— Любовник, без съмнение.
— Не е любовник! — извика Кристен и очите й се изпълниха с ярост.
— Тогава какъв?
— Никога няма да узнаеш, саксонецо.
— Кълна се, че ще ми кажеш! — кресна гневно той и като хвана отново ръката й, я изправи пред себе си.
— Така ли? — тя го погледна подигравателно. — И как ще ме накараш? Ще ме биеш? Ще ме измъчваш? Можеш да го направиш, но аз няма да ти кажа нищо повече от онова, което искам да ти кажа. Няма да моля за милост, саксонецо, така че още сега можеш да ме убиеш и да решиш проблема веднъж за винаги.
— Марш долу! — извика Ройс и отново я отблъсна.
Тя тръгна бавно с високо вдигната глава. Ройс остана загледан в празната рамка, след като девойката излезе през вратата. После се обърна към братовчед си точно когато Алдън се изправяше.
— Не викай повече, Ройс. Бог да ми е на помощ! Когато Даръл види всичката тази кръв, ще се наслушам на ревове.
— В такъв случай кажи, че са се отворили старите рани и не споменавай за случилото се. Не си сериозно ранен, нали?
— Бях започнал да се чудя дали това те интересува — усмихна се Алдън. — Не, само драскотини, въпреки че, Бог ми е свидетел, малко остана да ми пререже гърлото. Тя се бие като дявол и освен това не ме предупреди, че ще напада.
— Иди да лекуваш раните си, Алдън — каза Ройс.
— Точно това мисля да направя, преди да ме е видяла Даръл. Загрижеността й на любяща сестра е направо досадна.
— Алдън?
— Да — той се обърна на вратата.
— Стой настрани от…
Алдън се усмихна.
— Това предупреждение е излишно. Имах достатъчно работа с тази кучка и последствията ще останат за цял живот.
ГЛАВА 16
Ройс се отпусна в стола си, докато чакаше Алдън да направи своя ход от играта, която играеха. Днес бе най-горещият ден за това лято и въпреки че бяха сложили малката маса до прозореца, хладният ветрец не се усещаше.
По-голямата част от хората на Ройс се бяха разположили около голямото буре с медовина, макар все още да бе следобед. Те бяха прекарали сутринта, като обучаваха свободните селяни на военни умения, но жегата ги вкара в къщата доста рано. Всички изпълняваха само най-неотложните задачи.
Днес Алдън слезе в залата за първи път от пристигането на викингите. Изминаха два дена от нещастието, което го върна обратно в леглото. Едната от новите му рани бе по-сериозна, отколкото предполагаше и продължаваше да кърви. Той загуби доста кръв, преди да повика Ърта да се погрижи за него. Това го накара да се почувства толкова слаб, че леглото отново му се стори примамливо. Единственото му утешение бе, че Ърта запази мълчание и Даръл все още не бе научила за втория му трагичен сблъсък с викингската кучка.
Когато видя грозната рана на гърдите на братовчед си по-късно същия ден, на Ройс никак не му стана забавно. Той веднага нареди да направят за Кристен нова верига, която бе доста по-дълга и единият й край се захващаше за стената на кухнята, като й позволяваше да стига само до дългата маса, където вършеше по-голямата част от работата си. Късата верига, която свързваше глезените й остана.
Когато гневът му отмина, той започна да съжалява за своята заповед. Знаеше колко много тя мрази оковите си. Колко ли щеше да ненавижда тази нова верига, която още повече ограничаваше свободата й? От този момент нататък той не можеше да я погледне. Не искаше да вижда нещастието, изписано на красивото й лице. Не искаше да вижда и омразата, която тя сигурно вече изпитваше към него.
Ройс не знаеше как да постъпи с Кристен. Той бе изправен пред дилема, каквато не бе срещал досега и нямаше с кого да се посъветва. Можеше да говори с Алдън за всичко, но не искаше братовчед му или който и да е друг да разбере до каква степен го вълнуваше това момиче.
