Когато се изкачваше по стълбата към централния салон, Роина вече беше вцепенена от отчаяние. Явно бе, че Джилбърт не е преувеличавал за богатствата на този човек. Докато прекосяваха двора, девойката преброи по пътя им девет рицаря. По крепостната стена и кулите гъмжеше от войници. В салона имаше още. Отрупани с бели покривки и златни чинии, масите бяха подредени за вечеря. Дори стените разпръскваха сиянието на богатствата на своя господар, претрупани с блестящи сребърни и златни оръжия, инкрустирани със скъпоценни камъни.
Прислугата беше многобройна. Вероятно за всеки гост отговаряше човек, но Лионс не харчеше пари за тях. Дрехите им бяха парцаливи, телата им бяха съмнително чисти. Нищо чудно, че ръцете им трепереха и погледът им блестеше явно от глад. Лионс се бе разположил на централната маса като крал. Той зашлеви двама прислужника без видима причина. Един рицар ритна друг така жестоко, че нещастникът падна на пода. Продължиха да го налагат, докато онзи събра сили да избяга.
Роина беше толкова възмутена от сцената пред себе си, че замръзна на място. Наложи се Джилбърт да я дръпне за ръката. Рицарят, който риташе нещастника, я погледна и без никакъв срам и угризения й се усмихна.
Всеизвестно беше, че в отсъствието на дами мъжете се държаха като животни. Но на масите седяха много жени, някои от които сигурно бяха съпруги на рицарите. Очевидно те не се изненадваха от поведението на мъжете си. Това говореше красноречиво за характера на господаря. Всички се чувстваха задължени да следват неговото поведение.
Роина избягваше да гледа натам, където седеше бъдещият й съпруг. Сякаш това щеше да я спаси от неизбежното… Джилбърт я изтръгна от вцепенението. Само един поглед към Годуин Лионс едва не я накара да закрещи от ужас. Когато несъзнателно направи крачка назад, Джилбърт я избута напред.
Гледката беше по-лоша и от най-смелите й фантазии. Този мъж не само беше стар! Той имаше вид на труп. Кожата му беше като варосана и толкова набръчкана, че по нея не можеше да се открие и милиметър гладко място. Каквото беше останало от косите му беше бяло, освен един проскубан рус кичур. Прегърбеното му тяло го нравеше по-нисък от Роина. Ярката му копринена роба по деколтето и ръкавите беше обточена с кожи. Този разкош го правеше направо гротескно смешен.
Бялото на очите му беше мръсножълто. Млечна пелена покриваше студеното сиво на едното му око. Той беше почти сляп. Трябваше да се приближи на сантиметри от Роина, за да я разгледа. Тогава я блъсна противният му дъх на гнило. Ако не се беше отдръпнал, девойката щеше да се задуши. С деформираните си пръсти я пощипна по бузата и се изхили с единствените два зъба, останали в устата му.
Когато я представяше, Джилбърт крещеше в ухото му, което показваше, че бъдещият й жених е и глух. Това беше истински късмет. Роина вече не можеше да се спре. Гордостта й беше изчезнала някъде и тя се примоли на доведения си брат:
— Моля те, Джилбърт, не постъпвай така с мене! Ако трябва да ме омъжиш, избери някой друг…
— Млъквай! Няма връщане назад. Вече сме направили уговорката.
И изобщо не я беше попитал преди това?
— Уговорката може да се промени!
— Не! Няма друг, който да приеме всичките ми условия!
Условията му! За него най-важно е собственото му благосъстояние, а тя се беше унижила да го моли! Няма никога повече да моли мъж за нещо! Мъжете са изтъкани единствено от алчност и похот!
Роина протегна врат, за да се приближи до ухото му.
— Пази гърба си, братко! При първа възможност ще забия камата си в тебе!
— Не говори глупости! — отряза я оня, но в гласа му се почувства неудобство. Нещо в нея му говореше, че това не е празна закана. Когато извика името й, беше направо изплашен: — Роина!
Тя вече му беше обърнала гръб и молеше някаква прислужничка да я отведе в стаята, определена за нея. Ако Джилбърт или лорд Годуин се бяха опитали да я спрат, щеше хубавичко да им покаже как хапе една обезумяла от мъка жена. За щастие никой не го направи. Когато изкачи стълбите до стаята на върха на кулата, нещастната девойка даде воля на сълзите, които я заслепяваха.
