— Бащата… Тук е… с младоженката — изпелтечи Бернард.
Роина се обърка. След като бащата на Уорик е мъртъв, значи момчето говори за своя собствен или за бащите на двете му съпруги. Думата „младоженка“ я отрезви. Уорик обаче веднага схвана ситуацията.
— Пристигнали ли са, или наближават Фулкхърст? Спокойствието в гласа му върна увереността на младежа.
— В салона са, господарю, и изгарят от желание да те видят. Да им кажа ли…
— Нищо не им казвай. Сега ще отида при тях.
Роина разбра, че Уорик няма намерение да продължи онова, което бяха започнали. Тялото й запротестира. Лицето й обаче остана безизразно, за разлика от това на Уорик. Той изглеждаше разочарован и раздразнен. Гледа я известно време и преди да стане от леглото обясни:
— Трябва да обърна внимание на лорд Рийнард.
Роина едва се въздържа да не го дръпне назад. От думата „младоженка“ застиваше кръвта й. Нямаше обаче да издаде неочакваната си покруса и с невинен и безразличен го попита:
— Лорд Рийнард е твой роднина?
— Скоро ще бъде.
Значи най-лошите й подозрения се потвърдиха. Всички възможности да очарова този мъж бяха отлетели. С пристигането на своята бъдеща съпруга, той не би се занимавал повече с нея. И най-вероятно ще хвърли своята затворничка в тъмницата или ще я кара да прислужва на него и на жена му.
— Значи бъдещата ти съпруга се е намерила — отбеляза безизразно тя, като го гледаше как се облича. Дрехите му бяха хубави, предназначени за скъпоценната му Изабел… — Е, поне едно обвинение отпадна от мене!
Уорик я изгледа остро.
— Не си освободена от отговорност, докато не узная какво я е държало далеч от тук тези седмици.
Роина замълча. Не я интересуваше какво ще бъде извинението на тази жена. Беше сигурна, че не е искала да бъде открита. Осъзнала този факт, тя се изплаши, а би било нормално това изобщо да не я интересува.
Уорик вече не й обръщаше внимание, но Роина продължаваше да съзерцава голото му тяло и несъзнателно се възхищаваше на красотата и мъжкото му излъчване. Обзе я гордост, че това тяло се е притискало до нейното. Когато Уорик се наведе, за да вземе чорапите си, тя видя явното доказателство, че възбудата му още не е преминала.
Той се приближи до нея, без да каже дума я изправи в леглото и впи устни в нейните. Сърцето й се отпусна облекчено. Преди да е успяла да го прегърне, той я беше пуснал. Изражението му беше странна смесица от желание и гняв. Без съмнение се беше ядосал, че го изкушава да пренебрегне скъпата си Изабел. Думите му потвърдиха обратното:
— Стой, където си, Роина! — заповяда дрезгаво той. — Ще се върна преди огънят в сапфирените ги очи да е угаснал. За да видя дали ще изпълниш обещанията, които те ми дават.
Не видя пламналите й страни. Обърна се и започна бързо да се облича. Тя се беше залъгвала, че успява да крие чувствата си по-добре от него. Това я накара да се почувства невероятно уязвима. Едно беше да признае, че го желае. Друго беше да допусне той сам да отгатне желанието й, без да е принудена да го лъже. Дали наистина го залъгва? Може би преди, когато все още можеше да се контролира, го е заблуждавала. Но не и сега, не и сега…
Уорик излезе от стаята, без да я погледне. Роина с облекчение забеляза, че изобщо не беше се накиприл за бъдещата си съпруга. Всъщност изглеждаше дори раздърпан. Гневът беше върнал суровото изражение на лицето му. Щеше да бъде щастливец, ако бъдещата младоженка не изпадне в истерия като го види в този му вид.
Тази мисъл разсмя Роина, но само за момент. Както и да би реагирала Изабел, тя беше тук, за да се омъжи за Уорик. Да, сватбата ще се състои. Тя ще промени положението на Роина, и то съвсем не в добра насока.
