След малко вратата се затръшна и наоколо стана тихо. За момент беше оставен сам, но тази писклива жена скоро ще се върне. Беше чул думите й. Жените обаче не изнасилват! Как биха могли да го направят, като нямат подходящ инструмент? Във всеки случай сигурно няма него предвид. Това беше просто шега, изречена от една грубиянка. Но колкото повече време минаваше…
Той отвори очи и се загледа в тавана. Стаята беше добре осветена. Обърна глава към вратата, но го прониза болка. За момент застина, затворил очи. Лежеше на меко легло. Върху бедрата му беше преметнат някакъв плат. Явно все още беше така, както го бяха пленили — без дрехи. Нямаше смисъл да го обличат, след като може да го направи и сам. А леглото? Все пак беше по-добре от тъмницата.
Тогава усети белезниците на ръцете си. Опита да раздвижи едната и чу дрънченето на вериги, които придърпаха глезена му. Господи, бяха го завързали! И то не с въже, а с вериги!
Ако искат откуп, тогава знаеха кой е. Крадците и престъпниците действаха само когато са сигурни, че пленникът ще им плати. Не се интересуваха дали са отвлекли рицар или търговец, господарка или селянка. Не подбираха и методите на мъчение, стига да постигнат целта си. Веднъж беше превзел укреплението на един бандитски главатар. В тъмницата му беше открил тела, смазани от тежки камъни. Кожата им беше опушена от изгаряния. На някои стъпалата бяха почти овъглени. Всички бяха мъртви, забравени от мъчителите си заради неговата обсада. Но сега той самият не лежеше върху пода на някоя колиба. Каменните стени означаваха богат господар.
Уорик отново отвори очи. Опита се да игнорира болката в слепоочията си и да обмисли възможностите, които му даваше този изтънчен затвор. Вдигна глава и я видя до леглото си. Тогава реши, че е умрял. Не, такава жена не можеше да бъде смъртна. Със сигурност беше един от ангелите Господни, съществуващи единствено в отвъдното!
СЕДМА ГЛАВА
Роина гледаше как Джилбърт затваря вратата след себе и. Като чу подрънкването на веригите, обърна поглед към леглото. Пленникът лежеше неподвижно, със затворени очи, но тя не се съмняваше, че е в съзнание. Пред нея беше проснато едно огромно мъжко тяло. Под главата му нямаше възглавница. Изведнъж мъжът изправи глава и впери поглед в нея. Роина забрави да диша.
В изненадата му сивото на очите ставаше по-сребърно, меко и блестящо. Въпреки че лицето му се прикриваше от голяма кърпа, девойката можеше да се закълне, че е красиво. Чертите му бяха изразителни и някак си надменни. Какво я навеждаше на тези мисли? Широките скули или орловият нос? Може би квадратната му челюст, вирната още повече от кърпата? Но надменността беше присъща единствено на благородниците. За крепостния селянин това качество можеше да донесе единствено камшици по гърба.
Този крепостник обаче не свеждаше поглед в присъствието на дама! Или беше прекалено смел, или от изненадата все още не можеше да си спомни къде му е мястото. Ами тя? В тази нощница със сигурност нямаше вид на дама. Материалът, от който беше ушита, бе толкова фин, че направо прозираше. Халатът й беше от рядко източно кадифе, подарено от майка я. Тя сама си го беше ушила.
Всъщност какво я беше грижа как изглежда и какво ще си помисли този мъж? При всички случаи той беше осъден да умре. Но първо трябваше да му отдаде своята девственост! О, Господи! Как да го направи? Беше изпаднала в позицията на абсолютна глупачка. И как да постъпи, щом животът на майка й е в опасност?
Искаше й се да се свлече на пода и да плаче до насита. Беше отгледана с толкова любов и нежност… В детството й нямаше място за жестокост и грубиянщина. Трудно й беше да приеме, че сега животът й е съвсем чужд и непонятен. Тя трябваше да спи с този мъж. По-точно — да го изнасили. Как обаче да го направи? В гнева си беше заявила на Джилбърт, че ще се справи и без чужда помощ. Напротив, така се нуждаеше от това някой да й помогне, въпреки че беше слушала как се правят деца.
Изненадата беше изчезнала от очите му. Сега те и се възхищаваха. Дали беше добре това? Да, при създалите се обстоятелства беше по-добре да не я гледа с отвращение. Този мъж изобщо не приличаше на съпруга й. Беше млад, чист и дори красив. Кожата му беше гладка, а тялото — силно. Дори сивото на очите и русото на косите му бяха различни от тези на Лионс.
