Сапфирените й очи му изпращаха такова чувствено обещание… Слабините на Уорик сякаш пламнаха и той целият се втвърди. Чудеше се дали го е направила нарочно и дали знае какъв ефект има върху него. Ако бяха сами, веднага щеше да разбере.
Пусна плитката й, преди, като последен глупак, да я е отнесъл веднага в леглото си. Роина не отстъпи, както беше очаквал. Пръстите й нежно погалиха опакото на ръката му.
— Може ли да помоля за нещо, господарю?
Уорик се скова, припомняйки си как Селия умееше да злоупотребява със страстта му.
— Искай!
— Въпреки че е мое задължение, копнея да се наслаждавам на тялото ти! Ще легнеш ли за мен, но без вериги? Желанието ми е да те докосвам така, както го правих някога.
Уорик загуби дар слово. Беше очаквал да му поиска всичко друго, дори да я освободи, но не и да му доставя удоволствие. В този момент така я желаеше, че направо щеше да експлодира.
Понечи да стане, но ръката й се настани на рамото му.
— Нямах предвид веднага. По-късно, когато решиш, че ме желаеш.
— Мислиш ли, че след като ми говориш такива неща, бих могъл спокойно да…
— Не се опитвах да те прелъстя — сведе поглед Роина.
— Така ли?
По страните й запълзя руменина.
— Мислех за тази вечер, когато се стъмни и…
Уорик разбра безпокойството й, въпреки че умираше от желание да я обладае.
— Понякога забравям, че беше девствена. Върви, Роина! До залез слънце не се мяркай пред очите ми! Не очаквай от мен да изпълня желанието ти, преди да съм те имал поне два пъти. Бъди сигурна, че няма да отдъхнеш до сутринта!
Преди да е завършил, розовото по страните й се беше превърнало в яркочервено. Побърза да кимне с глава и да се отдалечи. Отсъствието й не охлади страстите му. Това съвсем го вбеси.
Да я вземат дяволите тази жена! Какво имаше у нея, та го хвърляше в такъв огън? От първия път, когато я беше притежавал, за да си отмъсти, не можеше да се откъсне от нея. Освен това, омекнал като гъба, беше простил на младока Фергънт. Не изпитваше злоба дори към Д’Амбре, който от две години просто плачеше за наказание. Дали всичко това не беше резултат от огромната власт на Роина върху него?
Освен за нея, не можеше да мисли за нито друго. Дори предизвикателството на Д’Амбре слабо го вълнуваше, въпреки че още преди месец трябваше да разчисти сметки те си с него.
Изведнъж осъзна, че на утрешния ден трябва да замине. Няма да я вижда цяла вечност.
Тръгна да я търси. Ще изпълни желанието й, но по-късно. Не можа да измисли смислена причина, поради която трябва да чака свечеряването. Тя може би не държи да го вижда, но той иска да се наслаждава на всяка промяна в очите и лицето й, когато достигне удоволствието под него!
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Лорд дьо Шавий замина, но Роина не беше хвърлена в тъмницата. Дори не я събудиха, за да изпълнява задълженията си. Намери се сама в огромното му легло.
На зазоряване Уорик се беше сбогувал с нея. Тя си припомни как я беше притиснал силно и я беше целунал нежно, невероятно нежно. Да, не бъркаше. Устните й бяха подпухнали, но не я беше заболяло. Веднага след това беше заспала, прекалено изтощена от нощта, прекарана с него.
Сега си мислеше за тази целувка. Тя беше различна от всичко, получила или дала, през тази дълга нощ. Устните й носеха белега от онези целувки, които изобщо не бяха нежни. Защо Уорик беше толкова ненаситен? Сигурно не защото му беше казала какво иска да направи с тялото му. Вчера следобед я беше открил и завлякъл в стаята си. Беше й показал какво се случва, когато си позволява да го дразни така.
Толкова силно я беше пожелал, че я облада веднага. Малко трудно проникна в нея, но така беше отпуснал юздата на страстта си, че при втория тласък тя вече беше мокра. При третия направо беше като обезумяла. Любеше я бавно, но с разтопяваща жар. Даваше всичко от себе си, без да напомня за войната между тях.