Тя може и да предизвиква страстта на Уорик, но той ще обръща внимание на своята булка. За Роина ще останат жестокостите и подигравките му. Без интимен контакт тя е безсилна да промени отношението му към себе си.
Беше й заповядал да лежи в леглото, но как би могла да стои на едно място? Скочи, бързо се облече и започна да крачи из стаята разтревожена. Той се бавеше и със сигурност онези пламъци отдавна бяха угаснали.
Изтормозена, Роина седна край прозореца. Не след дълго тя взе решението, че ще избяга. Дори може да го направи в деня на сватбата.
Уорик влезе неочаквано, но не беше сам. Следваше го висока, добре облечена жена, бледа като платно. С гарвановочерните си коси и зелени очи тя беше завладяващо красива. Нещо обаче определено я измъчваше и я правеше доста нервна.
Роина зяпна. Как можеше Уорик да я води тук? Ако го беше послушала, щеше още да лежи гола. Явно не беше забравил заповедта си, защото погледна първо към леглото. После очите му зашариха из стаята, докато я откриха в нишата край прозореца.
Роина веднага схвана, че иска нещо от нея. Точно така беше, когато той лежеше завързан в Къркбурой, Но сега можеше да разбере какво желае, докато не чу Изабел да говори.
Тази жена беше изплашена и се опитваше да обясни на Уорик защо не го обича. Сега Роина разбра какво иска Уорик от нея: да покаже на Изабел, че нехае за думите й. Роина не знаеше дали защитава гордостта си, или целта му е да намали угризенията на годеницата си. Очевидно му се щеше Роина да е там, където я беше оставил.
Не беше сигурна защо трябва да му помогне, но се изправи, за да я забележи другата жена. Това, оказа се, не беше достатъчно. Без да обръща внимание на прислужницата, Изабел продължи да приказва, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието на Уорик. Но той не откъсваше поглед от Роина.
Роина застана пред него и мълчаливо му подсказа, че може да прави с нея, каквото поиска. Той я притисна зад себе си и се обърна към Изабел.
Това явно й направи впечатление, защото спря да разказва за някой си Майлз Фергънт, с когото се обичали още от деца. Роина помисли, че би могла да се съблече и да се лъхне в леглото. Тази мисъл я развесели. Изабел можеше и да не забележи това, но не и Уорик.
После реши да го прегърне през кръста. Измъкна ръката си от тази на Уорик, при което го усети как се стегна. После, когато постави ръцете си малко над бедрата му, той видимо се успокои. Пръстите й сигурно не се виждаха, но Роина вече не се интересуваше от Изабел. Тя започна да го гали.
Когато Уорик остана без дъх, Роина едва не се разсмя. Постави ръка между бедрата му. Тогава той се обърна и я изгледа. Този път не можеше да разгадае чувствата му. Досети се, че тя трябва да му помогне за изслуша Изабел, а не да го разсейва.
Изведнъж и двамата усетиха, че е станало тихо. После във въздуха отекна въпросът на Изабел:
— Уорик, коя е тази жена?
Дьо Шавий се обърна към нея, а Роина пъхна глава под рамото му.
— Моя пленница — беше краткият отговор.
— По-точно — лейди Роина, господарката на Къркбурой — добави невинно „пленницата“. Чудеше се дали няма да го вбеси с думите си. Права беше, защото той съобщи:
— Беше господарка, преди да стане моя пленница. Сега е жената, която носи моето дете.
Роина впи зъби в ръката му, недоволна от това разкритие. Той дори не потрепна.
— Разбирам — произнесе студено Изабел.
— Така ли? Това е добре. Сега вече сигурно знаеш, че не ме интересуват приказките ти за някаква детска любов. Мислиш ли, че за брака ни са нужни такива чувства?
Бруталната студенина на думите му накараха Изабел да пребледнее още повече. Роина почувства съжаление към другата жена.
— Аз… исках само да те накарам да разбереш — смутолеви нещастно Изабел.
— Бъди сигурна, че си го постигнала. Не ме обичаш, но това не ме интересува. Не любов съм искал от теб!
— Не, Уорик, ти не ме разбираш! Не мога да се омъжа за теб, защото вече съм жена на Майлз.
