двадесет години и съм напълно способна да се грижа за ранчото — разбира се, когато не си пъхам носа в чужди работи. Татко искаше да замина с него, но аз отказах, тъй като вече бях започнала своята… е, никак не е лесно да го кажа. Това, което направих, бе, че се опитах отново да стана сватовница и за нещастие този път успях.
Удаде ми се да убедя Джени Катлин и Клейтън Маккъли, че двамата са влюбени един в друг. И наистина изглеждаше точно така, мамо! И двамата бяха едновременно изненадани и доволни от моите измислици. Никак не бе трудно да ги събера заедно и само след три седмици да им помогна да избягат в Остин, за да сключат тайно брак. За нещастие през първата брачна нощ те установили, че не се обичат един друг и че целият им любовен роман е плод единствено на моето въображение.
Очевидно отново сбърках, но това едва ли е нещо ново за теб. Както сама знаеш, правя го доста често. Разбира се, опитах се да оправя нещата. Отидох в ранчото на семейство Катлин и се опитах да им обясня, че намеренията ми са били добри, макар и погрешни. Дороти Катлин не пожела да разговаря с мен. Синът й Бък ме посъветва незабавно да напусна Тексас и никога повече да не се връщам.
Бък не го бе казал толкова любезно, но майка й не биваше да знае колко ужасно бе избухването му, нито пък да научи за заплахите, които й отправиха семейство Маккъли. Те направо й определиха кога да замине, ако не иска да изгорят ранчото на баща й из основи. Не бе необходимо да споменава, че Ричард Маккъли й прибира пощата, казвайки й, че се е изгубила. Тъкмо поради това не бе получавала писмо от майка си през последните шест седмици. Нито пък имаше нужда да тревожи майка си, като й разкаже как веднъж — когато излезе от банката в Коули, върху седалката на кабриолета й бе разлята меласа. Както и това, че трима от работниците на баща й бяха подмамени да напуснат, включително й надзирателя. Разбира се, немислимо бе да й каже и за бележката, която намери пъхната под предната врата на къщата, в която се казваше, че ако още веднъж видят котката й да обикаля околността, ще имат честта да я поканят на барбекю.
Майка й не биваше да знае и за случилото се със Сам Хедли и Рафърти Слейтър. Те бяха наемни работници в ранчото на Катлин и я бяха пресрещнали в града, където успяха здравата да я изплашат. След този инцидент Каси винаги носеше колта си, когато ходеше в града. И щеше да продължи да го прави, въпреки недоумението и хладината, с която я гледаха местните жители.
За нищо на света нямаше намерение да съобщава на майка си, че баща й отсъстваше вече седем седмици и че очакваше да се върне не по-рано след три, тъй като новозакупеният от него бик го бе ритнал. В резултат Чарлз Стюарт имаше няколко счупени ребра и един крак. Девойката отново въздъхна и продължи писмото:
Те са много мили семейства, но когато не харесват някого, могат да бъдат като трън в задника, а боя се, че точно сега не съм им любимка.
Каси се замисли дали да задраска „трън в задника“, но си каза, че майка й ще се развесели от израза. Девойката разбираше, че има на разположение само три седмици, за да оправи нещата, защото много добре знаеше какво ще бъде принуден да направи баща й, като се върне. Той ще трябва да изостави всичко, което бе изградил тук през последните десет години, за да се премести да живее другаде. В крайна сметка той се занимаваше с ранчото, защото тази работа му доставяше удоволствие, а не защото се нуждаеше от препитание. Чарлз Стюарт принадлежеше към едно от най-богатите семейства в Кънектикът. Но независимо от това, Каси никога нямаше да си прости, ако наистина се стигнеше дотам — заради нея баща й да бъде принуден да напусне Южен Тексас.
Тъй като те дори не искат да чуят извиненията ми, аз направих единственото, за което се сетих. Изпратих известие с молба за помощ до един добър приятел на дядо Кимбал, един мъж, когото наричат Миротвореца. Надявам се, че той ще успее да сложи край на враждебността между двете семейства. Очаквам го да пристигне всеки ден.
Всъщност очакваше го да дойде преди няколко седмици и вече бе започнала да се тревожи за закъснението, особено след като той я бе уверил, че ще дойде. Този мъж наистина бе единствената й надежда. Може би ще трябва да му изпрати още една телеграма, като слезе утре в града, за да пусне писмото до майка си.
Сега вече знаеш защо не съм ти писала. Наистина никак не ми се искаше да призная, че отново се бях забъркала в нещо, което не е моя работа. Ще ти пиша веднага щом всичко свърши и съседите на татко се успокоят и се върнат към старата си вражда — само да се мразят.
Каси прехапа устни и се загледа намръщено в писмото. Беше запазила най-лошото за накрая — как да убеди майка си да не хуква да спасява своето „малко бебе“ от катастрофата, която то само бе предизвикало. Планът й наистина бе доста лукав. Смяташе да я покани в ранчото.
Знам, че преувеличаваш, когато казваш, че ще пристигнеш тук с цяла армия, но си добре дошла, ако нямаш нищо против да пътуваш посред зима.
Сигурна съм, че татко ще ти се зарадва. Разбира се, докато дойдеш, всички неприятности ще са приключили, така че той може би ще се учуди защо си дошла. Не мислиш ли, че може да реши, че си дошла, за да се помирите и съберете отново?
Каси реши с това да сложи край на писмото. Познаваше много добре майка си и бе сигурна, че след като прочете последното изречение, Катрин Стюарт ще накъса писмото на парчета и ще ги хвърли в най-близкия огън. Освен това съвсем ясно си представяше какъв ще бъде отговорът на майка й:
Откакто се помнеше, Каси бе предавала на майка си или на баща си това, което искаха да си кажат. Дали щяха да си проговорят, ако наоколо нямаше друг, който да им служи за посредник? Не. Единият или другият — зависи от това, кой има по-голямо желание да каже нещо — ще потърси някой, който да предаде думите му.
Каси се отдръпна от писалището, протегна се и погледна към Марабел.
— Е, поне една тревога отпадна… засега — каза тя на любимката си. — Ако Миротвореца се появи днес или утре и успее да разреши всички проблеми, може би ще останем до пролетта, както възнамерявахме.
Възлагаше всичките си надежди на приятеля на дядо си, но имаше защо. Веднъж го бе видяла да казва само няколко думи на един мъж, който бе побеснял от ярост и само след пет минути мъжът вече се смееше. Притежаваше невероятен талант да успокоява хората, макар че може би щеше да се нуждае от всичките си умения, за да успее да потуши огъня на омразата, който Каси сама бе раздухала.
ГЛАВА 3
Не бе трудно да се намери ранчото „Двойно С“. Ако се язди все на север, след като се излезе от града, се стига направо там. Но ранчото не се оказа такова, каквото Ейнджъл си представяше. Толкова далеч на юг повечето от собствениците на ферми следваха примера на мексиканските си съседи и строяха къщите си от кирпич в испански стил, за да е хладно през горещите летни дни.
Къщата, разкрила се пред погледа на Ейнджъл, бе двуетажна дървена постройка и приличаше на къщите, които строяха на север. Шест стъпала водеха към широка тераса, която обикаляше от всички страни първия етаж на къщата. На нея се виждаха няколко удобни стола, два люлеещи се шезлонга и дори по една двуместна дървена люлка във всеки ъгъл. На втория етаж имаше балкон с двойни врати, които вероятно водеха към спалните. Балконът бе издаден напред и засенчваше терасата на първия етаж.
Къщата се стори смътно позната на Ейнджъл, сякаш я бе виждал преди, въпреки че никога не бе идвал
