е успяла и да мигне. Сега красивите й сини очи го гледаха с такава ненавист, че тя със сигурност никога нямаше да го пожелае. Така да бъде! Той ще я притежава, и то доста скоро. От гняв пръстите му се свиха в юмрук, който се стовари върху главата на лейди Ан. Жената се отпусна безмълвно. Роина се задави от мъка и едва успя да прошепне:
— Стига толкова!
Джилбърт остави майката да виси в ръцете на войниците и застана пред дъщерята, все още кипейки от ярост. Повдигна лицето й към своето, но въпреки яда си не я стискаше грубо. Без да се замисли, дори изтри сълзите от бузите й. Когато заговори обаче, тонът му беше рязък.
— Ще се ожениш ли за лорд Годуин?
— Да.
— Ще го направиш ли по собствено желание?
Роина го изгледа мрачно и избухна:
— Искаш прекалено много и…
— Напротив. Какво ще ти коства една усмивка? Така ще си осигурим неговото съгласие, когато се подписва брачният договор.
— Нима е под въпрос съгласието му?
— Не, но нямаме време за губене. Фулкхърст сега не ни безпокои, но това е, защото съвсем наскоро превзе Тур.
При тази новина Роина пребледня. Тя знаеше, че две от нейните крепости в близост до Дирууд са превзети. Едната се предала дори без бой. Но замъкът в Тур беше най-голямото имение на баща й. Той беше най-силната твърдина и отстоеше доста на север. Роина беше отраснала в Тур. Всичко, което знаеше за любовта и щастието, го беше научила сред каменните му стени. Сега този военачалник държеше крепостта. Всъщност през последните три години кой ли не беше я превземал… Тя самата със сигурност никога нямаше да я притежава. Дори и да успееше лорд Годуин да й я върне, крепостта щеше да бъде нейна само на книга.
Джилбърт не изтълкува точно изражението й.
— Не се отчайвай, Роина. Лионс е забогатял, защото двадесет години е обирал търговците на Къркбурой. Неговите пари ще ни помогнат да отблъснем Фулкхърст. До един месец ще си получиш Тур обратно.
Девойката не каза нищо. Вече я бяха информирали, че брачният договор е съставен в нейна полза. Веднъж възвърнати, имотите оставаха на нейно име. Това изобщо не я радваше, тъй като в кралството законът и справедливостта не означаваха нищо. Ако Хенри дойдеше на власт, положението щеше да бъде съвсем различно. Без съмнение Лионс възнамеряваше, да използва нейните имоти. Джилбърт обаче нямаше да позволи това да продължи дълго. Ако старикът не умре скоро, той, без съмнение, щеше да му помогне в това начинание. Но тя първо трябваше да роди. Както беше правила всеки ден през тези три години, Роина отново се замоли Хенри Аквитански да си възвърне престола. Баща й беше васал на Хенри. Тя щеше веднага да последва неговия пример. Само тогава можеше да избегне контрола на Джилбърт Д’Амбре. Вместо да издаде мислите си, девойката попита:
— Означава ли това, че моите васали ще работят за мен, или отново ще бъдат въвлечени в нескончаемите ти войни?
Джилбърт пламна цял. Това беше друго беззаконие, започнато от баща му. Когато именията на Белем смениха собственика си, техните девет васали трябваше да отдадат почит на Роина. Но през тези три години тя не беше виждала нито един от тях, държана в изолация в най-малката крепост на Хюго. Всеки път, когато споменаваше за това, обяснението беше, че рицарите й или са в обсада, или се сражават, или са заети с нещо друго. По всяка вероятност нейните хора я смятаха за умряла. В противен случай нямаше да спестят на Хюго усилието да им обясни как е тя.
— Петима от васалите ти загинаха от оръжието на Фулкхърст — категорично заяви Джилбърт. — Колкото до сър Джерард, дали е жив или мъртъв, не мога да ти кажа. Той беше управител на замъка в Тур. Може би онзи мерзавец го е посякъл, както направи и с моите рицари. — Мъжът повдигна рамене. Сякаш му беше безразлично дали Джерард е бил помилван.