По някое време двамата разбраха, че са гладни за нещо друго, освен един за друг. Той лично тръгна да буди готвача. Това не беше необходимо: в антрето някой беше оставил храна и вана с вода. Възползваха се и от двете, въпреки че бяха еднакво изстинали. След това загубиха представа за времето…
Нито Уорик, нито Роина бяха забравили каква беше причината за тази страстна одисея. Той не беше сигурен дали, след толкова сексуална наслада, би могъл да реагира на предизвикателството й. Оказа се, че не познава себе си.
Два пъти беше загубвал контрол, полудял да я има. Устните й тръгваха от шията, плъзгаха се по рамото и по силните му ръце, обхванали гърдите й. Искаше й се да целуне всяка частичка от тялото му, но едва стигаше до корема, когато той я поваляше по гръб и проникваше в нея. Тя постигна своето, когато го беше изцедила до последната капка. Страните й пламнаха при този спомен. Но не можеше да забрави въздишките на удоволствие, отронвани от устните му. Той беше толкова различен от друг път… Нито веднъж не беше показал жестоката си страна. Тази нощ нямаше да забрави и с това, че го беше накарала много пъти да се смее.
Единствено я безпокоеше това, че не разбираше причината за промяната у него. Дали беше успяла да го прелъсти, или това беше само временно? Уорик щеше да отсъства по-малко от седмица, но тези дни й се струваха цяла вечност. Нямаше търпение да разбере дали планът на Милдред е успял. Дори и да е така, за това време нещата щяха да пропаднат и трябваше да започва всичко отначало.
Роина въздъхна. Стана и започна да се облича. Губеше търпение, защото не можеше да повярва, че за такъв кратък срок е успяла да опитоми Дракона. Но една единствена нощ може ли да промени мъжа? Уорик лесно щеше да си спомни, че е решил да й отмъщава. Все пак бе постигнала някакъв успех. Освен това се беше оказало, че да прелъстиш това мъжище не е толкова противна задача. Напротив, в обятията му беше открила неземно удоволствие.
Когато влезе в салона, разбра, че сутринта е доста напреднала. От прозореца не струяха обичайните слънчеви лъчи. Освен няколко прислужнички нямаше други хора. Една от тях беше Милдред. Тя се спусна след Роина по пътя и към кухнята.
— Сега, като го няма, разрешено ли е да разговаряме? — попита я изненадана младата жена.
— По дяволите заповедта му! Онова, което научих, не може да чака. Но защо не изглеждаш разтревожена от заминаването му?
Роина се усмихна.
— Нали не съм в тъмницата!
— Нямам това предвид. Не знаеш ли къде е отишъл лорд Уорик?
— Той ми каза, че ще отсъства за кратко време. Не би могъл да е отишъл на война, нали?
— Не, но битката си е битка. Джилбърт го е предизвикал!
— Господи, един от двамата ще умре! — пребледня Роина.
Милдред примига с очи. Защо това трябва да тревожи любимката си?
— Но преди това ще се разпознаят!
Младата жена не я чу. В съзнанието й изникна образът на Джилбърт. Той беше огромен, владееше добре меча, но за разлика от Уорик, нямаше да се бие честно. Като си представи Уорик да лежи на земята, облян в кръв, стомахът й я присви.
Изведнъж се намери на стола край огнището. Милдред я разтриваше със студена кърпа.
— Какво ти стана, миличка? Да не е от бременността?
Роина й изгледа отчаяна.
— Не искам той да умре!
— Разбирам! — Прислужничката й седна на табуретка до нея и продължи бързо: — И защо трябва да умира? Той тръгна от тук, приготвен за всякакви капани. Изглежда между тях дори няма да има битка. Но Уорик ще разбере коя си всъщност. Като види Джилбърт, ще му стане ясно, че е един от мъчителите му в Къркбурой. Не те ли е страх от това?
— Не съвсем. Сега съм сигурна, че няма да ме убие, за да си присвои мой имот. Ще свърша в тъмницата,
