Джоана Линдзи
Любовницата на пирата
ПЪРВА ГЛАВА
Когато влезе в огрения от слънцето салон и застана пред родителите си, Бетина предчувстваше за какво я бяха повикали. Не се случваше често Андре Верлен да я извика за разговор, а още по-малко пък да я предупреди от предния ден. Знаеше, че ще й съобщят нещо особено важно, нещо, което щеше да промени целия й живот. През цялата нощ се бе мятала неспокойно в леглото, измъчвана от предчувствия, но дълбоко в сърцето си знаеше какво ще каже баща й. Вече бе навършила деветнадесет години и бе време да се омъжи.
Очакваше, че баща й ще я омъжи още преди три години, когато се завърна от манастира. Повечето момичета от богати семейства ги сгодяваха още като деца и ги омъжваха, след като навършеха четиринадесет или петнадесет години, каквато бе съдбата и на майка й. Много кандидати бяха идвали при баща й, за да искат ръката й, въпреки че Бетина не бе видяла нито един от тях. Ала баща й не бе одобрил нито един от младите мъже, тъй като никой не бе достатъчно богат, за да му стане зет.
Бетина бе сигурна, че бъдещето й вече е решено. Скоро щяха да й съобщят името на мъжа, за когото щеше да се омъжи.
Когато девойката влезе, Андре Верлен седеше зад бюрото си, но не си направи труда да погледне дъщеря си. Дали нарочно не отлагаше момента, когато щеше да й съобщи решението си? Може би чувстваше известна вина пред дъщеря си. Не, това бе невъзможно. Той си оставаше същият човек, който я изпрати в манастира, заявявайки, че е станала прекалено непокорна и необуздана. Бе прекарала по-голяма част от живота си далеч от дома, а сега щяха да я отпратят завинаги.
Жизел Верлен тревожно погледна към дъщеря си. Тя бе положила отчаяни усилия да разубеди Андре от решението му да избира съпруг за Бетина и до миналата нощ си мислеше, че е успяла, когато Андре безцеремонно й съобщи решението си.
Бетина не бе като повечето момичета — тя беше прекалено горда, независима и прекалено красива, за да я омъжват набързо. Но Андре бе намерил богат и благороден съпруг за дъщеря си и изобщо не се вълнуваше дали тя ще го хареса, или не.
— Е, Бетина, разговорът ни няма да бъде дълъг — рязко рече той и най-после вдигна глава.
Тонът му не я засегна, защото той рядко проявяваше нежност към нея или към майка й. Отнасяше се с тях, както се отнасяше и към слугите. Андре Верлен бе студен човек, който се вълнуваше единствено от мисълта как да увеличи богатството си, а това поглъщаше цялото му внимание и почти не му оставаше време за дъщеря му или за съпругата му.
— Защо не седнеш, скъпа? — нежно каза Жизел, преди съпругът й да продължи.
Младото момиче знаеше, че майка й я обича и иска да й помогне, но реши да остане права. Не желаеше да облекчава баща си. Беше непокорна и своенравна девойка, но знаеше, че е длъжна да се подчинява на баща си, тъй като годината бе 1667 и жените нямаха почти никакви права. Само й се искаше майка й да не й бе говорила толкова много за любовта и за щастието сама да си избереш съпруг.
Дъщерите бяха създадени, за да се омъжат за изгодни и благоприлични мъже, още повече дъщерите от богатите семейства. В малкия Аржентьой нямаше много млади мъже, достойни за Бетина. Ако се влюбеше в някого, когото баща й не одобряваше, той веднага щеше да направи всичко възможно, за да ги раздели.
— Уговорих брака ти с граф Пиер де Ламбер — продължи Андре. — Сватбата ще състои веднага след Нова година.
В очите й блеснаха зелени искри, единствен признак на гнева й от грубото съобщение на баща й, но тя покорно сведе глава, както подобаваше на една благопристойна дъщеря.
— Да, папа — тихо отрони тя. Покорство едновременно я учудваше и забавляваше.
— Ще тръгнеш след един месец. Нямаш много време, за да приготвиш чеиза си, но аз ще наема шивачки, за да ти помогнат. Граф Де Ламбер живее на остров Сен Мартен, така че ще пътуваш с кораб. За съжаление пътуването ще е дълго и скучно, но Мадлен ще те придружава като компаньонка.
