Джоана Линдзи
Зимни огньове
ГЛАВА ПЪРВА
Няколко мили навътре в сушата на западния бряг на Уелс и вляво от Ейнджълсий Айлънд се беше сгушило малко селище, препичащо се на изобилното лятно слънце върху стръмен хълм, от който се виждаше всичко наоколо. Внушителната сивокаменна сграда гледаше към селото, почти както майката наблюдава и не изпуска от поглед детето си. Не можеше обаче да се каже същото за къщата на хълма, която си оставаше студена и неприветлива дори когато слънцето докосваше грубите й сиви стени. Пътници, които минаваха наблизо, имаха чувството, че от нея лъха студенина.
Един непознат след доста лутане откри центъра на селището, като се ориентираше по голямата сграда на хълма. Но скоро вниманието му бе изцяло погълнато от движението наоколо. Безпокойството го напусна и на негово място дойде усещането за очакващи го приятни изненади. Няколко пъти той направи пълен кръг и очите му жадно поглъщаха спокойствието, което властваше тук: няколко близко разположени къщурки, припкащи насам-натам деца, играещи игрите си, и жени — ах, жените! Набързо набеляза няколко, които му харесаха, но те дори не го забелязаха, тъй като всяка бързаше по свои задачи.
Странникът носеше обточени с ширити панталони, доста овехтели, и изтъркана вълча кожа, която му служеше за наметало. Той почти не вярваше на очите си. Тук нямаше мъже, а жените бяха толкова много и от всякакви възрасти! Да не би да е попаднал в някакво древно селище на амазонки? Но не. Тук имаше деца — момичета и момчета. Може би мъжете работеха някъде по полетата на изток, защото дори и по пътя си не беше видял никого.
— Мога ли да ви помогна с нещо, странниче?
Изненадан, непознатият подскочи и се обърна. Пред него стоеше момиче с привлекателна, любопитна усмивка, което беше на не повече от шестнайсет години. Тя чудесно отговаряше на изискванията му, тъй като имаше разкошна руса коса, големи зелени очи и ангелски невинно лице. Погледът му се плъзна по тялото й, но това беше за секунда, тъй като момичето можеше да отгатне намеренията му. Точно в този момент едрият й бюст се притисна в него и стегнатият й широк ханш предизвика тръпки в слабините му.
Тъй като мъжът не казваше нищо, момичето отново го заговори:
— От много месеци от тук не е минавал пътник — поне не оттогава, когато хората от Ейнджълсий Айлънд си търсеха нови места за живеене. Ти също ли идваш от Ейнджълсий?
— Да — отвърна накрая той. Би могъл да й разкаже за трудностите, през които бе преминал, но не беше в такова настроение, пък и тя щеше скоро да си има такива, ако той продължеше да се занимава с нея.
— Къде са мъжете от това село? Не видях дори старец, който да си губи времето наоколо.
За момент момичето се усмихна тъжно.
— Така се случи, че старците се разболяха от треска преди две зими и измряха. Много млади и стари мъже умряха тази година. — След тези думи усмивка отново озари лицето й. — Тази сутрин е забелязан глиган и мъжете организираха хайка за залавянето му. Довечера ще има празненство и аз ви каня да се присъедините към трапезата ни.
Любопитството му го подтикна да попита:
— Нямате ли ниви за обработване? Или глиганът е по-важен?
Момичето се разсмя.
— Веднага се разбира, че сте живели край морския бряг, защото в противен случай щяхте да знаете, че реколтата се засява на пролет и се събира на есен — през останалото време има много малко работа.
По челото му се изписа дълбока бръчка.
— Значи очакваш мъжете да се приберат скоро?
— Не, ако успеят да го хванат — разсмя се тя. — Предполагам, че доста ще се забавят, докато го преследват, за да се насладят по-дълго на гонитбата. Не се случва толкова често да се види глиган наблизо.
Чертите на мъжа се отпуснаха, а върху устните му се появи усмивка.
— Как се казваш, момиче?
— Енид — кратко отговори тя.
— А имаш ли съпруг, Енид?
Тя се изчерви и сведе поглед.
— Не, господине, аз все още живея с баща си.
— И той ли е с останалите?
Очите й отново се засмяха.
— Не би пропуснал такъв шанс!
„Прекалено е хубаво, за да бъде истина“ — помисли си той, преди да заговори отново.
— Пътувам отдалече и сутрешното слънце е толкова изтощително, Енид. Мога ли да почина за малко у вас?
За първи път по лицето й се изписа смущение.
— Аз, аз не…
— Само за няколко минутки, Енид — бързо прибави той.
За момент тя се замисли.
— Сигурна съм, че баща ми няма да има нищо против — отвърна момичето и го поведе.
Домът, в който живееше, беше много малък: състоеше се от една стая, по средата на която имаше импровизирана стена от две черги за спане. На едната стена беше почернялото каменно огнище, а пред него — два груби стола и маса. Върху масата се виждаха две чаши за вино изключително красиво изработени с инкрустирани по тях полускъпоценни камъни. Те веднага привлякоха вниманието на непознатия. Струваха цяло състояние и той не можеше да си обясни как са попаднали на това място.
Енид с внимание наблюдаваше мъжа, докато той разглеждаше подаръците, които тя беше получила от лорда за работата си при него. Високият непознат не беше красив, но и не отблъскваше. Не притежаваше кой знае какви физически данни, но имаше широк гръб и би могъл да й стане съпруг. Тя нямаше шанс да се омъжи за някой от селото, тъй като мъжете вече бяха опитали от прелестите й и въпреки че я намираха за доста привлекателна, никой от тях не би я взел за съпруга, знаейки, че приятелите му също са наясно с красотите й.
Енид се усмихна вътрешно. Когато баща й се върнеше, тя щеше да говори с него и да му изложи плана си. Той щеше да се зарадва, ако тя се сгодеше, още повече че на него му се искаше да има зет, който да му помага на полето. Заедно биха могли да убедят този непознат да остане за известно време. И тогава тя би могла да пусне в ход целия си чар, за да го предизвика да й направи предложение. Този път, да, този път тя първо щеше да се омъжи, а игрите щеше да остави за после. Нямаше да прибавя още грешки в и без това дългия им списък.
— Искате ли бира? — сладко запита, отново привличайки вниманието на мъжа върху себе си.
— Да, ще ти бъда много благодарен — отвърна той и търпеливо зачака да му донесе чашата.
Като поглеждаше нервно към отворената врата, мъжът бързо изпи бирата си. След това, без да каже дума, стана и я затвори.
— Навън става все по-горещо — обясни той и момичето възприе това, без ни най-малко да се усъмни в намеренията му.
— Искаш ли нещо за ядене? Няма да ми отнеме много време да приготвя.
— Да, много си мила — отвърна той, а тънките му устни се разтегнаха в благодарствена усмивка. Бе решил, че храната може да чака, но не и слабините му.
Момичето се обърна с гръб към него и отиде до огнището. В този момент той извади нож изпод туниката си и тихо се промъкна до нея. Тялото на Енид се изпъна като стрела, когато ножът докосна гърлото й и мъжът се прилепи до нея. Не се страхуваше за тялото си, както повечето момичета на нейната възраст биха се страхували, не, тя се боеше за живота си.
— Недей да викаш, Енид, защото иначе ще трябва да те нараня — бавно й прошепна той, като я опипваше с едната си ръка. — Същото ще стане и с всеки, който ти дойде на помощ. Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи.
Енид сподави риданията си. Плановете й щяха да се провалят. Толкова кратко съществува мечтата й, че ще си намери съпруг.
