толкова далеч на юг. Допълнителните постройки на двора се простираха зад главната къща, така че от известно разстояние не се виждаха и човек не можеше да предположи, че това е ранчо. Дори кабриолетът, спрял пред къщата, приличаше повече на елегантните екипажи, които се срещаха по улиците на града, отколкото на по-малките и груби каруци, които предпочитаха жителите от вътрешността.
Ейнджъл се бе приближил на не повече от шест метра, когато входната врата се отвори и една черна котка с размерите на планински лъв внезапно скочи в неговата посока. Нямаше време да се чуди откъде, по дяволите, се взе този звяр — бе немислимо да е дошъл от вътрешността на къщата — тъй като трябваше едновременно да успокои подплашения си кон и да измъкне револвера си.
Не успя да хване дръжката на оръжието си, когато шапката излетя от главата му, придружена от свистящ изстрел и думите:
— Дори не си го и помисляйте, мистър!
Ейнджъл имаше на разположение само няколко секунди, за да се опомни от изненадата. Погледна към вратата на къщата и видя младата жена с револвер в ръка, насочен към него. После отново се извърна към котката, която вече не се носеше със скокове към него, но въпреки това приближаваше. Конят му заора копита и диво разтърси глава, изцвили и се изправи на задните си крака.
Докато Ейнджъл се опитваше да се задържи на седлото — да бъде проклет, ако се срещне с това огромно животно на земята — жената заговори отново. Изрече само една дума. Когато конят му най-сетне стъпи с четирите си крака на земята, Ейнджъл видя, че котката бе спряла и сега седеше на задните си лапи на около метър и половина, вперила неподвижно в него огромните си жълти очи.
„Марабел“, бе казало момичето с тон изискващ незабавно подчинение. Не, не бе чул грешно. Тя каза Марабел… и Ейнджъл направи нещо, което никога досега не бе правил, нещо, което не можеше да си позволи никой от неговата професия. Разгневи се и даде воля на яда си.
— Лейди, ако не махнете веднага това животно от пътя ми — процеди през зъби младият мъж, — не отговарям за последствията!
Тя го изгледа невъзмутимо, продължавайки да държи дулото на револвера насочено към него.
— Не сте в положение да…
Това, което се случи стана за секунди. Ейнджъл измъкна револвера си и с един изстрел изби оръжието от ръката й.
— Кучи син! — извика момичето, докато разтриваше изтръпналите си пръсти, а котката силно изръмжа и оголи острите си бели зъби.
Конят на Ейнджъл диво подскочи нагоре, разтърси грива и препусна в лудешки галоп — навярно към съседния щат, а Ейнджъл се намери в прахта. Огромната котка вече бе на половин метър от него, когато девойката извика отново „Марабел!“ и животното се закова на място.
Той бе побеснял от гняв и искаше да ги застреля и двете — този звяр и момичето. Никога досега не бе губил самоконтрол. И идиот би разбрал, че котката, или каквото и да бе това животно, й принадлежи. Домашен любимец. Трябва да бе опитомена, за да се подчинява така. А тази млада жена бе й позволила да изплаши както него, така и коня му!
Въпреки яда си и убеждението, че животното навярно е питомно, не се решавайте да отклони поглед от него, особено след като се намираше само на половин метър и то на земята. Най-после вдигна глава. Тя бе на терасата и младият мъж се вгледа с присвити очи в нея.
Бе успяла да вдигне револвера си от земята и сега го държеше с две ръце. Оръжието навярно се нуждаеше от поправка и едва ли можеше да стреля, но тази мисъл изглежда не й бе хрумнала, защото тя побърза да насочи дулото към неканения си гост.
— Ще ви кажа без заобикалки, мистър, че стрелям не по-зле от вас, но дори не е необходимо да използвам оръжието. Ако помръднете револвера, който държите, дори на сантиметър в моя посока, Марабел ще ви разкъса на парчета.
Ейнджъл не бе сигурен дали може да улучи целта, ако реши да опита. Може би преди малко нарочно се бе прицелила в шапката му, а може би просто бе искала да го убие, но не го бе улучила. Но нито за миг не се усъмни във втората й заплаха. Изглежда все пак се страхуваше от него, щом искаше да се подсигури с този звяр. Е, скоро ще разбере на какво бе способен! Както бе ядосан, наистина имаше основание за това!
