Девойката потръпна в ръцете му.
— Ако трябва да отровя някого, това ще бъдеш ти — изсъска тя. Толкова беше вбесена, че не се страхуваше да издаде чувствата си пред него.
За момент Джилбърт я изгледа объркан. Тогава тя разбра, че е изплашен за нея.
Когато заговори, избягваше погледа й.
— Взимаш всичко много навътре. Веднага щом заченеш, ще те отърва от него.
— Значи възнамеряваш да го убиеш?
Джилбърт не отговори. Беше оставил вратата отворена.
Двамата чуха да се приближава свитата на младоженеца.
— Легни в леглото и го чакай — заповяда доведеният й брат и я затика напред. — Дръж се така, както подобава на младоженка.
Роина се извъртя.
— Ти трябва да си вместо мен в леглото! Тази сватба е но твое желание — гневно прошепна тя. — Той е толкова сляп, че едва ли ще забележи разликата.
Джилбърт се ухили.
— Радвам се, че все още имаш сили да се шегуваш. Мъдро беше от моя страна да не ти се доверявам. Ще взема това с мен — посочи той бутилката вино и пълната чаша.
Роина прехапа устни, за да не го помоли да й остави поне чашата. Ако узнаеше как отчаяно я иска, той изобщо нямаше да и я даде. Е, сега вече подправеното вино беше недостъпно за нея.
Като изхълца, тя се отправи към леглото. Едва беше успяла да се завие, когато в стаята влезе младоженецът. Придружаваха го няколко от рицарите му. Грубият им смях и цинични шеги спряха, когато видяха Роина в леглото. Джилбърт набързо ги избута от стаята, за да я отърве от похотливите им погледи. Роина остана сама със съпруга си.
Бяха го приготвили за нея. Черният халат правеше кожата му още по-бледа. Коланът не беше затегнат. Когато пристъпи напред, робата му се разтвори. За момент Роина затвори очи, но представата за него се беше запечатала в съзнанието й. Погледна го. Краката му бяха като пръчки, ребрата се издаваха напред и можеха да се преброят. А онова дребно нещо между краката му? Роина беше чувала да го наричат с различни имена, дори, че било чудовищно оръжие, но неговото „оръжие“ не можеше да й внуши и капчица страх.
Ако не беше толкова близо до сълзите, със сигурност би се изсмяла. Започна мислено да се моли. Дано Господ й даде сили да издържи тази гнусотия, а старикът да свърши бързо.
— Къде си, хубавицата ми? — попита младоженецът недоволен. — Прекалено стар съм, за да те гоня.
— Тук съм, господарю мой.
Последваха още мърморения. Очевидно не беше я чул. Наложи се да му извика. Той се насочи към нея, като се препъна точно пред леглото.
— Е, какво чакаш? — Тонът му продължаваше да бъде сърдит. Годуин стоеше край леглото, но явно нямаше намерение да ляга в него. — Не виждаш ли, че моят войник изисква внимание, преди да ти обърне внимание? Ела и си поиграй с него, съпруго моя!
Онова дребно нещо трябваше да бъде неговият войник! Несъзнателно от гърлото й се изтръгна звук на отрицание, който явно не достигна до ушите му. Той сам си се смееше. Погледът му беше зареян някъде напред.
— Няма да ти се разсърдя, ако го целунеш, хубавицата ми — предложи той, все още ухилен.
Събраната горчилка в гърлото на младоженката заплашваше да я задуши. Ако можеше да види изражението й, Годуин сигурно щеше да се пръсне от смях. Но той беше точно толкова сляп, колкото и глух. О, как жадуваше да убие Джилбърт за това, на което я беше подложил!
— Е? — Погледът му започна да я търси. Въпреки че стоеше до леглото, явно още не можеше да я открие. — Къде си, глупавото ми дете? Дали да не извикам моя Джон, за да те открие? Скоро ще се запознаеш с него. Ако не те заплодя до месец, ще те предам на него. Той ще свърши тази работа. Прекалено стар съм, за да се натоварвам. Ти си последната. Ще трябва да имам син от тебе, по един, или друг начин… Какво ще кажеш за това?
