После останаха единствени, защото другите се събраха около тях. Роина ги наблюдаваше през прозореца на пералнята, забравила за чаршафите. До вътрешната порта стоеше пратеник. Явно носеше важно съобщение, но също беше погълнат от схватката, която изглеждаше на живот и смърт.
От една кула Биътрикс също гледаше баща си, който според нея се правеше на глупак. Толкова му беше ядосана, че беше зашлевила две прислужници и беше разплакала любимата си Мелизанд.
Ужасното разочарование на лорда, предизвикано от пристигането на годеницата му, беше последвано от нещо по-лошо. Тя самата трябваше да се сроди с обичното му семейство Малдюи. То беше източник на повече сила, на повече богатство и благородническа титла. Бяха я сгодили за някакъв юноша, току-що ръкоположен в рицарско звание. След година тя трябваше да живее в замъка на своя свекър. Баща й щеше да съжалява, че й е причинил това!
Уорик седна бавно на земята. Гордостта беше наранена повече от гърба му. Шелдън стоеше над него разсмян. Никога досега приятелят му не беше проявявал такава несъобразителност. Сякаш беше обикновен оръженосец, който се дуелира с дървен меч. По дяволите тази русокоса вещица и червената й риза! Да не говорим за гъвкавото тяло в нея… Достатъчно беше само да я зърне, за да се разсее Шелдън веднага го беше повалил на земята. Сега тази хубавица стоеше на двора, загледана в унизителната му поза, и по всичко личеше, че едва се сдържа да не се изкикоти.
— Нали разбираш, че вестта за победата ми над Драко на…
— Върви по дяволите! — избухна Уорик и стана. После процеди през зъби: — По-добре не прави повече това!
Шелдън продължаваше да се усмихва победоносно.
— Не съм глупак, приятелю! Славата от днешната ми победа…
— Пристигнал е пратеник, господарю — прекъсна го управителят на замъка.
Уорик изгледа човека. Стори му се прекалено чист, за да е пристигнал отдалеч. Разгъна пергамента и изражението му леко се промени. Беше познал печата.
Пратеникът търпеливо чакаше, за да изрече добре заучените думи. Но господарят на Фулкхърст май нямаше нужда от това. Той прочете съобщението и се усмихна самодоволно. Мъжът реши, че той не тълкува правилно предизвикателните думи на господаря му. Страховитият Дракон от севера явно разчиташе на своите войници, за да побеждава.
Пратеникът малко се разколеба в този си извод, когато срещна погледа на студените сиви очи срещу себе си.
— Ако господарят ти бърза да умре, ще се подчиня на искането му, но за свое удоволствие. Скоро ще получиш окончателния ми отговор. — Уорик махна с ръка и освободи мъжа.
Шелдън едва го изчака да се отдалечи.
— Познавам ли този, когото имаш намерение да унищожиш?
— Не си го виждал, но със сигурност си чувал за него: Д’Амбре. Той иска да приключим войната помежду си, като се бием лично на полето Джили след два дена.
Шелдън подсвирна.
— Този човек трябва да е толкова безмозъчен, колкото и баща му! Как може да се заблуждава, че не знаеш коварността на тази местност? Чувал съм, че Уолтър Белем също бил призован там, но по пътя го причакали и убили. Така Д’Амбре превзели крепостта Туре.
— Вече съм превзел тази част от колекцията му. Изкушавам се да му подаря мечтания мир, но след като падне и замъкът Амбре.
— Значи това е следващата ти цел?
— Да, но явно съм отлагал прекалено дълго. Дал съм му време да обмисли ново предателство.
— Трябва да призная, Уорик, че съвсем не е лесно на онзи, който те е спечелил за враг. Всеизвестно е, че никой не е наранил Дракона, без да се изгори. По-лесно е да бъдеш убит от засада, отколкото да се биеш честно с теб. Особено като се знае, че Стивън няма да ти посегне.
— И защо да го нрави? Половината от моите врагове са и негови. Отървава се от тях, без да си мръдне пръстът.
— Сериозно ли говориш, че нямаш намерение да разрушаваш напълно Д’Амбре? — попита озадачен Шелдън.
Уорик вдигна рамене, загледан към мястото в двора, където беше стояла Роина.
— Може би са ми омръзнали постоянните войни. Прекалено много неща съм занемарил. Дъщерите ми имат нужда от истински напътствия, почти не познавам земите си. Знаеш ли, за да стигна до Туре, преминах през Сиксдейл. Не съм и подозирал, че е мое феодално владение. Освен това пренебрегнах факта, че трябва да имам син…
— Да, пък си и прекалено стар! Вече е късно…
— Върви по дяволите, Шелдън!
— Съжалявам за Изабел. С удоволствие я избра за своя жена, а виж какво стана…
Уорик махна с ръка.
— Би трябвало да изпитвам гняв и към нея, и към баща й. Той е знаел, че сърцето й принадлежи на друг, и въпреки това я принуди да се сгоди за мен. Обаче аз се чувствам почти облекчен. Сега разбирам, че тя не ми е подхождала.
— Може би вече имаш друга предвид, която да я замести?
— Ако намекваш за онази малка вещица, грешиш! Никога няма да й направя честта…
— Не казвай голяма дума, защото ако ти роди син…
Уорик си представи Роина с дете в ръце. Сърцето му се изпълни с такъв копнеж, че чак се разтрепери. Но не можеше да забрави, че половината си живот беше изживял с мисълта за отмъщение. Всеки, причинил му зло, трябваше да плати за това. Той поклати упорито глава.
— Немислимо е да…
Шелдън го спря, като вдигна ръка.
— Не говори неща, които после ще опровергаеш с делата си. Ще се видим скоро, приятелю.
Уорик гледаше след него намръщен. Имаше време, когато беше останал съвсем без приятели. Тогава само Шелдън беше редом до него, опознал трагедията на живота му. До този момент беше мислил, че да живееш без приятели наистина е по-добре.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Когато влезе в салона този следобед, Уорик не беше в блестящо настроение. Там беше и Ема. Това му напомни, че още не се беше погрижил за превъзпитанието й. Извика я при себе си край огнището. Сред табуретките имаше само два стола. Те бяха предназначени за него и негов гост, както и за дъщерите му. Когато й посочи да седне на единия, забеляза смущението върху лицето й. Тогава осъзна, че всъщност никога не я беше смятал за член на семейството си.
Този факт не го обезпокои кой знае колко. Незаконородените деца бяха реалност. Рядко някои от тях бяха признавани, освен ако нямаха кралски произход.
Ема беше неговото единствено копеле, ако не се смяташе онова, което растеше в корема на Роина. Макар че девойката беше на шестнадесет, той знаеше за нея едва от няколко години. Навярно би могъл да направи повече за нея, ако постоянно не беше зает с войни.
Като я наблюдаваше сега, видя, че Шелдън е прав. В сравнение с другите му дъщери, тя наистина приличаше на него. От лицето й лъхаше достойнство и сила. Дори очите и косите й бяха като неговите. Разликата беше в това, че нейният поглед беше по-топъл от неговия. Това я правеше по-красива.
Забеляза още, че тя не се смразява от директния му поглед. Мелизанд би избухнала в сълзи. Биътрикс веднага щеше да се заоправдава, без да е чула обвинение. Ема седеше кротко и го гледаше. Не беше очаквал от нея такъв кураж. Може би наистина би станала добра съпруга на Ричард?
Уорик нямаше намерение да заобикаля темата.
— Шелдън дьо Вер има син, който те иска.
— За Ричард ли говориш?
Уорик кимна.
— Знаеш ли за намерението му?
