Енид гледаше с широко отворени очи, Доналд Джили с ням ужас изчакваше по-нататъшната си съдба. Гладкото чело на момчето се набръчка, докато обмисляше решението си, и когато реши каква ще бъде развръзката, сивите му очи просветнаха със задоволство.
— Знам какво ще направя. Ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, Енид?
Отговорът на момичето се чу като едва доловим шепот.
— Да.
— Ти съгласен ли си да вземеш тази девойка за своя съпруга, Доналд Джили? — Сивите очи пронизаха непознатия със стоманения си блясък.
Мъжът вдигна глава.
— Да, ще се оженя за нея!
— Значи е решено: вие двамата ще се ожените — каза накрая момчето. — Ти сключи доста добра сделка, Доналд Джили. Но знай: не можеш да кажеш
Мъжът не можеше да сдържи радостта си.
— Няма да я нараня.
— Добре — спокойно каза момчето, обърна се към жените и извика: — Хайде, тръгвайте си от тук. За днес се позабавлявахте достатъчно. Сега оставете тези двамата да се опознаят по-добре. — След това се обърна към Енид и каза: — Измий го, преди баща ти да се е прибрал. Ще има доста неща да разясняваш на този добър човечец.
— Вашият баща е отгледал един наистина достоен син, момко — каза Доналд Джили.
Младежът се разсмя от сърце.
— Моят баща няма син.
Доналд Джили се загледа в отдалечаващата се фигура, след което се обърна към Енид за обяснение.
— Какво искаше да каже с тези думи?
— Това не е той. — Тя се засмя на объркването му. — Това беше лейди Брена.
ГЛАВА ВТОРА
Със замах Брена отвори тежката дъбова врата и обедното слънце освети тъмния коридор на къщата.
Не се виждаха хора, но иззад двойните врати на големия хол отдясно се чуваха гласовете на заварената й сестра Корделия и готвачката, които обсъждаха менюто за вечерта.
Корделия беше последният човек, когото Брена би искала да види в този момент. Прекалено чувствителна беше след падането и не беше в най-доброто си настроение.
Свикнала да прелита като птичка през коридора в миговете, когато беше весела, сега трябваше да се придвижва с бързината на охлюв. Чувстваше как от кръста надолу всичко я болеше и дори кратката схватка с Доналд Джили не й беше помогнала да се оправи. В къщата на Енид тя трябваше да положи доста усилия, за да не се издаде, че е жена.
Да! Странникът беше повярвал, че тя е момче. Това се беше отразило доста добре на самочувствието й. Не беше ли всъщност точно това впечатление, което би искала да оставя у хората? За тези няколко минути тя наистина беше синът на своя баща, а не просто едно сърцато момче с непохватното тяло на жена.
Тя изкачи няколко стъпала по витата стълба, след това рязко се обърна, за да изкачи останалите, които водеха до лабиринта от стаи на втория етаж. Ако непознат човек попаднеше в тази постройка, без съмнение щеше да се изгуби. Къщата беше правена сякаш от двама различни майстори, всеки от които беше започнал от противоположната страна, опитвайки се да се срещнат по средата, но без успех. Бащата на Ангъс беше построил къщата по този начин, защото му беше хубаво да обърква гостите си. Ангъс беше станал вече мъж, когато най-накрая къщата беше завършена след около двайсет години строеж.
Първият етаж по нищо не се различаваше от другите къщи, но вторият имаше девет стаи и към всяка имаше отделен коридор. Брена се насочи надясно към първата врата и влезе в коридора, който водеше към стаята на баща й. Той щеше да бъде там, тъй като предната седмица се беше разболял и сега беше на легло. Тя мислеше да му разкаже за случилото се в селото. Но може би по-късно; сега се нуждаеше най- много от една освежаваща баня.
Тя се върна, мина покрай стаята на Корделия и мъжа й и се насочи към своите собствени покои. Това беше стая, разположена на ъгъл, като по този начин цялата се обливаше от светлина, идваща от двата прозореца, намиращи се на двете съседни стени. Тъй като беше само на седемнайсет години, тя нямаше нищо против голямото разстояние до стаята й с изключение на дни като този, когато всяка крачка й костваше неимоверно усилие.
Искаше й се да изкрещи от радост, когато най-накрая отвори вратата, спирайки само за секунда, за да извика Алейн, личната си прислужница. Брена бавно затвори вратата и се насочи към леглото, като сваляше от себе си мантията, която до този момент беше скривала великолепната й коса. Тази дълга коса. Това беше единственото нещо, което разваляше вида, който тя би искала да има. Баща й не й разрешаваше да я отреже, затова тя винаги я криеше. Мразеше този ярък символ на женствеността. Преди Брена да докосне възглавницата, при нея влезе Алейн, която идваше от собствената си стая. Алейн не беше в първа младост, но годините не й личаха. Червените коси издаваха шотландския й произход. Някога те са били яркочервени, а сега бяха станали мърляво жълти. Но в сините й очи имаше младежки блясък. Сега тя не беше толкова жизнерадостна, както обикновено, защото през зимните месеци беше преживяла тежка болест и тогава Брена беше тази, която й прислужваше.
— О, Брена, момичето ми! — каза Алейн, сложила тънката си ръка върху гърдите й. — Толкова се радвам да видя, че си се прибрала навреме. Знаеш, че баща ти щеше много да се ядоса, ако пропуснеше урока си при Уиндъм. Мисля, че вече е време да смениш тези дрехи, които само момчетата носят, и да се облечеш като момиче, каквото си всъщност. Когато Бойд се завърна с последните вести за глигана, аз се уплаших, че няма да се върнеш навреме.
— Да вървят по дяволите Уиндъм и всички като него! — сопна се уморено Брена. — И този проклет глиган също да върви по дяволите!
— Но днес всички сме в чудесно настроение — засмя се Алейн.
— Не и аз!
— Каква е причината?
Брена опита да стане, но се отказа и отново легна.
— Уилоу, тази бременна крава! Докато я обучавах, тя има глупостта да се изплаши от един заек. Заек! Никога няма да й простя това.
Алейн отново се разсмя и каза:
— Виждам, че страдаш повече заради гордостта си.
— О, жено, млъкни! Не искам да те слушам повече. В момента имам нужда от гореща вана.
— Трябва бързо да свършиш, защото Уиндъм ще те очаква — отвърна Алейн спокойно. Тя беше свикнала с избухванията на своята господарка и не й се сърдеше.
— Уиндъм може да чака! — каза Брена.
Голямата гостна на първия етаж беше стаята, където всеки следобед Брена имаше уроци с Уиндъм. От една година той преподаваше на Брена. Времето, когато бяха започнали, съвпадаше горе-долу с времето, когато кръвожадните племена от север бяха нападнали Холихед Айлънд и това се беше случило през 850 година. Брена понасяше тези омразни уроци, защото нямаше избор. Тя запомняше всичко, на което я учеха, но го правеше не защото Ангъс беше разпоредил така, а защото това беше нейното собствено желание.
Уиндъм стана, когато тя влезе в стаята. Беше намръщен.
— Закъснявате, лейди Брена.
Наметната със синьо-зелена копринена роба, върху която ярко изпъкваше гарвановочерната й коса, Брена сладко се усмихна.
— Трябва да ми простиш, Уиндъм. Натъжавам се, като знам, че те карам да чакаш, при положение че
