— Искаш да кажеш, че Суртур е пристигнал вече? — продължаваше да пита Маскул.
— Суртур е там, където е — каза Краг. — Той е велик пътешественик.
— Няма ли да го видя?
Краг се изправи, приближи се към Маскул и го погледна в очите.
— Никога не забравяй, че сам пожела това. Малцина на Торманс знаят за него нещо повече от теб, ала паметта ще ти бъде лош съветник.
Краг тръгна пръв по малката желязна стълбичка през люка на вентилационната шахта, която водеше към равния покрив, като им показваше пътя. Щом и тримата се качиха горе, той запали електрическо фенерче.
Маскул разгледа със страхопочитание кристалното торпедо, което трябваше да ги пренесе през пространството. Съоръжението беше дванайсет метра на дължина и три на широчина и височина. Резервоарът с арктуриански ретро-лъчи беше отпред, а кабината — зад него. Носът на торпедото сочеше югоизток. Машината бе положена върху равна платформа, издигната на около метър от пода с цел торпедото да излети безпрепятствено.
Краг насочи светлината на електрическото фенерче към вратата, за да улесни другите. Преди да влезе, Маскул изгледа взискателно за последен път гигантската далечна звезда, която оттук насетне щеше да им бъде слънце. Навъси се и потрепери леко, после влезе и се настани до Найтспор. Краг се качи пред тях в седалката на пилота. Преди това изхвърли фенерчето през вратата, която се затвори херметично.
Краг дръпна лоста за стартиране. Торпедото се плъзна по платформата и бавно се отдалечи от кулата в посока към морето. Скоростта му чувствително нарасна, макар и не прекомерно, поне докато не достигнаха границите на земната атмосфера. Краг отпусна лоста и торпедото полетя по-бързо от светлината, като мисълта.
Маскул не можеше да види през кристалните стени непрестанно променящата се панорама на небосвода. Оборваше го и дрямка. Той премигна с очи дванайсет пъти, но на тринайсетия не успя да се разсъни и потъна в дълбок сън.
Найтспор запази през цялото пътуване отегченото си изражение. Смяната на небесните картини като че ли не представляваше за него никакъв интерес.
Краг седеше с ръка на лоста, вторачен във фосфоресциращите карти и инструменти.
6. ДЖОЙУИМД
Когато Маскул се пробуди от дълбокия сън, го обгръщаше тъмна нощ. Духаше топъл, макар и плътен като стена вятър, какъвто няма на Земята. Остана легнал, защото не можеше да се изправи поради голямата тежест на тялото И. Усещаше тъпа болка, без да разбере от коя част на тялото му идва. Оттук насетне тя непрекъснато го съпровождаме. Понякога болката го дразнеше и ожесточаваше, понякога я забравяше.
Маскул почувства нещо твърдо на челото. Вдигна ръка и напипа месеста изпъкналост с размера на слива, в средата с кухина, чието дъно не можеше да усети. В същия миг откри огромни подутини от двете страни на врата си, на два сантиметра под ушите.
Върху тялото над сърцето му беше поникнало пипало. Дълго, колкото ръката му, само че тънко, меко и гъвкаво като опашчица на камшик.
Щом се увери, че има нови органи, сърцето му заби тежко. За каквото и да служат, даже да не стават за нищо, те доказваха едно: той беше в новия свят.
Част от небето просветля. Маскул повика спътниците си, но никой не се обади. Стресна се. Продължи да вика на неравни интервали, уплашен както от тишината, така и от гласа си. Накрая, след като не получи никакъв отговор, сметна, че е по-умно да спре да вдига шум и се изтегна, очаквайки хладнокръвно какво ще последва.
Малко по-късно Маскул забеляза наоколо някакви неясни сенки, ала това не бяха приятелите му.
Слаба млекообразна пара замести полека-лека черната нощ, небето се обагри в розово. Ако беше на Земята, би помислил, че се зазорява. Светлината неусетно се засилваше.
