мразеше такива неща. Нямаше намерение да участва в престрелка с този млад човек и се бе опитал да я избегне, ала от него се очакваше да приеме предизвикателството. Том Пекъс наистина имаше намерение да го убие. Ейнджъл трябваше да приеме тази проста истина, за да успокои съвестта си.
Пекъс бавно крачеше срещу него. Шест метра, четири. Спря на три метра. Ейнджъл би предпочел по- голяма дистанция, но той не командваше парада. На Изток се позволяваше на този, който е предизвикан да избере оръжието, като двубоят можеше дори да е с юмруци. Ейнджъл би предпочел последното, защото един хубав пердах можеше да налее малко здрав разум в главата на това хлапе и нямаше да се наложи да го убива. Но Западът не оставяше място за избор. Когато носиш револвер до бедрото си, очаква се да го използваш.
Пекъс бе свалил коженото си сако и сега стоеше изправен с отпуснати покрай тялото ръце, готов за стрелба. Ейнджъл бавно отметна жълтата си мушама. Не гледаше към ръцете на противника си, не го интересуваше дали треперят. Бе приковал поглед в очите му. Опита за последен път.
— Няма защо да го правим. Тези хора не те познават. Можеш просто да си тръгнеш.
— Забрави за това — бе единственият отговор. Момчето видимо се отпусна, явно си бе помислило, че противникът му се страхува от него и иска да се измъкне от двубоя. — Аз съм готов.
Никой не чу въздишката на Ейнджъл.
— В такъв случай се приготви да умреш, мистър.
Двадесет и две годишният Том Прайни също бе решил да стреля, за да убие. Измъкна револвера си с две секунди преднина. Толкова му трябваше да се прицели точно. Куршумът му мина покрай рамото на Ейнджъл и се заби в праха на края на улицата. Движението на Ейнджъл бе толкова бързо, че дори и да искаше, не можеше да го спре, а куршумът му не пропусна целта.
В крайна сметка името на Том Прайни се прочу, но славата му не трая дълго. Ала понякога местните жители го споменаваха с добро, а на гроба му поставиха следната епитафия: „Тук почива Том Пекъс. Той предизвика Ангела на смъртта и загуби.“ Собственикът на погребалното бюро в града притежаваше доста мрачно чувство за хумор.
ГЛАВА 2
Сандра Стюарт разсеяно хвърли цепеница в огъня, докато минаваше покрай камината. В другия край на стаята една огромна котка вдигна глава и недоволно изсъска. Стройното момиче погледна към животното и сви рамене.
— Извинявай, Марабел — рече Каси. — Направих го по навик.
И девойката, и нейната домашна любимка бяха привикнали към доста по-студения климат в Уайоминг, където Каси бе отраснала. Тук, в южната част на Тексас, където се намираше ранчото на баща й, температурата навън беше около десет градуса, въпреки че беше началото на декември. Една цепеница бе достатъчна да затопли спалнята й, а с две щеше да стане прекалено топло.
Малкото писалище, което младото момиче упорито избягваше през последния половин час, бе поставено в ъгъла на стаята. Върху него се виждаше подредена купчина листа, капачката на мастилницата бе отворена, пачето перо — подострено, а лампата запалена. Баща й бе подарил този комплект за писане, когато пристигна в ранчото в началото на есента. И Каси редовно пишеше на майка си — по едно или две писма на седмица — поне до преди шест седмици.
Но повече не можеше да отлага, тъй като късно следобед бе пристигнала телеграма от майка й, която гласеше:
Ако незабавно не получа известие от теб, пристигам начело на цяла армия.
Разбира се, последното бе пресилено, поне Каси се надяваше да е така. Ала тя не се съмняваше, че майка й можеше да пристигне, макар че присъствието и едва ли щеше да помогне на някого. Още повече, че баща й надали щеше да остане доволен, когато се върне. Но той едва ли щеше да бъде доволен и когато установеше, че съседите му са се превърнали в негови яростни врагове и то благодарение на дъщеря му, която обичаше да се меси в хорските работи.
