— Не.
— Все пак ти не се изненада?
— Търси ме винаги, когато идва с баща си.
— За да си открадне целувка, предполагам — изсумтя Уорик. — Девствена ли си?
Страните й пламнаха, въпреки че погледът й остана вперен в неговия.
— Тук всички се страхуват от теб и никой мъж не смее да ме погледне.
Уорик се засмя на реакцията й.
— Ричард би се зарадвал да чуе това. Преди да дам съгласието си, трябва да научиш някои неща, за да не посрамиш семейството му.
Ема го слушаше, заинтригувана.
— Смяташ да ме обучиш в обноските на държанка? — попита тя.
— Какво казах, че си помисли така? — намръщи се Уорик.
— Каза, че той ме иска, а ти нямаш нищо против. Освен за любовница, за какво друго бих му вършила работа?
Бащата се разсърди, но този път на себе си.
— Не те обвинявам, че мислиш така. Ще бъдеш негова съпруга, след като получиш възпитанието на дама.
— Негова съпруга? — Лицето й грейна. — Ще бъда съпруга на сър Ричард?
— Ако…
— Няма ако, господарю! Каквото трябва, ще науча, не се съмнявай в това!
За пръв път в живота си Уорик изпита бащинска гордост. Решителността на Ема не можеше да се поставя под съмнение. Оставаше да се проверят способностите й.
От цялото си сърце й желаеше успех. Трябва веднага да нареди на Роина да се заеме с момичето. Напоследък обаче нейното поведение беше доста противоречиво. Вярно е, че я беше унижил много, но тя си го беше заслужила. Мина му през ум, че новата прислужница може да научи дъщеря му на лоши неща само за да си отмъсти.
— Лейди Роберта може да свърши тази работа — предпазливо подхвърли той.
Преди да е изтъкнал и един от недостатъците на този избор, Ема го направи.
— Не съм съгласна! — Част от светлинката в очите й помръкна. — Тя ме презира… А и не съм сигурна дали знае нещо друго, освен бродирането. Според нея това е най-важното…
Уорик се усмихна.
— Една дама трябва да притежава такива умения. Дали Роина не би могла да помогне?
— Но тя има толкова много задължения…
Ема не довърши мисълта си, защото баща й се намръщи. Уорик беше недоволен, че досега не е помислил колко е претоварил тази жена. Роина му беше казала, че засега това не й тежи. Но какво знае той за работата на прислугата? Винаги беше ръководил само своите войници. Сега си представи лицето на госпожа Блу, когато й беше изредил задълженията на Роина. Беше мислил единствено да я натовари със задълженията на една съпруга, сигурен, че тя ще възрази. А затваряйки я и в тъкачницата, я правеше зависима и от други хора.
— Ще облекча задълженията й, за да има време за тебе Ако тя приеме задачата, разбира се.
— Ще й бъда много благодарна! Дали не е по-добре аз да говоря е нея?
— Тя ми е задължена, Ема! Ще получи заповедта от мен! — изгърмя Уорик. После се сети, че дъщеря му досега не е дискутирала с него въпроса за възпитателка. — Знаела си, че е била дама?
Този път Ема се намръщи.
— Но тя е дама! Не можеш да й отнемеш обноските само защото си… — Момичето пламна. — Съжалявам, господарю! Всички знаят, че е благородничка и се чудят защо се отнасяш така с нея. Но това си е твоя работа.
— Правилно! Моите работи не се подлагат на обсъждане.
Изведнъж се почувства гузен. Роина го беше докарала до това състояние, въпреки че се отнасяше с нея по-добре, отколкото заслужава. Спокойно би могъл да я убие, така че по-добре е да не изпитва чувство за вина!
В този момент се появи неговата пленница. Погледът му веднага беше грабнат от червената й риза, която се закле, че ще изгори още тези дни. Роина също веднага го забеляза и мигновено понечи да се върне. Дали не искаше да се скрие от него? Да, сигурно не беше забравила глупостите си тази сутрин пред Изабел.
След като я бе видял, не можеше да мисли за друго. Освободи Ема с уверението, че утре сутринта ще я потърси. Нямаше защо да намалява задълженията на Роина. В негово отсъствие много от тях щяха да отпаднат. Надяваше се, след като разчисти сметките си с Д’Амбре, тя да е постигнала успех с Ема.
Малко след като беше останал сам, се появи Роина, носеше халба с пиво и чиния с месо. Отново го беше изненадала, като го обслужваше, без да е дал заповед за това. Дали не му се подмазва? Мястото на ръката, където го беше захапала, още го болеше. Възхищаваше се на дързостта й, но тя не трябваше да узнае затова.
Роина внезапно се спря по средата на пътя към огнището. Вниманието й беше приковано някъде. Уорик се обърна. В салона влизаше Биътрикс. Следваше я една прислужница. Когато отново погледна Роина, тя някак си беше скована. Нещо в дъщеря му я беше смутило, но той в началото не разбра какво е то. Тогава забеляза, че дъщеря му носи син сукман, силно набран и къс, съвсем неподходящ за възрастта й. Освен това цветът на ризата изобщо не се връзваше с този на горната дреха.
Веднага схвана всичко. Сукманът беше на Роина, но надлежно преправен. Спомни си с какво удоволствие беше решил да даде дрехите й на дъщерите си, за да я нарани. Сега му се искаше да свали дрехата от гърба на Биътрикс, но това не беше възможно.
По дяволите, не му харесваха тези неща, които тя го караше да чувства! Усещането за вина се настаняваше там, където трябваше да има място само за отмъщение. Когато Роина най-сетне спря пред него, той я смъмри:
— Не съм доволен от тебе!
Преди да отговори, погледът й светна.
— Разбрах това, господарю. Чувствата ти, както винаги, могат да се прочетат по лицето.
Уорик се намръщи още повече.
— И все още не трепериш, застанала пред мен?
Роина вдигна рамене и постави халбата на масата, вместо да му я предложи.
— Неведнъж си изтъквал колко съм глупава.
— Или много умна — натърти той. Младата жена се засмя.
— Както желаеш, господарю. Свикнах да се приспособявам.
— Ще видим това, след като сутринта премина всякакви граници. Мислиш, че съм забравил как се държа пред лейди Изабел? Ухапа ме, при това!
Роина положи всички усилия, за да скрие усмивката си, но не успя.
— Така ли?
— Знаеш много добре, че е така. Освен това не ми се подчини!
Гласът му беше започнал да звучи сериозно.
— Очакваше да ме намериш в леглото, но това щеше много да ме притесни.
— Не, това е…
— Разбирам — прекъсна го тя. Доброто й настроение си беше отишло безвъзвратно. — Значи ще бъда унижавана не само за наказание! Унижението ще бъде нормалното ми състояние в този дом.
— Не поставяй думи в…
— Разбрах всичко прекрасно!
Тя се извъртя, за да си върви, но Уорик сграбчи плитката й. Задърпа я внимателно, така че главите им се допряха.
— На крепостния селянин не е разрешено да се възмущава — отчетливо произнесе той. — Дали не си забравила, че си моя прислужница?
— Не мога да забравя, че съм твоя, господарю — прошепна тя.