Ако някакъв цвят се беше върнал по страните на Роина, то той изчезна отново. Тя не попита нищо повече. Страхуваше се да узнае кои още от рицарите не са между живите и кого трябва да обвинява за съдбата им. Дали жестокия Фулкхърст или Джилбърт и баща му, навлекли си мъстта му? Господи, кога най- сетне тази земя ще заживее в мир?
Роина тихо помоли да бъде освободена. Джилбърт кимна с глава и двамата войника я пуснаха. Девойката веднага се завтече към майка си, но Джилбърт я сграбчи и я насочи към вратата. Девойката безуспешно се задърпа.
— Нека да ида при мама!
— Не! За нея ще се погрижат придворните.
— Не съм я виждала от три години, Джилбърт — припомни му тя.
— Когато детето на Лионс започне да зрее в утробата ти, достатъчно време ще бъдете заедно.
Този път девойката не издържа.
— Ти си по-лош дори от баща си! Той поне беше честен в своята жестокост.
Ръката му я притисна още по-силно. Това беше единственият знак, че думите й са го засегнали.
— Грижа се единствено за интересите ти и…
— Лъжец! Ще направя каквото искаш, но ако още веднъж ми кажеш, че аз ще спечеля от това, ще закрещя!
Джилбърт благоразумно замълча. Единственото, което му се искаше, беше да я стисне в прегръдките си и да я целува. Силата на гнева й го възбуждаше повече от красотата й. Но не посмя дори да я погали. Ако пък я изпратеше при Лионс без девствената й ципа, рискуваше никога да не получи богатствата му.
— Хайде, днес тръгваме за Къркбурой — успя да изрече накрая. — Сватбата ще бъде утре. — „При първия признак, че си забременяла, ще легнеш в моето легло“, продължи мислено Джилбърт.
ВТОРА ГЛАВА
Когато пристигнаха в Къркбурой, слънцето клонеше към залез. Портите на града още бяха отворени. На Роина й хареса червеният отблясък, окъпал високите кули. Без съмнение това беше предзнаменование за бъдещето й сред тези високи зидове.
Бяха пропътували спокойно двадесетте километра дотук. Ескортираха ги най-верните хора на Джилбърт. Всички мислеха, че му се подчинява, защото е неин доведен брат и настойник. Но Роина знаеше, че го прави единствено заради майка си. Ако не беше окаяната й съдба, девойката щеше да направи всичко възможно да избяга. Не беше далеч от мисълта дори да убие Джилбърт, толкова го мразеше в този ден. Това обаче би донесло на майка й непоносими страдания, а тя не заслужаваше такава съдба. И без друго достатъчно бяха я унижавали Д’Амбре.
Сега Роина разбра защо двете бяха разделени веднага щом ги отведоха от Тур: защото биха могли да избягат. За тях не би било проблем да намерят помощ сред феодалите, противници на Стивън. Роина дори можеше да се омъжи, за да се защити от алчността на Д’Амбре, поне щеше да има право на избор.
Сега вече нищо нямаше значение. Утре щяха да я венчаят, освен ако… Господи, колко пъти се беше надявала на някакво чудо!
Ако баща й не я беше обичал толкова много, тя щеше да бъде задомена още четиринадесетгодишна. Така постъпваха с всички дъщери. Нейният годеник беше човек с чест. Той щеше да почака с консумирането на брака докато порасне и може да ражда децата му. Но баща й не искаше да предизвиква съдбата, поради непрестанно разцъфтяващата й красота. Освен това не желаеше да се разделя с нея толкова рано.
Ако не беше дръзнал да се изправи сам срещу армията на Д’Амбре, все още щеше да бъде жив. Тур можеше да падне в ръцете на врага, но всички можеха да избягат в двора на Хенри или при някой негов васал.
Ако Хенри беше станал крал, ако Джилбърт умре… Но вече беше прекалено късно за това. Тя е в крепостта на Лионс. Това я поставя под негова власт, дори и да не са женени. Той ще я направи своя съпруга, за да постигне целта си. Дали Джилбърт е с нея, или не, и това е без значение.
