нищо, те са просто тлееща жарава и пепел.
— Много тъжна философия — отбеляза Маскул. — Кой е този Фейснай и защо въобще мисли?
— И това ще ти обясня — рече Лехалфе и отново лицето му/й се деформира в усмивка. — Той е застанал сред Нищото, което го обгражда отвсякъде. Фейснай няма нито гръб, нито странични флангове, само лице и лицето е формата му. Така трябва да е, защото между него и Нищото няма друго. Цялото му лице е покрито с очи, защото цяла вечност гледа Нищото. И от небитието извлича вдъхновението си, само чрез него осъзнава себе си. По същата причина фейните и дори хората, у които има частица от Фейснай, обичат празните пространства и пълното уединение.
— Звучи правдоподобно — рече Маскул.
— Мислите непрестанно текат от лицето на Фейснай назад. След като то гледа във всички посоки, значи мислите се вливат в самия него. И от Нищото към Фейснай протича непрекъснат поток, който е светът. Мислите стават форми и населяват света. Затова външният свят, който ни заобикаля, въобще не е външен, той е вътре. Обозримата вселена е като гигантски стомах, а истинското отвън няма да видим никога.
Маскул дълбоко се бе умислил.
— Лехалфе, не разбирам само на какво се надяваш ти лично, след като не си нищо повече от една изоставена умираща мисъл.
— Никога ли не си обичал жена? — попита го фейнът и го погледна втренчено.
— Случвало се е.
— А не се ли е случвало, докато си влюбен, да изживееш възвишени мигове?
— Въпросът ти е същият като предния, но формулиран с други думи.
— Тези мигове те доближават до Фейснай. И ако можеше, нямаше ли да се приближиш още повече до него?
— Да, каквито и да са последствията.
— Дори ти лично да не се надяваш на нищо?
— Смисълът на
— Мъжът е половин живот — внезапно наруши мълчанието тяой, — жената е другата половина от живота, а фейнът е целият живот. При това от разделения на две живот се е изгубило нещо — загубило се е цялото. Няма нищо общо между твоята любов и моята. Дори вялата ти кръв да се е устремила към Фейснай, дори да се питаш непрестанно какво ще стане, щом го откриеш, какво мислиш, преживявам аз?
— Не се съмнявам в дълбочината на емоциите ти — отвърна Маскул, — жалко е само, че не знаеш как да ги извисиш до другия свят.
— Хората си въобразяват, каквото им изнася — Лицето й/му се изкриви в ухилена гримаса, изразяваща незнайно какво чувство. — Фейните обаче са устроени така, че виждат света такъв, какъвто той е в действителност. — И с тези думи разговорът им свърши.
Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече достигаха началото на пролома. Склоновете все повече се приближаваха и двамата се движеха под тъмната им сянка, освен в случаите, когато Бланчспел се падаше точно зад гърба им. Въпреки това жегата беше неприятна и ги омаломощаваше. Признаците на живот съвсем изчезнаха. Прекрасната фантастична гледка сега се състоеше само от скалните форми, каменливата почва и облите камъни, които запушваха цялата клисура. Снежнобелият кристалинен варовик, от който се състояха, беше дълбоко прорязан от проблясващи сини на цвят вени. Водата на поточето от зелена стана кристално прозрачна и чиста. Въпреки звучния ромон и романтичното очарование на пейзажа, Лехалфе като че ли беше някъде другаде — изражението му добиваше все по-суров и мъченически вид.
Половин час след като всички живи форми бяха изчезнали, пред очите им от празното пространство пред тях изникна ново животно-растение. Беше високо колкото Маскул, свежо и силно на вид, току-що изсечено от монетарницата на Природата. То тръгна, но едва успя да направи няколко крачки, и безшумно се взриви. Нищо не остана след него — тялото му мигновено се бе превърнало в облак от онази невидима мъгла, от която бе възникнало.
