора — никога! — Огледа стаята, преди да попита: — Има ли някакви роднини Лионс?
Милдред беше прекалено разстроена, за да обмисли отговора си.
— Да, мисля, че има брат.
— За брат й също няма да остане нищо.
Очите на Милдред се разшириха.
— Имаш намерение да изгориш крепостта?
— А нима това място не заслужава такава съдба?
Тя не можеше да проумее дълбочината на такава жажда за отмъщение. Роина наистина беше принудена да действа по този начин единствено, за да се запази Къркбурой.
— Но така ще оставиш и прислугата без дом!
Уорик сви рамене.
— Няма да изгоря града, както направих с хана. Хората от крепостта може да се преместят там, или ще ги разпръсна из своите земи. — После я изгледа изпитателно. — Ти не живееш тук, нали?
— Дойдох в този град преди три дена, когато господарката ми беше доведена тук.
— Тогава можеш да се завърнеш в своя дом.
В крепостта на Джилбърт, която Фулкхърст скоро щеше да обсади? Или в Тур? Той вече се беше предал и Джилбърт възнамеряваше да се бие за него. Добра перспектива, няма що! И в двата случая Милдред щеше да се озове сред война и разрушения. Тя обаче не можеше да сподели с него това. Ако той още не знаеше коя е Роина и че брат й е негов заклет враг, тя няма намерение да подклажда неговата отмъстителност.
— Аз нямам дом — промълви Милдред.
Уорик се намръщи и от това погледът му стана още по-жесток. По гръбнака й пропълзяха тръпки.
— Умея да се разплащам с тези, които са ми сторили зло. Не забравям и онези, които са ми направили добро. Ако искаш, можеш да се настаниш във Фулкхърст.
Където беше изпратил Роина? Милдред не можеше да повярва на късмета си.
Но той забеляза радостта й и побърза да я охлади:
— Само не ме разбирай погрешно. Там ще прислужваш на мен. Никога повече няма да бъдеш нейна прислужница. Ако не ми се закълнеш във вярност…
— Напротив — побърза да го прекъсне Милдред. — Ще го направя с удоволствие!
— Така ли? — Сребристите му очи блестяха от недоверие. — Ще имам възможност да се уверя в това. Може би ще ми кажеш как се казва брат й?
В ума й се завъртяха последствията от това. Джилбърт беше избягал и надали щяха да го хванат. Роина беше тази, която наистина щеше да пострада. Този мъж дори можеше да промени намерението си и да реши, че ще е по-добре да я убие. Така можеше да завладее веднага имотите й. Прислугата тук знаеше само името Джилбърт. Навярно Фулкхърст нямаше да разпитва из града за повече подробности.
— Защо се колебаеш, госпожо? Сигурно знаеш името му?
Милдред се скова, готова да посрещне гнева му.
— Да, но няма да ти го кажа! Въпреки че тя го мрази, той остава единствената й надежда да я спаси от