Тогава Маскул откри, че лежи върху пясък с кървавочервен цвят. Сенките, които беше мярнал, се оказаха храсти с тъмни стъбла и алени листа. Нищо друго не се виждаше. Настана ден. Мъглата беше твърде гъста, за да го напече слънцето, но в скоро време блясъкът на светлината стана по-ярък от обедното слънце на Земята. Горещината беше силна, но Маскул й се зарадва, тя успокояваше болката и намаляваше усещането за смазваща тежест. С изгряването на слънцето вятърът утихна.
Опита се да стане, но успя да се вдигне само на колене. Мъглата се беше разнесла отчасти, но можеше да различи само тесния кръг с червен пясък, осеян с храсталаци.
Нещо свежо и нежно докосна тила му. Маскул подскочи уплашен и се търколи на пясъка. Живо се преобърна през рамо и удивен видя до себе си една жена.
Беше облечена с проста дълга и широка дреха с бледозелен цвят, падаща на класически дипли. На Земята не биха я сметнали за красавица: лицето й приличаше на човешко, осеяно — или загрозено — от обезобразяващите органи, каквито Маскул откри на собственото си тяло. Над сърцето й също имаше пипало. Ала щом седна и очите им се срещнаха, между тях премина вълна на взаимно разбирателство. Сякаш Маскул проникна в душата й, където съзря любов, топлота и доброта, нежност и приятелство. От погледа й се излъчваше благородна добронамереност и на него му се стори, че я познаваше отдавна. Едва тогава усети истински красотата й. Беше висока и слаба, с изящни като музика движения. Кожата й не притежаваше плътния матов цвят на земните красавици. Беше прозрачна, а цветът й се сменяше постоянно според мислите и чувствата й, но без ярки нюанси, а напротив, оставаше нежен, преливащ и поетичен. Дългите й ленени коси падаха на тежки плитки. Новите органи, след като Маскул привикна към вида им, придаваха на лицето й особен, поразителен вид. Не можеше точно да го определи, само знаеше, че се отнася към незримото и духовното. Странните органи не противоречаха на обичта, която се четеше в очите й, нито на серафическата чистота на чертите й, само им прибавяха дълбочина, спасявайки ги от блудкавата красота на кокетната младост.
Погледът й беше така дружески, непринуден и открит, че Маскул, седнал пред нозете й, почти не изпита срам, че е гол и беззащитен. Въпреки това тя го разбра и му подаде преметнатата през ръката й дреха, същата като нейната, само че с по-тъмен, подходящ за мъж цвят.
— Ще можете ли да се облечете сам? — попита тя.
Маскул смътно осъзна думите, макар гласът въобще да не прозвуча.
Изправи се с усилие и тя му помогна да оправи сложните гънки на дрехата.
— Бедничкият, как страдате! — възкликна тя на същия безсловесен език.
Този път Маскул откри, че беше разбрал смисъла на казаното чрез органа на челото си.
— Къде съм? На Торманс ли съм? — попита той и залитна.
Тя го хвана за ръка и му помогна да седне.
— Да. И сте с приятели.
После го погледна усмихната и заговори високо на английски. Гласът й беше така свеж, силен и млад, че му заприлича на априлски ден.
— Сега мога да разбера езика ви, който най-напред ми се стори непознат — рече тя. — В бъдеще ще ви говоря с устата си.
— Невероятно! — възкликна Маскул и посочи челото си. — А какъв е този орган?
— Наричаме го брев. Благодарение на него четем мислите. Но думите на речта са по-важни, защото с тях проникваме в сърцето.
— Казват, че езикът ни е даден, за да лъжем себеподобните си — възрази той.
— Можеш да излъжеш и в мислите си. Затова аз мисля само добро и никога не тая лоши мисли.
— Срещнахте ли приятелите ми?
— Вие не сте дошъл сам? — отговори му тя с въпрос, гледайки го спокойно.
— Пристигнах с летяща машина заедно с още двама мъже. Сигурно при пристигането съм изгубил съзнание и оттогава не съм ги видял — обясни Маскул.
— Много странно! Никого не съм виждала. Те не могат да са тук, иначе щяхме да узнаем. Ние — мъжът ми и аз… — уточни жената.