Колкото и да се мъчеше да не мисли за това, тя постоянно бе в ума му. Не можеше да се отърве от нея дори когато спеше, защото девойката бе влязла и в сънищата му. Това момиче не приличаше на нито една от жените, които бе срещал до сега. Все още не я бе виждал да плаче или да се моли. Тя не бе замирала от страх пред него. Мразеше оковите си, но не го бе молила да ги свали, както би направила всяка друга жена. Не бе молила за милост и състрадание. Всъщност не бе искала нищо освен самия него. Тя каза, че го желае.
Боже, как го объркаха тези думи! Уличи я, че нарочно иска да го съблазни. Нарочно или не, той вече бе съблазнен още от деня, когато я измиха и тя блесна с истинската си красота, която бе скрита под мръсотията.
Никога не бе изпитвал желание, подобно на това, което тази жена събуди у него. Дори Рона, която той желаеше повече от всички жени, не бе предизвиквала такъв смут у него. Трябваше само да погледне тази мома и веднага губеше контрол над себе си. Кръвта му кипваше. Тялото му изпитваше болка от желанието.
Предната вечер тя го извади от равновесие. Той се бе прибрал в сградата за почивка и не биваше да спира, за да я гледа. Тогава мъжът остана запленен от бавните, чувствени движения на девойката. Той гледаше движението на ръката й, която отметна кичур гъста, светла коса, видя как гърбът й се изви и гърдите й изпънаха тясната туника, за да се очертаят още по-ясно. Някаква странна сила го поведе към момичето, сякаш против волята му, и когато най-сетне стигна до нея, нищо не можеше да му попречи да вкуси сочните й устни.
Искаше му се да мисли, че тя е магьосница или пък викингска жрица, която владее специалните магии на многото й богове. Това със сигурност би дало отговор на въпроса, който го измъчваше — как може едновременно да я ненавижда и да я желае. Тя събуждаше у него чувства, които той не бе в състояние да разбере. Не би трябвало да се тревожи, когато девойката страдаше, но Ройс се тревожеше. Не трябваше да го вълнува и фактът, че тя е уличница, но това също ангажираше мислите му. Когато се сещаше за многото мъже, с които бе лягала — сигурно с всички от онзи кораб, мъжът изпитваше безсилна ярост и се мъчеше да забрави това. Но сега, когато разбра, че тя е държала на един от тях повече, отколкото на всички останали, и то толкова много, че да иска да отмъсти за смъртта му, Ройс напълно изгуби контрол над чувствата си.
Той бе попитал Торолф какъв е бил този Селиг. Хитрият викинг му бе отговорил също с въпрос. Той бе попитал какво е казала Кристен за него. Стана ясно, че няма да получи честен отговор от другарите й и Ройс не настоя повече. Стана така, както бе казала девойката. Той щеше да научи само онова, което искаше тя, а Кристен нямаше да му каже нищо повече.
— Ако не искаш да завършим играта, Ройс, кажи.
— Какво?
— Аз направих своя ход преди часове.
Ройс вдигна глава и отвърна:
— Не преувеличавай, братовчеде. Освен това, мисля за нещо.
— Доста често те виждам умислен напоследък. Разбира се, в това няма нищо странно, като се има предвид всичко, което се случи през лятото. А сега получихме съобщение, че кралят ще ни посети, но в писмото не пише кога ще стане това.
— Когато дойде ще разберем — изръмжа Ройс. — Това изобщо не ме вълнува.
— Не те вълнува? Тогава сигурно все още се тревожиш за затворниците — усмихна се Алдън. — Или мислиш само за един от тях?
— Кой?
— Наистина, кой? — засмя се Алдън. — Хайде, Ройс. Защо не ми каза, че тя е толкова хубава?
— Кажи ми нещо, Алдън. Тя два пъти се опита да те убие. Как можеш да се смееш, когато става въпрос
