изплакват и се простират. С грубите дрехи на слугите се прави същото, но не и с фините, на господаря. Те се кипват и се изпират с по-мек сапун. После отново се кипват. Преди да се изсушат, се изплакват три пъти.
Огромните казани в пералнята непрекъснато кипяха. От студената вода и сапуна ръцете й почервеняха, но пък перачките бяха приятелски настроени към нея. Една дори дойде да й помогне, когато Енид излезе за малко. Не, това още не беше най-тежкото й задължение. Дано лорд Фулкхърст не се окаже някой чистник, който се къпе всеки ден. Може би щеше да има няколко дни почивка, докато се наложи да се справя и с това.
Когато се върна в салона, вечерята вече беше сервирана на масите. Уорик още не се беше появил, но на неговата маса сядаха привилегированите му приближени: няколко от личните му рицари, дъщерите и една попреминала младостта госпожа, която ги учеше на изкуство.
Там беше и сър Робърт. Роина се разтича да види какво още трябва да се носи от кухнята. Искаше й се да поговори с него, докато не се е появил Уорик. Трябваше да му благодари за Джон Джифърд. Не беше зле да го спечели за свой приятел. Сигурно би могъл да й помогне да избяга.
Когато се върна с поднос, отрупан с месо, Уорик вече беше заел мястото си. Погледът му я следеше непрекъснато. Роина не виждаше, а усещаше това, защото не го гледаше. Нещо особено изнервящо витаеше около него.
Когато Роина се върна с втория поднос, Уорик я чакаше на вратата. От изражението му й прилоша.
— Не те ли предупредих, че трябва да ме гледаш?
— Забравих — излъга хладнокръвно тя. Отговорът й го омилостиви съвсем малко.
— Ще забравиш ли отново?
— Не.
— Не, какво?
— Господарю.
Това го успокои напълно.
— Може би се нуждаеш от нещо, което постоянно да ти напомня на кого принадлежиш сега — отбеляза той, а ръката му собственически се настани върху едната й гърда.
Роина отскочи назад и загуби равновесие върху стълбата. Уорик посегна да я хване, но всичко стана много бързо. Тя налетя на друг прислужник, който носеше огромен поднос.
Таблите задрънчаха надолу по каменните стъпала, а мъжът се хвана за стената. В този момент Уорик я сграбчи и я повлече нагоре.
— Никога не се опитвай да избягаш от моето докосване! В противен случай ще ти се случи нещо по- лошо от падане по стълбите. Сега почисти бъркотията, която създаде! И го направи бързо, защото искам лично да напълниш чинията ми. Помни, че съм гладен!
С всяка изминала минута, докато почистваше, гневът му щеше да расте. Когато свърши, ръцете й трепереха.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Роина най-сетне се приближи до масата с нов поднос храна, Уорик изцяло бе погълнат от разговора със своя иконом. След малко настоя тя лично да напълни чинията му, като избираше онова, което му харесва. Заповяда й да остане, за да допълни халбата му с пиво, въпреки че зад него стоеше един млад прислужник с кана в ръка. През цялото време тя не трябваше да откъсва очи от него.
На Роина не й харесваше постоянно изменящото се изражение върху лицето му. Винаги познаваше кога мислите му се връщаха на нея. Знаеше, че това е друга форма на отмъщение. Тя не биваше да забравя, че е изцяло зависима от неговата милост, а такава няма да заслужи никога.
Когато се нахрани, той я извика с ръка. Дори не се обърна към нея. Проверяваше дали изпълнява заповедта му. Това направо я вбеси. Дали изобщо някой дръзваше да му противоречи, или да го ядоса? Глупава мисъл! Дори когато не бе намръщен, той просто всяваше страх. Колкото и да бе ядосана, тя нямаше нерви отново да го предизвика. Само щеше да си заслужи друго наказание.
— Тази вечер искам да се изкъпя — сухо произнесе той, когато усети, че е зад гърба му. — Върви и приготви всичко.
