Тогава Алфред посочи с палец на Емил къде се намираше Лина. Тя седеше в тревата, облегната на някаква ограда, до нея седеше селянинът от Кроксторп, онзи дето замахна с камшика по Емил, а Лина явно бе забравила домашните предупреждения, защото се кипреше и кикотеше, както правеше винаги, когато попаднеше между хора. Освен това се виждаше, че селянинът от Кроксторп харесва кипренето на Лина и когато Емил го забеляза, много се зарадва.
— Представи си, Алфред, ако можехме да омъжим Лина за стопанина на Кроксторп — каза той, изпълнен с надежда. — Тогава може би все пак ще се отървеш от нея!
Работата се състоеше в това, че Лина си беше избрала Алфред за годеник и държеше на всяка цена да се омъжи за него, въпреки че Алфред се противеше с всички сили. Алфред и Емил отдавна обмисляха как да се отърве Алфред от Лина, а сега и двамата се въодушевиха — ех, колко хубаво би било, ако накарат селянина от Кроксторп да вземе Лина! Вярно, стар беше, почти на петдесет години и съвсем плешив, но както и да е, притежаваше малко стопанство и на Лина сигурно би й се усладило да стане стопанка на Кроксторп.
— Трябва да внимаваме да не дойде някой да ги притесни — обади се Емил.
Той разбираше, че Лина трябваше да се кипри и глези усилено, ако искаше да накара стопанина от Кроксторп наистина да загуби и ума и дума и да лапне въдицата.
Долу в стопанския двор вече започваше разпродажбата на добитъка и Алфред и Емил отидоха да гледат.
Таткото на Емил наистина купи една свиня, която скоро щеше да си роди прасенца, но за кравите се скараха. Яви се един селянин от Бастефал, който искаше да вземе всичките седем и таткото на Емил бе принуден да предложи осемдесет крони за кравата, която си беше избрал. Той простена тихо, като заплати тази ужасна сума и после не му останаха пари за кокошки. Човекът от Бастефал купи и тях с изключение на една кокошка, която не искаше да вземе.
— За какво ми е куца кокошка — рече той, — вземете, че я заколете!
Кокошката, която селянинът от Бастефал искаше да заколят преди време си счупила единия крак и той зарастнал накриво. Затова горкичката много жално куцаше. Но до Емил стоеше едно от хлапетата на стопаните от Бакхорва и то му пошушна:
— Какъв глупав чичо, че не иска Куцата Лота. Тя е най-добрата носачка от всички!
Тогава Емил се провикна много високо:
— Давам двайсет и пет ере за Куцата Лота!
Всички избухнаха в смях. Всички, освен таткото на Емил, разбира се. Той дотърча и спипа Емил за яката.
— Ужасно хлапе, колко налудничави сделки ще сключиш в един и същи ден? Двойно по-дълго ще стоиш в дърводелската барака, да го знаеш!
Но стореното си е сторено, Емил беше предложил двадесет и пет ере и трябваше да устои на думата си. Куцата Лота стана негова кокошка, каквото и да мислеше татко му по този въпрос.
— Сега поне си имам две животни, които са мои собствени — обърна се той към Алфред. — Кон и кокошка!
— Да, кон и куца кокошка — засмя се Алфред, но добродушно, както се смееше обикновено.
Емил сложи Куцата Лота в едно сандъче и я занесе при другите си съкровища до бараката за дърва. Там стоеше пожарникарската пръскачка и лопатата за хляб, и кадифената кутийка, а до тях бе вързан Лукас. Емил огледа всичките си притежания и остана доста доволен.
А какво ставаше междувременно с Лина и селянина от Кроксторп? Емил и Алфред направиха едно кръгче нататък, за да проверят и със задоволство забелязаха, че Лина се справя добре. Стопанинът от Кроксторп бе я прегърнал през кръста, а Лина се кикотеше и кипреше повече от всякога, и от време на време го побутваше, а той политаше назад към оградата.
— Това сигурно му харесва — каза Емил. — Само да не го блъсне прекалено силно!
Емил и Алфред бяха много доволни от поведението на Лина. Но се намери един, който не го одобри, а той беше Бултен от стопанството Бу.
