брутално с него.
Затова беше ужасно изненадан, когато на другата сутрин Милдред влезе в стаята му без таблата с храна. Но пък носеше купчина дрехи и ключ, и беше дошла но волята на своята господарка, ако можеше да се вярва на думите й.
— Добре е, че намерих ключа, господине. Моята господарка иска да те освободя. Точно сега е моментът, докато брат й е в града, за да наема войници.
— Брат й? — Уорик си спомни онзи мъж и неговата трудно скривана ревност. — Не вярвам между тях да има кръвна връзка.
— Няма, благодаря на Господ — отговори му Милдред, без да го гледа и стараейки се бързо да отключи веригите.
— Ако семето ми не даде резултат, друг ли ще ме замести?
— Не е твоя грижа, господине.
— Тогава ми кажи защо е толкова необходимо това дете? Все пак то е мое и имам право да знам.
Въпреки че с Роина бяха обсъждали това, Милдред беше изненадана.
— Как за какво? Да се подсигури имотът. Тя се омъжи за стария господар на Къркбурой, но той умря още през първата брачна нощ. Детето ще бъде представено за негово.
Значи — алчност! Трябваше да се досети за това. Къркбурой беше голямо феодално владение. Крепостта се виждаше от града. Беше избягвал срещата с господаря, за да не дава обяснения относно присъствието си тук. Ескортът му от тридесет мъже щеше да предизвика тревога. Единствените неща, от които имаше нужда, бяха легло и баня. Тях можеше да му предостави всеки хан. Не беше предвидил, че ще пресече пътя на алчна съпруга, решена на всяка цена да запази онова, за което се е омъжила.
Когато и последната верига тупна на пода, Милдред отстъпи назад. Уорик внимателно отпусна ръцете си. Мускулите му агонизираха след три дена неестествено положение. Той стисна зъби от болка. Без парцал в устата също се чувстваше необичайно. Не дочака да намалее болката в раменете и посегна към дрехите.
Туниката беше ушита от долнокачествено домашно сукно, подходящо за най-бедния крепостник. Все пак добре пасна на плещите му, въпреки че беше доста къса. Имаше и шаячен клин. Изпояден от молците и доста избелял, той стигаше едва до глезените му. Обувките бяха от платно. Така можеха да се разтегнат според размера на краката му. За колан му послужи тънка кожена лента.
Уорик спести коментара за окаяните си одежди. Сега в ума му имаше само една мисъл.
— Къде е тя?
— Не! — Милдред отстъпи към вратата. — Ако се опиташ да я нараниш, ще известя стражата.
— Искам да говоря с нея!
— Лъжеш ме, господине. Виждам го в погледа ти. Тя ми поръча да те освободя, защото не иска да умреш заради нея. Но не желае никога повече да те види. Ако още веднъж се върнеш тук, лорд Джилбърт ще те убие. Толкова е просто. Възползвай се от мига и се спасявай!
Уорик дълго я фиксира с поглед. Желанието му да стисне за гърлото жената, която може би носеше неговото дете, се конкурираше с онова да излезе на свобода. В един момент той взе решение.
— Добре, но ще ми бъде необходима сабя. Конят ми…
— Ти си луд! — изсъска Милдред. — Ще излезеш така, за да не привличаш вниманието върху себе си. Хората, които са те пленили, отдавна са отмъкнали всичко твое. Ела, ще те отведа до задната порта. Останало ни е малко време.
Уорик я последва, като по пътя обръщаше внимание на всяка подробност относно двора и кулите. Почти го напусна решението да си тръгне, като видя колко малко мъже и прислужници има наоколо. Отбранителните съоръжения бяха на висота, но липсваха мъже, които да боравят с тях.
Нищо чудно, че братът е излязъл да наема хора. Къркбурой може да бъде превзет за един ден! Уорик ще се върне само след седмица!
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Тръгна си — съобщи Милдред на своята господарка, която стоеше до прозореца.
— Знам — отговори безстрастно Роина и се обърна. — Наблюдавах го, докато се скри в гората.
— Нещо лошо ще се случи — измърмори Милдред. — Трябваше да изчакаме още малко.
— Не! Джилбърт няма да замине, докато не се увери, че съм забременяла. Дори има намерение да остави обсадата на Туре в ръцете на своите рицари. Там от седмици събитията са в застой. Днес за пръв път напусна крепостта. Следи дори прислужниците, за да не заподозрат нещо. Дано не забележи пленника. Та той е толкова огромен!
— Все пак ляга да спи…
— …и сам наблюдава как се заключват вратите. Няма по-подходящ момент, Милдред! Длъжни бяхме да спасим живота на този човек.
— Но още не знаем дали сме постигнали целта си.
Роина потръпна, въпреки че в стаята не беше студено.
— Аз… Вече ти казах, че няма да направя онова нещо повече, дори и да е тук. Никога!
— Да, малката ми, знам, че ти беше трудно…
— Трудно? — Роина са изсмя дрезгаво. — Моята постъпка граничи с престъпление! Отначало трябваше да го направя, за да убедя Джилбърт, че съм му покорна. Но после, когато го убедих да стои далеч от този човек, никой не ме принуждаваше. Въпреки всичко продължих да издевателствам над нещастника.
— Защо обвиняваш себе си? Ти дори не изпита удоволствие!
— И на него не му беше приятно. Този мъж ненавиждаше онова, което му причинявах. Милдред, той се противопоставяше по всякакъв възможен начин! Сигурна съм, че ме мрази! Очите му… — Роина отново потръпна. — Не бих могла да постъпя така с него още веднъж, дори животът ми да зависи от това!
— Но ако те разкрият?
— Няма! Джилбърт ще продължава да мисли, че го посещавам. Когато стане ясно дали съм бременна, ще му призная, че съм го пуснала. Няма да посмее да ме накаже, за да не навреди на бебето. За плана животът на този човек е без значение. Според Джилбърт никой няма да повярва на един крепостник, ако предяви права върху детето. Това е последната ни грижа.
— Не съм съвсем сигурна, че е крепостен селянин — призна Милдред малко разтревожена.
— Значи и ти си забелязала вродената му надменност?
— Кълнеше се, че е имал оръженосец, когото са убили, докато го пленят.
— Господи, още една причина да ме ненавижда! — Роина въздъхна. — Значи е рицар? Мислиш ли, че ще каже на някого какво му се е случило тук?
— Не — заяви без капчица съмнение Милдред.
— Значи ако има дете, няма защо да се страхуваме, че е започнат слухове. Решила съм при всички случаи да кажа на Джилбърт, че съм бременна. Тогава той ще се срещне с онзи омразен Фулкхърст. Надявам се двамата взаимно да се избият! Веднага щом той замине, ние ще направим същото. Добре, че оставиха дрехите ми. В града ще ти дадат цяло състояние за тях. Ще наемем хора, ще вземем майка ми от крепостта Амбре и ще заминем за Франция, където е дворът на Хенри!
— Лорд Джилбърт няма да е доволен, ако загуби Къркбурой и теб.
— Изобщо не ме интересува! След това, което ми причини, надявам се никога в живота си да не познае щастието!
По-късно същия ден изглежда желанията на Роина започнаха да се осъществяват. Джилбърт беше успял да наеме четирима, които си заслужавало да обучи. Тъкмо се беше върнал от града, когато за него пристигна съобщение. Лицето му почервеня от гняв. Роина с удоволствие забеляза това от мястото си край огнището.
Беше й позволено всеки ден да слиза за по няколко часа в големия салон, за да свикват с нея хората тук. Лорд Годуин се оправял, но все още бил слаб, за да се появи пред другите. Настоявал единствено