— Защо трябва да заминавам толкова надалеч? — избухна Бетина. — Сигурно и във Франция може да се намери подходящ съпруг за мен.
— Пресвета Дево! — извика Андре и лицето му пламна. Стана и свирепо изгледа съпругата си. — Изпратих я в манастир, за да се научи на подчинение! Но сега виждам, че изминалите години са били само загуба на време. Тя все още се осмелява да ми задава въпроси и да оспорва решенията ми!
— Би могъл да се съобразиш и с нейните желания, Андре. Нима иска толкова много? — осмели се да го попита Жизел.
— Нейните желания не ме интересуват, мадам — остро отвърна той. — И аз няма да търпя глупавите ви възражения. Годежът е решен и нищо не може да се промени. Бетина ще се омъжи за граф Де Ламбер. Моля се на Бога поне той да успее да я научи на покорство и послушание, защото аз не успях!
Бетина настръхна. Защо баща й винаги говореше така, сякаш тя въобще не присъстваше в стаята и беше нещо маловажно? Обичаше баща си, но понякога — всъщност почти винаги — той я вбесяваше и й се искаше да се разкрещи.
— Сега свободна ли съм, папа? — тихо попита Бетина.
— Да, да — нетърпеливо махна с ръка баща й. — Казах ти всичко, което трябва да знаеш.
Девойката излезе от салона. Едва не се изсмя. Нима това бе всичко, което трябваше да знае? Да, съобщиха й името на нейния бъдещ съпруг, информираха я къде живее и че след Нова година ще се омъжи за него. Това беше всичко. Е, поне баща й не я бе омъжил веднага, след като излезе от манастира. Трябваха му три години, за да й намери подходящ съпруг, мъж, който вероятно щеше да увеличи богатството му.
Тя се втурна нагоре по стълбите. Беше ядосана на баща си, че я заставя да се омъжи за мъж, който живее толкова далеч. Щеше да се озове в непозната земя, сред непознати хора и тази мисъл я плашеше. Сърцето й бе изпълнено с мъка и болка, защото трябваше да се раздели с майка си. Единствената й радост бе, че Мадлен щеше да бъде с нея, нейната скъпа Мади, която обичаше почти толкова, колкото и майка си.
Преди да отиде в стаята си, Бетина се спря пред съседната врата и тихо почука. Чу се гласът на Мадлен и девойката отвори вратата и влезе. Стаята бе просторна и уютна. Отиде до прозореца и седна на стола до Мадлен.
Тъй като Бетина не заговори, а остана загледана в пустата улица, Мадлен се усмихна и остави ръкоделието си настрани.
— Баща ти вече ти каза, така ли? — нежно попита тя.
Бетина бавно се извърна към жената, която я бе отгледала от бебе и която навремето се бе грижила и за майка й. Мадлен бе навършила петдесет и пет години и макар да бе напълняла, все още беше пъргава и жизнена. Кестенявата й коса бе прошарена, но това придаваше мекота на лицето й и хармонираше с топлите й очи.
— Значи си знаела — безучастно пророни Бетина. — Защо не ме предупреди, Мади?
— Ти също знаеше, скъпа моя. От три години очакваше този миг.
— Да, но не знаех, че ще трябва да пресека океана. Не искам да напускам Франция — отвърна младото момиче и почувства как гневът отново се надига в гърдите й. — Ще избягам!
— Няма да направиш подобно нещо, млада госпожице! — скара й се Мадлен и размаха пръст срещу нея. — Ще трябва да се примириш с решението на баща си и да бъдеш доволна, че ти е избрал чудесен съпруг. Той ще ти даде прекрасни деца и, ако Бог пожелае, ще доживея да ги видя как растат.
Бетина се усмихна и се облегна назад. Мадлен беше права. Щеше да се примири с този брак, защото нямаше друг избор. Вече не бе малкото момиченце, което се сърдеше и избухваше, когато нещо не станеше според желанието й.
Беше весело и щастливо дете до момента, в който започна да се пита защо баща й не я обича. Беше твърде малка, за да разбере това, не знаеше, че той винаги бе мечтал за син — наследник на богатството му и името му.
Бетина се превърна в непокорно и твърдоглаво момиче и баща й я изпрати в манастир. Тя го намрази, че я бе отделил от дома й, от майка й и от Мади, ала през годините, прекарани в манастира, монахините я