Сега погледът му стана въпросителен. Струваше й се, че може да чете мислите му чрез тези изразителни очи. Дали му бяха казали защо е тук? Сигурно не. Допреди малко мъжът беше в безсъзнание. И защо трябваше да се хаби Джилбърт? Просто беше завързал този човек и го бе задължил да приеме нещата. Нея беше инструктирал доведеният й брат и от нея зависеше всичко да бъде изпълнено точно. Но този въпрос в очите на непознатия…
Тя трябваше да му обясни ситуацията, а не можеше да го увери дори, че ще остане жив! Отново я завладя гняв. Този човек не беше направил нищо, за да заслужи такава участ! Един невинен бе принуден да вземе участие в чудовищен заговор. Тя щеше да открадне семето му, а Джилбърт щеше да вземе живота му. Не, няма да допусне това! Щеше да изпълни първото, за да спаси живота на майка си, но някак трябваше да предотврати останалата част от заговора. По някакъв начин щеше да му помогне да избяга, преди да съобщи на Джилбърт, че семето му си е свършило работата.
Бедата беше, че просто не можеше да разкаже всичко на непознатия. Не трябваше да му дава фалшива надежда, защото можеше да не успее да му помогне.
Мъжът отново й проговори с очите си. Свеждаше поглед към парцала в устата си и после го вдигаше към нея. Молеше я да го свали, за да може да говори. Точно това обаче тя не трябваше да направи. Ако пленникът я помоли да го освободи, чувството за вина у нея щеше да надделее. Роина знаеше, че това което трябва да направи, граничи с престъпление, но какъв друг изход имаше? Сигурна беше, че няма да понесе молбите му.
Девойката бавно поклати глава. Погледът му се спусна към дюшека. Сякаш арогантно искаше да й каже, че е освободена, след като не желае да изпълни молбата му. Роина се приближи до леглото. Така той можеше да я вижда, без да изправя глава. Очите му обаче бяха затворени. Изобщо не го беше грижа, че тя стои до него. Или просто не беше я чул, тъй като нозете й бяха боси?
Роина започна да го разглежда. Огромното му тяло изпълваше цялото легло. Не беше сигурна дали е по-висок от Джилбърт, но със сигурност гърдите му бяха по-широки. Ръцете му бяха силни и дълги, с ясно изразени мускули. Раменете, шията и гръдният му кош също бяха мускулести. Както и да изкарваше прехраната си, явно този мъж беше принуден да се труди усилено. Може би беше секач? Един от феодалите на баща й беше по-мускулест и от най-силния рицар.
Роина съзнаваше, че го зяпа най-безсрамно, но не можеше да откъсне поглед. Наистина беше много силен. Мислено благодари на Джилбърт, че именно него бяха намерили. После се засрами. Този човек можеше да я счупи на две с голите си ръце. Добре, че беше завързан.
— Съжалявам много — започна тя и в следващия миг се учуди защо шепне, след като бяха сами. — По- добре е да не чувам какво ще ми отговорите, но трябва да ви обясня защо сте тук.
Очите му отново се отвориха. Главата му леко се изви, за да може да я вижда. В погледа му вече нямаше любопитство, а съвършено спокойствие. Вероятно очакваше да получи отговор на всичките си въпроси, но тя не беше толкова смела. Мъжът щеше да узнае само това, което е необходимо, и нищо повече.
Сега, когато трябваше да го направи, Роина усети как я облива червенина от шията към лицето й.
— Аз и вие… Ние… Ние трябва…
Въпросът отново се настани в погледа му. Но девойката не беше в състояние да произнесе и дума повече. Толкова се срамуваше! Опита да си припомни, че той беше само един крепостен селянин. Тя винаги е била любезна, но твърда с прислугата, както майка й я беше учила. Но този мъж не приличаше на прислужниците, с които беше свикнала лесно да се справя. Ах, тази негова надменност!
Тогава някой леко подраска на вратата. Роина едва не се разтопи от облекчение. Най-сетне Милдред се беше появила! Вече не обръщаше внимание на мъжа в леглото, който беше напрегнал всичките си мускули в очакване на нейното обяснение, и буквално изхвърча от стаята.
Уорик се отпусна обратно и изръмжа раздразнен. Да я вземат мътните! „Ние трябва…“ Какво трябваше да направят? Защо просто не изплюе камъчето? Наложи си да бъде спокоен. Не можеше да я обвинява. Девойката беше изключително нежна и деликатна. Притежаваше почти неземна хубост. Освен това не тя го
