блодсомбър!
Щом се посъвзе, Маскул разпита Джойуинд колко дълъг е денят на Торманс.
И отново почувства сондирането в мозъка си.
— През тази част на годината при нас има два часа светлина за всеки ваш час през лятото — отговори му тя.
— Горещината е убийствена и въпреки това не се чувствам толкова зле, колкото очаквах — отбеляза Маскул.
— Аз, напротив, я усещам по-силно, отколкото обикновено, Не е трудно за обяснение. Вие имате част от моята кръв, а аз — от вашата.
— Да, и всеки път, като си го спомня, аз… кажете, Джойуинд, ще се промени ли кръвта ми, ако остана тук за дълго? Ще загуби ли червенината си, гъстотата си? Ще стане ли чиста, лека и прозрачна като вашата?
— Защо не? Ако поживеете като нас, сигурно ще заприличате на нас.
— Имате предвид храната, напитките? — попита Маскул.
— Ние не ядем, а пием само вода.
— И оставате живи? — удиви се Маскул.
— Водата ни е много силна — с усмивка му отвърна младата жена.
Щом си възвърна способността да вижда ясно, Маскул огледа околността. Огромната яркочервена пустиня се простираше навсякъде чак до хоризонта, с изключение на оазиса, който нарушаваше еднообразието. Над него беше безоблачното тъмносиньо, почти виолетово небе. Хоризонтът беше много по-широк, отколкото на Земята. Перпендикулярно на посоката, която следваха, на около шейсет километра постепенно се появи планинска верига. Най-високият връх имаше формата на чаша. Ако не беше силната светлина, под която всичко изглеждаше кристално ясно и реално, Маскул би повярвал, че пътува в страната на сънищата. Джойуинд показа върха във форма на чаша.
— Това е Пулингдред — рече тя.
— Как сте пристигнали от толкова далеч? — възкликна той удивен.
— Далеч е, наистина. Трябва да стигнем дотам.
— И сте изминали толкова път само за да ме намерите? — не преставаше да се диви Маскул.
— Ами да, че защо иначе?
Маскул се изчерви.
— Вие сте жената с най-храброто и най-благородното сърце, която съм срещал — заключи той накрая след кратка пауза. — Та това е постижение за спортист!
Тя стисна ръката му, а бузите й последователно се обагриха с неуловими за четката пастелни цветове.
— Да не говорим повече, моля ви, Маскул. Неудобно ми е.
— Добре тогава. Само че със сигурност няма да стигнем дотам преди обяд.
— Така е. Нека разстоянието не ви плаши. Дължината не означава тук нищо. За толкова неща имаме да мислим, да чувстваме, че времето минава неусетно.
Без да прекъсват разговора, те стигнаха до хълмовете. Възвишенията бяха полегати и не надвишаваха петнайсетина метра. Маскул забеляза необичайни растителни видове. Нещо, което му заприлича на кръг с лилава трева, тръгна бързо към тях. Като понаближи, мъжът установи, че въобще не беше трева; стръковете нямаха стъбла, а само лилави коренища. Всяко растение люлееше корените си като спици на колело без гума. Растението се преместваше, като последователно спускаше и изваждаше корените си, от пясъка. По силата на някакъв неосъзнат инстинкт растенията оставаха на групи и се придвижваха в една и съща посока като мигриращи птици в полет.
Друго забележително растение с формата на едра мъхеста топка, подобно на глухарче, прелиташе във въздуха. Джойуинд го улови изящно с ръка и го показа на Маскул. Растението имаше корени, но живееше вероятно във въздуха и се хранеше с химически съставки от атмосферата. Най-странен беше цветът му, напълно непознат за Маскул — не беше нито нов оттенък, нито смесица от други нюанси, а нов основен цвят, бляскав като синьото, червеното или жълтото и все пак различен. Запита за името му и Джойуинд обясни, че му викат улфирен. Скоро забеляза друг такъв цвят, който тя нарече джал. Маскул можеше да възприеме тези цветове само по далечни аналогии с познатите. Както синьото е нежно и тайнствено, жълтото — ясно и отчетливо, а червеното — кърваво и страстно, така той усещаше улфира като див и болезнен, а джала като трескава и сластна мечта.
Тъмната почва на възвишенията явно беше плодородна. Малки дръвчета с особени форми, една от друга по-разнообразни, макар и всичките лилави на цвят, покриваха склоновете и върха. Маскул и Джойуинд тръгнаха нагоре през горичката. Под дърветата се въргаляха в изобилие някакви твърди, блестящо сини плодове като едри ябълки с формата на яйце.
— Отровни ли са тукашните плодове? — поинтересува се Маскул. — Защо не ги събирате за храна? — Тя го погледна спокойно.
— Не ядем нищо живо. Подобна мисъл ни ужасява.
— На теория съм съгласен с вас. Може ли обаче само водата да ви засити?
— Вие, Маскул, ще ядете ли хора, ако не намерите нищо друго? — попита жената.
— Не, разбира се.
— Ние също не ядем нито растения, нито животни, които са същества като нас — обясни тя. — Остава ни само да пием вода и тъй като наистина човек може да се храни с каквото и да е, водата е напълно достатъчна.
Маскул откъсна един плод и го повъртя в ръце. Тогава откри за какво се използва един от новите му сетивни органи. Месестите изпъкналости под ушите незнайно как му разкриваха скритите свойства на плода. Можеше не само да го види, да го докосне и да го помирише, но да почувства и вътрешната му природа. Беше твърд, жилав и меланхоличен плод.
Джойуинд му даде отговор и на въпросите, които не зададе:
— Тези органи се наричат поигн. Позволяват ни да разберем всяко живо същество и да го почувстваме.
— За какво ви служат? — попита Маскул.
— Дават ни предимството да не сме нито жестоки, нито егоисти, скъпи Маскул.
Мъжът хвърли плода и отново се изчерви. Без да се смути, Джойуинд отново погледна потъмнялото му брадясало лице и бавно се усмихна.
— Засегнах ли ви? Много свойски ли говорих? Знаете ли защо смятате така? Защото още сте омърсен. Полека-лека ще свикнете да чувате всичко, без да се срамувате.
Преди Маскул да разбере какво ще направи Джойуинд, пипалото й се уви около врата му, сякаш го обгърна с ръка. Той не устоя на хладното докосване. Допирът на нежната, леко овлажнена кожа беше като целувка. Осъзна, че го целува една бледа, красива девойка. Странно, но не изпита нито желание, нито сексуално удоволствие. Милувката просто изразяваше щедро, топло и дълбоко лично отношение, любов, без каквато и да е сексуалност — така я прие и той.
Джойуинд отдръпна пипалото, обхвана раменете му с ръце и с прекрасните си очи се взря в дъното на душата му.
— Да, желая да бъда чист — промълви той. — Иначе ще си остана завинаги един измъчен и слаб дявол.
Джойуинд се отдели от него.
— Наричаме го магн — посочи тя органа. — Благодарение на него обичаме още по-силно това, което вече сме обикнали, и обикваме това, което досега не сме обичали.
— Божествено сетиво!
— Точно него пазим най-ревниво.
Сянката на дърветата образуваше преграда и ги предпазваше от непоносимите лъчи на Бланчспел, която се изкачваше вече към зенита си. Докато се спускаха по склона на хълмовете, Маскул притеснено се оглеждаше за следи от Краг и Найтспор, но напразно. Разгледа внимателно околността и присви рамене. В душата му бяха започнали да се прокрадват съмнения.
Пред тях лежеше малък естествен амфитеатър, заобиколен напълно от обраслите с дървета