Роина затвори очи. И това няма да й бъде спестено днес! Чу как една от дъщерите се изхили, а възпитателката я смъмри. Усети, че се изчервява. Всички от присъстващите би трябвало да са слепи, за да не забележат отношението на Уорик към нея. Когато господарят предпочита някоя от прислужничките, няма съмнение, че тя ще осъмне в кравата му. Никой обаче не се досещаше, че в нейния случай това не е привилегия, а наказание.
Роина побърза да се махне от салона. Искаше да избяга от тези студени сиви очи. В кухнята Мери вечеряше със съпруга си. Това й припомни, че самата тя още не се беше нахранила. Но кога да го направи след всичките задължения, които й беше стоварил? Дано днешният ден да бъде изключение. Надяваше се Уорик да не се къпе всеки ден.
Мери обясняваше на Роина как трябва да изпълни новата си задача и пъхаше сочни хапки месо в устата си. Стомахът на младата жена се разбунтува. Не беше съгласна, че й се полагаше само миризмата на пържоли. Тя узна, че от нея не се очаква да мъкне тежката вана до малката стая зад дневната. През лятото господарят се къпел там. Сега обаче оръженосецът му бил настанен в това помещение. Имало мъже, които трябва да носят ведрата с вода. Следващия път тя самата може да ги ръководи. Обясниха й къде да намери кърпите и сапуна, които използваше единствено господарят. Предупредиха я, че господарят обича водата да е по-топла, но не гореща. Това е нейно задължение и лесно може да получи плесница, ако не се справи.
Изглеждаше влудяващо отново да прекоси салона, за да стигне до дневната. Този път Уорик сякаш не я забеляза. Никой не извика след нея. Когато най-сетне влезе в малката стая зад дневната, тя се озова лице в лице със Селия.
Веднага я позна. Любимката на лорда беше доста хубавичка. От зелените й очи струеше чиста ненавист. Сукманът и ризата й откриваха разкошна гръд. Медните къдрици се тръскаха предизвикателно върху раменете й. Жълтеникавите зъби почти не се забелязваха, но ароматът на рози беше направо задушаващ. Тази жена, както много други благородници, явно мислеше, че силният парфюм ще замести чистотата.
Без да се церемони много, Селия направо започна атаката:
— Познавам те… Ти беше в тъмницата. Какво направи, за да заместиш наказанието с такава привилегия? Краката ли си разтвори за него, или му падна на колене, или…
— Затвори мръсната си уста и се махай, Селия!
Зелените очи проблеснаха недоверчиво.
— Ти… ти дръзваш да ми говориш така? На мен?
Само това й трябваше сега: да се бие за ненавистния мъж. Ситуацията беше направо смешна — да й завиждат за омразните задължения? Дразнеше я арогантното поведение на тази жена. Спомни си какво беше казала Мери Блу за нея. Това, че е любовница на господаря, явно й даваше основание да се държи като надута пуйка. Колкото и да се опитваше да не личи по говора й, тя си беше една прислужница. „Аз също съм такава, — припомни си Роина. — Защо трябва да бъда по-различна от останалите?“ Това разкритие не спести сарказма в думите й:
— Имам всички права да ти говоря така, Селия! Сега аз съм неговата любимка!
Това й донесе една плесница, колкото неочаквана, толкова и злобна.
— Когато му омръзне кльощавото ти тяло, ще те накарам да съжаляваш, че си заела мястото ми! — Селия затръшна вратата след себе си.
Роина беше прекалено смаяна, за да отговори. Никога не беше удряна досега. Не беше приятно. Сигурно трябва да свиква с ударите от госпожа Блу или от Уорик. Но да я удря една прислужница! Представяше си обаче как ще реагира Уорик, ако се опита да върне плесницата на любимката му. Селия добре знаеше това и по тази причина се държеше толкова нахакано.
Мъжете започнаха да пристигат с ведрата. Роина отиде до дневната. Там в една ракла бяха кърпите и сапунът на лорда. Взе още една, натопи я в студената вода и я притисна до страната си. Червените следи почти не се виждаха, когато Уорик най-сетне се появи.
