противни обвинения. От теб се очаква единствено да му родиш син.
— Значи ако не го направя, след една година ще пропъди и мен? Не се учудвам тогава защо Джилбърт ме уверява, че няма да съм омъжена дълго време.
— Този старик няма да го бъде дълго, ако питаш мене. Би трябвало да е покойник поне от пет години. Сигурно е влязъл в заговор с дявола, щом още е жив!
— Не говори така — прошепна Роина, въпреки че и на нея й беше заприличал на труп.
Милдред я изгледа въпросително.
— Наистина ли ще се омъжиш за лорд Годуин?
— Говориш така, сякаш имам друг изход.
— Имаш, разбира се. Би могла да го убиеш!
Роина се намръщи. Надеждата й се беше върнала, но само за миг.
— Мислиш, че не съм се сетила за това? Ако обаче проваля плановете на Джилбърт по такъв начин, той ще пребие майка ми до смърт. Не бих могла да рискувам.
— Разбира се, че не можеш — съгласи се прислужницата. Тя обичаше еднакво и майката, и дъщерята. — Щом трябва да се омъжиш, направи го, но не си длъжна да лягаш с този дърт развратник. Може да направим така, че да е опиянен…
Роина я прекъсна.
— Само кръвта по чаршафите ще задоволи Джилбърт.
— Не е нужно да бъде твоята.
Девойката не се беше сетила за това. Няма защо да търпи докосването на тези изкривени, съсухрени пръсти и да се задушава от гнилия старчески дъх. Беше сигурна, че ще умре от отвращение. Само ако… Девойката се сви като ударена. Тези „само ако“ с нищо не й бяха помогнали досега.
— Лорд Годуин може и да е готов за гроба, но това не означава, че е глупак. Ако няма спомен, че бракът е консумиран, ще повтори всичко на следващата сутрин. — Тя потръпна само при мисълта за това. — Бих предпочела да понеса този ужас в прикритието на нощта, вместо на светло, Милдред. Мисля, че няма да понеса да го виждам, освен че трябва и да понасям докосването му.
— Много добре, сладката ми. Ще ти приготвя една напитка. От нея няма да заспиш, но ще ти бъде безразлично какво прави с теб този пропаднал развратник.
Роина се намръщи. Не беше сигурна, че иска да бъде съвсем безчувствена близо до Годуин Лионс. И без това беше достатъчно безпомощна. Но кое щеше да е по-добре: да не усещаш, или просто да не виждаш?
— Колко дълго ще продължи действието на твоите треви? — попита замислена девойката.
— Няколко часа. Достатъчно дълго, за да свърши това, с което се е заел.
— А ако той го изпие по погрешка?
— Няма да му навреди с нищо. Просто на другата сутрин няма да помни какво е правил.
Роина изпъшка и отново потъна сред завивките.
— Значи отново ще съм принудена да го търпя?
— Защо трябва да има грешка? Ще оставя виното в стаята за първата брачна нощ. Твоята чаша вече ще бъде налята, а неговата — не. Веднага щом влезеш, я изпий, без значение кой ще бъде с тебе. Всеки би се съгласил, че имаш нужда от нещо силно, за да издържиш онова, което ти предстои.
— Тогава го направи. Всичко би било по-добре от…
Роина замълча, защото някой почука на вратата. Не беше Джилбърт. Влязоха цял куп прислужници. Те носеха вана и вода за тоалета й, подноси с храна за закуската и булчинската рокля. Казаха й, че лорд Годуин би желал да я облече, ако тя нямала нещо по-подходящо. Роина дочу от шепота на две прислужнички, че последните две съпруги на господаря са носили тази дреха. Това не беше просто проява на пестеливост. Господарят демонстрираше колко малко се съобразява с нейните чувства.
Когато една от жените вдигна роклята, за да я огледа булката по-добре, Роина възкликна:
— Защо не? Другите му съпруги са имали щастието да се отърват от него. Може и аз да имам този късмет!