— Трябва да сте луда, за да си въобразявате, че ще прибера оръжието си, когато това нещо диша във врата ми.
Настъпи неловка тишина, достатъчно дълга, за да даде време на Ейнджъл да реши, че не е зле да се отърве от котката.
— Приберете този звяр, лейди, и тогава може би ще поговорим.
Тя гордо вирна брадичка.
— Няма да имам никакъв разговор, тъй като вие веднага ще си тръгнете! Освен това можете да им кажете, че не е било необходимо да наемат стрелец!
— Те?
— Тези, които са ви наели.
— Никой не ме е наел, лейди. Левис Пикънс ме изпрати, за да…
— За Бога! — възкликна девойката и отпусна револвера си. — Защо не казахте веднага? — Марабел, ела тук, бебчето ми — добави тя. — Той е безобиден.
Откакто бе възмъжал за първи път го наричаха безобиден, ала Ейнджъл не направи опит да оспори твърдението й. Изчака да види дали животното ще се подчини. Огромната глава се обърна и погледна към жената, а след това дългото му лъскаво тяло бавно се запъти към къщата. Ейнджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение, но не прибра револвера си, докато котката не влезе вътре.
— Можеш да се върнеш в кухнята, Мария — обърна се жената към някой от другата страна на вратата и добави преди да я затвори: — Умееш ли наистина да стреляш с пушка?
Сърцето на Ейнджъл се сви. Още едно оръжие е било насочено към него, а той дори не бе усетил! Явно започваше да става невнимателен. Не, просто всичките му сетива бяха насочени към този огромен черен звяр и онази глупава жена на терасата — моля те, Господи, дано да не е Касандра Стюарт!
Тя слезе по стълбите и се запъти към него. Ейнджъл за пръв път забеляза елегантното й облекло — дълго черно палто, поръбено с пухкава кожа около врата, под която се подаваше синьо дантелено жабо. Палтото стигаше до коленете й, а надолу се спускаха богатите дипли на полата й. Върху тъмнокестенявите й коси се кипреше кокетна шапка от бобър. Със сигурност бяха градски дрехи, но едва ли кобурът от вътрешната страна на палтото, в който държеше оръжието си, бе особено подходящо допълнение.
Тя пъхна револвера в кобура и му подаде ръка.
— Аз съм Касандра Стюарт. Скоро ли ще пристигне мистър Пикънс?
Ейнджъл не обърна внимание на ръката й, тъй като не бе сигурен какво очаква тя от него. Думите й дори бяха придружени с усмивка, сякаш никога не бе стреляла по него, не бе насъскала огромния си звяр и не бе подплашила коня му! Подмина без внимание и усмивката й. Това, че тя бе жената, с която трябваше да се оправя, го накара мислено да изругае, след което се изправи и отупа прахта от мушамата си. Последното нещо, което искаше в този момент, бе да помага на тази жена. Но нали заради това бе тук? Дългът си е дълг, независимо от всичко останало.
Преди да й отговори, той се наведе, за да си вземе шапката. Като видя дупката, през която бе минал куршумът, отново изруга, но този път на глас. По дяволите, та тя можеше да го убие!
Изгледа я свирепо.
— Когато поправите револвера си, много бих искал да видя дали умеете да го използвате.
Момичето се намръщи, извади оръжието си, огледа го и възкликна:
— По дяволите, но вие сте го съсипали!
— А вие съсипахте шапката ми!
Тя присви очи.
— Това е специално изработено оръжие, мистър… кой сте вие всъщност?
— Ейнджъл… А шапката ми струва двадесет долара, мадам.
— Ще ви купя нова шапка. — Тя млъкна и отстъпи крачка назад. — Какво искате да кажете с това Ейнджъл? Нали не сте наистина Ейнджъл? Онзи, когото наричат Ангела на смъртта?
Той сърдито сви устни. Повечето не смееха да произнасят това име в негово присъствие.