Каси бе изпратила телеграма на майка си, че утре ще й напише писмо и ще й обясни всичко. Обаче както стояха нещата, не бе сигурна дали това ще помогне. Девойката се надяваше, че Миротвореца ще пристигне преди майка й, така че когато се наложи да й разкаже какво е направила, поне ще може да я успокои, че всичко вече е уредено и че няма за какво да се тревожи.
От гърдите и се изтръгна дълбока въздишка, което накара лъскавата черна котка да последва господарката си до писалището, за да разбере какво я измъчва. Марабел бе много чувствителна към настроенията на Каси. Животното нямаше да се успокои, докато Каси не я почешеше успокояващо зад ушите.
Най-после девойката взе перото в ръка.
Скъпа мамо,
Предполагам, че няма да се изненадаш, ако научиш, че аз отново се набърках, където не ми е работа. Не знам защо реших, че мога да сложа край на враждата, която продължава вече двадесет и пет години, и се оставих моят проклет оптимизъм отново да ме подведе. Вече сигурно си разбрала, че говоря за съседите на татко, семействата Катлин и Маккъли, за които ти разказах още след първото си посещение тук.
Това бе второто гостуване на Каси в ранчото на баща й в Тексас. Беше смаяна, когато за пръв път видя къщата, която баща й бе построил тук преди десет години. Тя бе съвсем точно копие на тази, която бе оставил в Уайоминг. Дори мебелите бяха същите. Ако не бяха доста по-различният климат и пейзажът, Каси щеше да се чувства, че отново си е у дома.
Баща й отдавна искаше да му гостува, но майка й категорично бе отказала да я пусне да пътува сама преди да навърши осемнадесет години, което стана преди две години. А Катрин Стюарт не би стъпила в ранчото на Чарлз Стюарт, освен при изключителни обстоятелства и то само, ако засягаха единственото й дете. Тя не се бе виждала с бившия си съпруг от десет години, когато той напусна Уайоминг, а не му бе говорила от двадесет, въпреки че живееха в една и съща къща през първите десет години от живота на Каси. Тяхната връзка, или по-точно липсата на такава, бе едно от нещата, в които Каси никога не се бе опитвала да се намесва. Въпреки че не й се искаше, трябваше да се примири с факта, че родителите й открито се ненавиждаха.
Когато миналата пролет се завърна у дома, след гостуването в ранчото на баща си, Каси разказа на майка си всичко за съседските семейства Катлин и Маккъли, както и за новата си приятелка Джени Катлин, която бе с две години по-малка от Каси. Според нея Джени бе тъжна и унила, тъй като мечтаеше да се омъжи, а за нейно огромно съжаление единствените хубави млади мъже в околността бяха четиримата сина на Ар Джей Маккъли — заклети врагове на семейството й.
Сега на Каси наистина й се искаше Джени да не бе споменала за тях, когато й каза, че копнее да се омъжи. Това я бе навело на мисълта, че може би Джени не мразеше съседите си, за разлика от майка си и по-възрастните си братя. Освен това забеляза как Клейтън Маккъли, най-младият син на Ар Джей, гледаше Джени в църквата и как всеки път младото момиче се изчервяваше, когато срещнеше погледа му.
Това също навярно няма да те изненада, мамо, но аз успях да замеся и семейство Стюарт в тази вражда — поне един негов член — себе си. Татко не знае още нищо за това, но съм сигурна, че никак няма да е очарован, когато разбере. Аз рано или късно ще си замина, но той ще трябва да остане тук и да живее с тези хора.
И преди да започнеш да го проклинаш, че ми е позволил да се замеся в тази каша, трябва да ти кажа, че той не беше тук, за да ме спре. Всъщност всичко започна доста преди той да замине, малко след като пристигнах, но нещата се пазеха в строга тайна и никой не подозираше нищо. Татко получи писмо от някакъв приятел в Северен Тексас, с когото от две години се пазари за един бик, който бил спечелил множество награди. Човекът най-после се решил да го продаде. Освен това не обвинявай татко, че ме е оставил тук сама, тъй като той мислеше, че ще отсъства не повече от две седмици, а аз съм вече на