ТРЕТА ГЛАВА
Роина се събуди, загубила чувство за ориентация. Това продължи само няколко мига. Вече знаеше къде е и защо се намира тук. Не помнеше кога е заспала, но трябва да е било много след полунощ. Сега усещаше как ужасът постепенно смразява кръвта й и я вцепенява.
През малкия прозорец се прокрадваше светлината на деня. Тя не беше по-обилна от тази на огнището и на свещите, запалени в стаята. Мина много време, преди да си зададе въпроса кой беше дал топлина и светлина на стаята й. Кой беше дръпнал и завесите на леглото й? Ако Джилбърт е дръзнал…
— Да не искаш да лежиш, докато дойде свещеникът?
— Милдред! — Роина зяпна от изненада, познала скъпия глас.
— Аз съм, милата ми!
Девойката седна в леглото. Прислужницата й се беше настанила върху нейната собствена ракла.
Не можеше да си спомни и минута, през която Милдред да не е била с нея. Преди да обслужва Роина, беше се грижила за лейди Ан.
Милдред беше дребна жена, по-ниска от Роина, но доста закръглена. Не можеше да се отрече, че прислужницата й обича да си похапва. Въпреки че беше само на четиридесет и пет години, кестенявата й коса беше започнала да посивява. През изминалите три години й бяха разрешили да живее с Роина — единственото добро нещо, което Хюго Д’Амбре беше направил за заварената си дъщеря.
— Как така си тук? — Роина се огледа дали са сами в стаята.
— Когато вчера сутринта дойде да те вземе, той заповяда да се опаковат и донесат всичките ти вещи. Тези грубияни искаха да ме оставят, но аз им дадох да се разберат!
— Бил е сигурен, че ще участвам в този фарс — отбеляза горчиво Роина.
— Когато пристигнах, успях да зърна старика. Как си могла да се съгласиш на този брак?
Роина усети как сълзите отново напират в очите й. Когато заговори, долната й устна още трепереше:
— Джилбърт едва не преби майка ми! Страхувам се, че ако не бяха дала съгласието си, щеше да я умъртви.
— О, пиленцето ми! — Милдред се разплака. Приближи се към леглото и взе девойката в прегръдките си. — Знаех си, че е чудовище! Също като баща си. Всеки път, когато се увърташе около теб, ти говореше такива сладки приказки… Никога не е успявал да ме заблуди.
— Да ме прости Господ, но толкова го мразя! Да не мислиш, че е загрижен за бъдещето ми? Той преследва само своите интереси.
— Така е. Тук вече се приготвят за война. Говори се, че всички ще напуснат крепостта до утре сутринта. Господарят е обещал на Джилбърт рицарите и войниците си. Ще му даде и злато, с което би могъл да наеме още хиляда души. Няма да е далеч времето, когато всичко, отнето ти от онова чудовище Фулкхърст, ще ти бъде върнато.
— Не на мен — издума тъжно девойката. — Мислиш ли, че Джилбърт ще ми върне някога имотите? Той ще ги заграби за себе си. Когато Лионс се спомине, ще ме върне, но само за да ме омъжи отново. Така непрекъснато ще трупа богатства.
— Значи такава била работата! — ахна Милдред.
— Фантазията ти е бедна да си представиш на какви машинации е способен. Междувременно трябва да родя дете от Лионс, за да бъде сигурен Джилбърт, че и неговите имоти ще бъдат присвоени. — Роина се изсмя горчиво. — Може ли толкова възрастен мъж да направи дете, Милдред?
Прислужницата изсумтя.
— На много би им се искало, но това е невъзможно. Откакто съм пристигнала, постоянно ми разправят как този човек непрекъснато се опитвал да направи друг син, който да замести убития в някаква война. През последните години е сменил четири съпруги, без да се броят онези шест от младостта му.
Какво им се е случило на тези жени?
— Първите съпруги са измрели. Слугите се кълнят, че с всяка една от тях се е случило по нещо гнусно. Последните са били прогонени. Всички били девици, но понеже не му раждали синове, той ги пропъдил с