Дали не се опитваше да я изплаши? Дали изобщо го беше разбрала правилно?
— Ще кажа, господарю мой, че звучиш като отчаян човек. Правилно ли съм те разбрала? Ще ме дадеш на този Джон? Той ще ми направи дете вместо тебе?
— Да. Много съм доволен от Джон. Дори нямам нищо против да го призная за мой син. И това бих направил, само да не ме наследи омразният ми брат!
— Защо се колебаеш тогава?
— Не ставай глупава, момиче! Никой няма да повярва, че е мой син. Твоето дете ще бъде друго нещо.
Какво го караше да бъде толкова сигурен? Този човек бе по-лош, отколкото си го беше представяла. Тя е негова съпруга, а той възнамерява да я заплоди като някоя крава или свиня. Ако не може да го направи, щеше да повери тази задача на друг. Джилбърт, разбира се, нямаше да има нищо против това. Него го интересуваше крайният резултат — детето.
Защо Господ я наказва така? Мъжът й е толкова немощен и хилав! Би могла да го повали с една ръка. Но какво ще стане с майка й, ако го направи? Сега той е неин съпруг и всички права бяха на негова страна. Собственият й живот е в ръцете му. Ако реши да й го отнеме, никой няма дори да го попита защо го е направил.
— Дали не съм сгрешил този път? — Гласът му изщрака от раздразнение. — Веднага ела тук и ме подготви, съпруго моя!
Това си беше чиста заповед. Роина беше сигурна, че ако го докосне, ще припадне.
— Не мога — каза тя достатъчно високо, за да не й се налага да повтаря. — Ако мислиш да консумираш брака ни, направи го сам. Нямам намерение да ти помагам.
Лицето му стана кървавочервено. Със сигурност никоя от предишните му десет съпруги не беше дръзнала да му отказва. Дали няма да я набият за непокорството? Очевидно той не може сам да се справи с тази задача.
— Ти… ти…
Женихът не успя да продължи мисълта си. Очите му заплашваха всеки момент да изскочат от орбитите си. Лицето му стана мораво. Той се олюля, а ръката му с такава сила се вкопчи в гърдите, че ребрата му сякаш потънаха навътре. На езика и беше да издума нещо помирително. Преди да успее да го направи, съпругът й се олюля и без да издаде и звук, се строполи по гръб.
Роина залази по леглото и погледна надолу. Той лежеше неподвижно, проснат върху килима, с ръка, продължаваща да притиска мършавия гръден кош. Очите му бяха изцъклени. Не се забелязваше никакво дишане.
Роина продължаваше да се взира в него. Дали е мъртъв? Как би могло да я сполети такова щастие? В гърлото й заклокочи смях, но навън излезе само един стон. Какво ще прави Джилбърт сега? Вината изобщо не беше нейна. Все пак, ако не му беше отказала… Дори и да имаше някаква вина за състоянието на този дърт нещастник, не изпитваше и капка угризение. Как би могла да знае, че едно малко недоразумение ще го убие?
Дали наистина е мъртъв? Не би могла да го пипне, за да провери. Дори и сега мисълта за неговото докосване я караше да настръхва от отвращение. Някой трябва да установи истината!
Роина скочи от леглото и се втурна към вратата. В салона връхлетя направо в ръцете на Джилбърт.
— Ето, бях сигурен, че ще стане така — отбеляза недоволен той. — Искала си просто да избягаш, но това няма да стане. Веднага ще се върнеш обратно и…
— Той е мъртъв, Джилбърт.
Ръцете му се впиха в раменете й. После я сграбчи за ръка и я повлече обратно към стаята. Коленичи до старика и сложи глава върху гърдите му. Когато стана, лицето му беше изкривено от гняв.
— Как направи това?
Роина отстъпи назад, възмутена от обвинението.
— Не съм го и докоснала! А в стаята има само вино, което самият ти донесе. Лионс не му обърна