Прислужничките бяха така шокирани, че онемяха. Роина разбра, че е трябвало да си свива езика. Последва нервно хихикане. После всички се разсмяха от сърце, защото бяха съгласни с нея. Без съмнение мразеха човека, който трябваше да бъде неин съпруг.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Точно в дванадесет но обед Роина бе омъжена за лорд Годуин Лионс от Къркбурой. Нищо не можа да я спаси. Явно волята на Господ беше такава. От контрола на един мъж тя минаваше в ръцете на друг. Кекав и немощен, съпругът й проспа цялата церемония.
За през целия ден беше подготвено тържество. Роина седеше до съпруга си. Наблюдаваше го как гълта помиите, които беше принуден да яде поради липсата на зъби. Забелязал, че тя не се храни, великодушно затрупа златната й чиния с месо. Ако опиташе да преглътне и хапка, младоженката беше сигурна, че ще повърне.
Направил необходимото, Джилбърт беше в отлично настроение. Нищо не можеше да го разстрои, дори мълчанието й, когато я заговореше. Той седеше от другата й страна и се хранеше с огромно удоволствие. Още по-усърдно пресушаваше бокалите с вино, непрекъснато повтаряйки как сега ще изрита Фулкхърст от техните имоти. Всъщност би предпочел да го убие. Милдред беше казала истината: Джилбърт не разреши на хората на Лионс да се повеселят. Въпреки оплакванията им, той ги принуди да се подготвят за поход. Рицарите и войниците започнаха да напускат крепостта, отправяйки се към неговото укрепление, за да се присъединят към собствената му армия. Всички трябваше да се отправят към Туре още в зората на новия ден. Трябваше да подготвят обсадата, преди Фулкхърст да е успял да се измъкне.
Джилбърт непрекъснато говореше за война и Роина в този ден толкова много го мразеше, че копнееше да се провали с мисията си, дори ако никога повече крепостта да не бъде нейна. Нищо повече не я интересуваше. Джилбърт бе същият войнолюбец като Фулкхърст. Младоженката от сърце им пожелаваше да се избият един друг.
Когато стана време дамите да я отведат в брачната стая, Роина беше сигурна, че ще се разболее от ужас. Лицето й доби тебеширения цвят на това на съпруга й. Очите я боляха от усилията, полагала цял ден да не се разплаче.
Според обичая трябваше да я обсипят с неприлични шеги относно първата брачна нощ, но никой не посмя да го направи. Всички я гледаха със съжаление. Жените набързо я приготвиха и напуснаха стаята, оставяйки я облечена в тънка нощница. Никой не посмя да я съблече, нито я посъветваха да го направи. Но Годуин беше толкова сляп, че можеше и да не забележи. От друга страна, трябваше да има върху себе си нещо, което да отделя кожата й от неговата.
Веднага щом остана сама, Роина навлече халата си. След това бързо духна свещите, като остави само тези край леглото. Тях можеше лесно да угаси. След това се насочи към масата. Там бяха оставени бутилка вино и две чаши, едната пълна. Преди да изпие подправеното вино, тя се поколеба. Какво ще стане, ако съпругът й се забави няколко часа? Дали да не изчака още малко? Трябваше да се посъветва с Милдред и за такава ситуация.
Вратата се отвори без почукване и в стаята бързо се вмъкна Джилбърт. Погледът на тъмните му очи се впи в чашата.
— Остави това! — заповяда той. Носеше друга бутилка вино. — Добре, че се усъмних в покорството ти.
— Как бих могла да постъпя, когато държиш майка ми в плен?
Джилбърт не обърна внимание на думите й, загледан в чашата.
— Да не би да искаш да го отровиш?
— Не.
— Тогава себе си? — изражението му беше станало още зловещо.
Роина се изсмя нервно, молейки се да й стигнат силите, за да не изпадне в истерия. Той я разтърси за раменете.
— Отговори ми!
