цялата си енергия и сила и успя. Беше крайно изтощена, но нямаше време да почива, защото Седрик бързо я наближаваше.
Брена се втурна нагоре по скалата, като се захващаше за всяка тревичка и камък. Обърна се и видя, че Седрик също беше тръгнал нагоре. Вече нямаше за какво да се хваща, а точно под нея беше Седрик.
Когато почувства пръстите му върху глезена си, тя извика и го ритна, но не успя да го отблъсне. Удари го по главата и той се свлече, но успя да се хване за една цепнатина и отново продължи да я преследва. Колко щеше да продължава това?
Тя отново извика, когато ръцете му я достигнаха. И тогава чу някой да вика името й. Гласът идваше от далеч. Шумът от водата го заглушаваше, затова тя първо помисли, че само така й се е сторило, но го чу отново, този път по-силен, и го позна.
— Гарик! Побързай!
Седрик също го чу и се отказа да преследва Брена. Тя видя как той панически се спусна надолу и скочи в лодката си, но тя се преобърна и той падна във водата. Течението го поде и Брена виждаше как се опитва да плува, но главата му ту се подаваше отгоре, ту изчезваше, докато въобще изчезна от погледа й.
Когато Гарик дойде при нея, я видя да се взира във водата. Тя не протестира, когато той я изнесе на ръце нагоре. В къщата я сложи до огнището и бързо й донесе чаша вино.
— Трябва да свалиш тези мокри дрехи, Брена.
— Първо искам да си почина.
Той нищо не каза и седна до нея.
— Ще ми простиш ли някога?
Тя взе ръката му в своята.
— Замълчи. Всичко свърши вече.
— Не, аз ти причиних толкова нещастия. Едва не те загубих отново, като доведох Седрик тук да разкрива истината, която ти вече ми беше признала. А толкова лесно щеше да бъде всичко, ако просто ти бях повярвал.
— Не те обвинявам за нищо, Гарик. Сега вече знам, че ми вярваш.
— Да, и винаги ще ти вярвам — прошепна той и нежно я целуна. — Сега вече ще се ожениш ли за мен?
— Ако все още ме искаш.
— Дали те искам! — възкликна той. — Как е възможно да се съмняваш?
Тя се засмя и се сгуши в прегръдките му.
— Само като си помисля, че ти, аз и Селиг можехме да бъдем мъртви сега.
Брена изведнъж се сепна.
— Къде е Селиг?
— Той е на сигурно място.
— Разтрепервам се само като си помисля какво щеше да се случи, ако ти не се беше свестил навреме. Седрик беше решил да ми отмъсти, защото аз едва не го убих. Когато чу гласа ти, той се опита да избяга, но падна във водата и се удави.
— Късмет е, че конят ти е по-добър от моя. Стигнах много бързо до тук.
— Вятърът сигурно ти е помагал — усмихна се тя. — Но, благодаря на бога, че навреме си дошъл в съзнание.
— Благодари на сина си за това. Той ме гъделичкаше и закачаше, сякаш бях само нова играчка.
— Къде е той сега? С Ерин?
— Не. Тъкмо излизах от къщата с него и попаднах а Ярмил, която идваше да се сбогува с теб. Аз я помолих да го заведе при родителите ми.
Кръвта на Брена замръзна във вените й.
— Гарик, не! Кажи, че това не е вярно!
— Какво има, Брена?
Тя скочи на крака.
— Тя ще го убие! Тя идваше, за да убие и двама ви!
Гарик не се усъмни в думите й. Двамата хукнаха към конюшните и с всичка сила препуснаха към къщата на Брена. Зад къщата Гарик видя следите от коня на Ярмил да водят към гората, не към дома на родителите му.
Двамата мълчаливо тръгнаха по нея. Брена почти не виждаше през сълзите, които се лееха от очите й. Все пак тя се държеше и непрестанно редеше молитви. Когато Гарик загуби следата в някакъв гъсталак, тя помисли, че ще умре от мъка. Беше минало твърде много време.
Гарик се опита да я убеди да отиде за помощ, но тя отказваше да напусне мястото, тъй като Селиг би могъл да бъде съвсем наблизо. Продължиха да търсят до момента, в който Брена видя Ярмил да се приближава към тях. Брена изпревари Гарик и първа стигна Ярмил. Тя беше сама.
— Къде е детето ми?
Ярмил поклати глава, обръщайки дланите си нагоре.
— Не можах да го направя, аз също съм майка.
Брена слезе от коня си и смъкна Ярмил от нейния.
— Къде е Селиг?
Ярмил посочи навътре в гората.
— Току-що го оставих.
Гарик се приближи до тях и попита с разтревожен глас:
— Къде, Ярмил?
— Наблизо. — Тя вдигна поглед, а в очите й имаше странна светлина. — Ето, не го ли чувате как плаче? Феърфакс винаги плачеше много силно. Трябва да отида при него.
Гарик се качи на коня си, Брена го последва. Тя не мразеше Ярмил за нейното предателство, тъй като жената явно беше полудяла, но не можеше и да я съжалява.
Намериха Селиг под един висок бор. Детето плачеше, защото при всяко движение острите борови иглички му причиняваха болка. Когато Гарик го подаде на Брена, тя заплака от щастие.
Бързо минаха покрай мястото, където бяха срещнали Ярмил.
— Тя е измислила всичко това, Гарик — каза Брена, докато бавно се приближаваха към къщи. — Ярмил е платила на Седрик да ме отвлече и аз разпознах коня й. Тя е жената, която се опита да ме убие в гората.
— Защо теб, Брена? Това не мога да разбера.
— Страхувала се е от детето ми, не от мен. Селиг е още един наследник на Анселм, от който тя е искала да се отърве, за да остане синът й единствен наследник.
— Сигурно е била луда отдавна, за да си мисли, че би могла да осъществи всичко това.
— Трябваше да се досетя, че тя е виновна за всичко. Знаех, че мрази семейството ти, но заради ревността си към Морна мислех, че тя е отговорна за това.
— Морна!
— Тя те иска за себе си. И… и ти се върна при нея, когато с теб се разделихме.
— Значи си повярвала? — намръщи се Гарик. — Исках да си мислиш така, защото бях ядосан. Но това не е вярно, Брена. Двамата с нея щяхме да се женим, но не от любов. Аз я желаех заради красотата й, а тя ме искаше само защото бях син на вожд. Сега знам това.
— Наистина ли тя вече не значи нищо за теб?
— Не, тя само ми напомня какъв глупак съм бил да приема отказа й толкова присърце. Толкова пъти греших. Ще ми простиш ли болката, която ти причиних?
— Разбира се — усмихна се тя. — От днес ти ще ме даряваш само с щастие.
След време Ярмил беше осъдена и прогонена. Синът й Феърфакс тръгна с нея, тъй като тя не можеше вече да се грижи за себе си. Той не беше научил нищо за нейните намерения и беше също толкова изненадан, колкото и всички останали, когато разбра истината. Брена смяташе, че това наказание е тежко, но семейството за нея беше всичко и след като Ярмил си иде, вече нямаше от какво да се страхува.
