На юг от селото една самотна фигура се препъваше между дърветата и мърмореше на всяка крачка. Конят, който беше хвърлил ездача си на земята, не се виждаше никъде наоколо, но въпреки това младежът размахваше юмрука си във въздуха и високото проклинаше.
— Много време ще мине, преди отново да те прибера, отвратително животно!
Гордостта му беше много повече наранена, отколкото задните му части, върху които се беше приземил, и с притисната на удареното място ръка той продължаваше пътя си към селото. Като наближи мястото, където щеше да си почине, младежът гордо вдигна глава пред любопитните погледи на селяните.
Една жена се приближи и вместо да зададе очевидния въпрос — какво се е случило с коня ти — тя каза:
— Имаме посетител, Брен. Енид го покани в дома си.
Стоманеносивите очи погледнаха към къщата на Енид и след това се върнаха отново на жената.
— Защо са предпочели да затворят вратата?
Жената се усмихна.
— Мисля, че познаваш Енид.
— Да, но тя не си предлага услугите на всеки срещнат.
Без да говори повече, младежът извади меча и се приближи до къщата на Енид. Отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да свикне с тъмнината в стаята, а след като започна да различава предметите, очите му се спряха върху двойката в ъгъла. Мъжът беше върху Енид, а движенията му бяха като на разгонен глиган.
В началото младежът гледаше като омагьосан съчетаването на две човешки същества: дълбокото проникване на мъжкия между широко разтворените бедна женската и стенанията, които се носеха от ъгъла. Но след това в сивите му очи проблесна сребърна светкавица и те потъмняха също както когато тъмните облаци предвещават буря. Бе видял ножа в ръцете на непознатия.
Без да изчаква и секунда повече, прекоси стаята и умело проряза с меча си гърба на мъжа. Стаята се изпълни от писъка на непознатия, той скочи от изплашената Енид и отскочи от нападателя си.
Енид беше безкрайно учудена, като видя причината, заради която насилникът й беше скочил толкова бързо.
— Брен, какво правиш тук?
Младежът спокойно отговори:
— Предполагам, цяло щастие е, че конят ми ме хвърли на земята, защото в противен случай нямаше да дойда навреме й да въздам справедливост. Той те насили, нали?
— Да — отвърна Енид и ридания на облекчение разтърсиха цялото й тяло.
— Момичето не беше девица! — яростно извика непознатият, притиснал с ръце кървящата рана на гърба си.
„Това не е бащата на момичето“ — помисли си странникът, видял колко младо бе всъщност момчето. Очевидно бе, че младежът не е от селото, тъй като богатството му бе видно от разкошно избродираната му мантия върху сребристата, туника. Мечът, с който го бе ранил, беше такъв, какъвто никога преди не беше виждал: широк, но тънък и лек, а върху дръжката му бяха инкрустирани искрящи сини и червени скъпоценни камъни.
— Фактът, че не е девица, не ти дава право да я насилваш. Да, известно е, че Енид не скъпи красотите си — каза младежът и с по-нисък глас прибави: — но те са само за хора, които сама си е избрала. Тя те е поканила у дома си и ти си й се отблагодарил по този непростим начин. Какво да бъде наказанието, Енид? Дали да не му отрежа главата и да я поставя в краката ти, или по-добре да скъся този орган, който беше толкова гордо издигнат само допреди малко?
Мъжът избухна:
— Ще извадя сърцето ти за тези думи, момченце!
Откъм вратата се дочу смях: там вече се бяха насъбрали жени. Лицето на голия мъж почервеня от ярост. И сякаш за да прибави още към унижението му, към смеха на жените се присъедини и смехът на момчето.
И тогава за всеобща изненада Енид с възмущение каза:
— Брен, не би трябвало да го правиш за смях пред всички.
Смехът изведнъж престана, момчето я изгледа с презрение.
— Защо, Енид? Странникът очевидно мисли, че може да мери сили с мен. Аз, която пронизах първия си глиган, когато бях на девет години, и убих заедно с баща ми петима мръсни разбойници, които щяха да унищожат селото ви. Аз, която от първите си стъпки съм държала меч в ръката си, вместо играчки и съм била обучавана в най-тънките умения на бойното изкуство. Тази жена си мисли, че той може да ми направи нещо с тази играчка в ръцете си. Погледнете го! Той не е нищо друго, освен един жалък страхливец.
Последната обида изтръгна мощен рев от гърдите на мъжа и той скочи, насочил напред ножа с твърдото намерение да изпълни заплахата си. Но младежът не се беше хвалил напразно и само леко пристъпи встрани. С едва доловимо движение на ръката остави кървава диря върху гърдите на мъжа. След това го срита с ботуша си в гърба.
— Може би не страхливец, по-скоро непохватен глупак — подразни го младежът, докато мъжът се подпираше на отсрещната стена. — Това стига ли ти?
Когато странникът се бе ударил в стената, ножът му беше паднал от ръката, но той бързо го сграбчи и нападна отново. Този път младежът направи прорез отляво надясно и мъжът с раздразнение и болка забеляза перфектния Х, който се беше получил върху гърдите му. Раните не бяха дълбоки, но кръвта течеше обилно по цялото му тяло.
— Ти правиш само драскотини, момче — изръмжа пострадалият. — Моят меч, въпреки че е малък, е достатъчен, за да те изтрие от лицето на земята!
Тъй като двамата бяха съвсем близо един до друг, мъжът видя в това своя шанс и бързо се опита да прободе нежното, бяло гърло на противника си. Но другият стъпи встрани с лекотата на матадор, който се отдръпва от пътя на нападащ бик. Ножът на мъжа проряза въздуха и само след секунда беше избито от ръката му със страхотен удар, който отпрати оръжието в другия край на стаята.
Странникът се обърна към Енид, която го гледаше без капчица жал.
— Глупак! Брен просто си играе с теб.
В този момент той разбра, че тя говори истината, и пребледня. Беше унижение да бъде победен от едно толкова младо момче, но той разбра, че животът му е в опасност. Погледна момчето и мислено си пожела смъртта да бъде бърза.
В студените сиви очи, които, го наблюдаваха, нямаше милост и смехът, който излизаше от меките, чувствени устни смрази кръвта му.
— Как се казваш?
— Доналд, Доналд Джили — бързо отвърна той.
— И откъде идваш?
— Ейнджълсий.
При споменаването на това име сивите очи се присвиха.
— И беше ли там миналата година, когато проклетите викинги нападнаха Холихед Айлънд?
— Да, беше такъв ужас, истинска касапница.
— Спри! Не те карам да ми разказваш в подробности това, което тези копелета са направили. Доналд Джили, знай, че в момента животът ти лежи в ръцете на това момиче. — Младежът се обърна към Енид. — Какво да бъде наказанието му? Дали в този момент да не приключа земните му дни?
— Не! — извика Енид.
— Тогава дали да не го накажа по друг начин за това, което ти е сторил? Да му отрежа крак или ръка?
— Не! Не, Брен!
— Тук ще възтържествува справедливостта, Енид! — нетърпеливо извика момчето. — Ще бъда по- снизходителна отколкото би бил баща ми. Ако лорд Ангъс те беше намерил тук в положението, в което аз те открих, сега щеше да бъдеш храна за вълците. Да, поиграх си с него, но той трябва да плати за това, което е направил.