— Също както ми каза — отбеляза Маскул, пребледнял.
— Да — отвърна Лехалфе, — стигнахме до мястото на неудържимия живот.
— След като се оказа прав дотук, ще трябва да ти повярвам и за останалото.
Докато Маскул говореше, те заобиколиха една извивка на клисурата. Точно пред тях се мержелееше отвесна бяла мраморна скала с жилки, висока около стотина метра. До нея свършваше проломът и по- нататък не можеха да продължат. Намираха се в началото на долината.
— В отплата за мъдростта, ще ми услужиш с късмета си — заяви фейнът.
Те стигнаха до подножието на скалата и Маскул я разгледа замислен. Можеха да се покатерят, но изкачването щеше да е много тежко. Съвсем тъничък поток извираше от дупка в скалата на няколко метра по-нагоре. Освен мелодичното бълбукане не се чуваше никакъв звук. Дъното на урвата беше потънало в сянка, но слънцето огряваше скалите на гърлото й от половината нагоре.
— Какво очакваш от мен? — попита Маскул.
— Сега всичко е в твои ръце. Не знам какво да предприемем. Твоят късмет трябва да ни помогне.
Маскул продължи да оглежда нагоре.
— По-добре е да изчакаме — предложи той. — Сигурно ще успея да се кача до върха, само че сега е много горещо, пък съм и уморен. Ще подремна някой и друг час и после ще видим какво ще правим.
Лехалфе явно беше недоволен, но не му възрази.
17. КОРПАНГ
Маскул се събуди късно след блодсомбъра. Лехалфе стоеше край него и го наблюдаваше. Едва ли въобще беше мигнал.
— Кое време стана? — попита Маскул, докато търкаше очи, и седна.
— Към края на деня — последва неопределен отговор.
Маскул скочи на крака и хвърли поглед към скалите.
— Сега ще ги изкатеря — закани се той. — Няма защо и двамата да си счупим вратовете, така че ти ме почакай тук. Ако открия нещо на върха, ще те извикам.
Фейнът го изгледа особено.
— Горе няма нищо, освен голи хълмове. Често съм се качвал там. Да не те е осенила някоя идея?
— От височините ми идва вдъхновение. Сядай и ме чакай — настоя Маскул.
Ободрен след дрямката, той веднага атакува стръмнината и измина първите пет-шест метра на един дъх. По-нагоре урвата ставаше отвесна и трябваше да се изкачва по-внимателно и предпазливо. Тук-таме се виждаха корнизи, на които да стъпи или да се хване, и трябваше да преценява всяка стъпка. Скалата беше твърда и не поддаваше, а и Маскул не беше новак в планинарството. Бланчспел обаче огряваше цялата стена и белият й блясък го заслепяваше.
Доста несигурно, поспирайки на места, Маскул успя да се приближи до върха. Беше му горещо, по него се стичаше пот и се чувстваше замаян. За да се добере до последния корниз, той се залови о две издадени скали, докато местеше крака нагоре. По-голямата канара, която държеше с лявата си ръка, се пропука от тежестта му, прелетя край него като огромна черна сянка, повлякла цяла лавина от по-дребни камъчета, и шумно се сгромоляса в подножието. Маскул се позакрепи, доколкото можа, ала доста време не се осмели да погледне надолу.
Най-напред не забеляза тялото на Лехалфе. После мярна краката и бедрата му на няколко метра нагоре по скалата. Главата на фейна се беше завряла в една кухина, която явно го беше привлякла с нещо, затова го изчака да се измъкне оттам.
Тяой се показа, погледна към Маскул и му съобщи с мелодичния си като рог глас:
— Входът е оттук!
— Слизам! — изрева Маскул. — Чакай ме!
И той бързо се спусна, вече без да се страхува, защото беше убеден, че откриването на входа, потвърждава късмета му. След двайсетина минути Маскул застана до фейна.
— Какво стана? — попита той.