Славеше се като най-страшният побойник и пияница в цяла Льонеберя и вината, че по търговете ставаха такива ужасни побои, се падаше главно на Бултен, защото обикновено той започваше. Трябва да знаете, че по онова време селските ратаи работеха и се трепеха от сутрин до вечер през цялата година и почти никога не отиваха да се веселят, затова търговете представляваха истински забави за Бултен и тогава много му се дощяваше да се бие. Той просто не знаеше как да се отърве от всичките дивашки чувства, които внезапно закипяваха в него, когато попаднеше между хора и след като изпразнеше две-три големи чаши, защото — уви — не всички пиеха само лимонада. Във всеки случай Бултен от Бу пиеше друго.
Сега той довтаса, видя Лина да се лигави със стопанина на Кроксторп и изведнъж избухна:
— Как не те е срам, Лина? За какво ти е притрябвал такъв стар и плешив селски заек? Не виждаш ли, че е прекалено стар за теб?
Ей така започват побоищата.
Емил и Алфред стояха встрани и видяха как се ядоса селянинът от Кроксторп и как пусна Лина от прегръдките си. И таз добра! Как можеше Бултен от Бу да дойде и да развали всичко, което бяха измислили Алфред и Емил!
— Стой си, стой си, нищо няма! — провикна се Емил изплашено към стопанина от Кроксторп. — Аз ще се оправя с Бултен!
И той грабна лопатата за хляб и я стовари доста силно върху онова място, което служеше на Бултен за сядане. Но по-добре да не го беше правил. Защото Бултен се обърна и сграбчи Емил. Толкова беше ядосан, че очите му станаха кривогледи, а Емил висеше между огромните му ръце и вече си мислеше, че е настъпил последният му час. Тогава се обади Алфред:
— Пусни момчето, иначе ще си отнесеш ръцете и краката в торбичка, защото аз съм насреща!
Алфред също беше силен и доста склонен да се бие, затова не изминаха и две секунди и той и Бултен се запердашиха, та закънтя надалеч.
Всички отдавна очакваха да се случи подобно нещо.
— Няма ли скоро да започнем да се бием? — питаха вече няколко ратаи и сега дотърчаха от всички страни, за да се намесят.
А Лина ревна да реве:
— За мен се бият! — пищеше тя. — О-о-о, каква драма!
— Никаква драма няма да стане докато държа лопатата за хляб — опита се да я успокои Емил.
Ратаите се струпаха на огромна камара и лазеха един връз друг като раци, дърпаха и скубеха, викаха и хапеха, блъскаха и шамареха, ругаеха и пищяха, а най-отдолу лежаха Алфред с Бултен, стопанинът от Кроксторп и още няколко други.
Емил се изплаши да не смачкат и натрошат неговия Алфред и започна да мушка с лопатата за хляб в купчината от ратаи, за да се опита да го измъкне. Но не му провървя, а освен това, където и да застанеше Емил, винаги се протягаше някой разярен юмрук и се опитваше да го повали и да го вкара в битката.
Емил, естествено, не искаше да се намеси. Затова скочи върху Лукас и започна да препуска около побойниците; както седеше върху коня с развята коса и размахваше лопатата за хляб; той почти приличаше на рицар, който се хвърля в бой с вдигнато копие.
Емил яздеше в кръг и пляскаше с лопатата където му паднеше — нали можеше да замахне много по- добре от височината на коня — и наистина смъкна най-горния слой ратаи, обаче непрестанно пристигаха нови и се хвърляха отгоре, та колкото и да работеше с лопатата, той не успя да измъкне Алфред.
Всички жени и деца, дошли на разпродажбата, плачеха и крещяха ужасно, а таткото на Емил и други разумни селяни, които смятаха, че е недостойно за тях да се бият, стоеха отстрани и само подвикваха безпомощно:
— Хайде, престанете момчета! Ще има и други търгове, оставете и за тях малко кръв!
Но ратаите бяха толкова увлечени, че вече нищо не чуваха, а само искаха да се бият и да се бият, и да се бият!
Изведнъж Емил захвърли лопатата за хляб.
— Сега трябва да дойдеш и да ми помагаш, Лина, а не да стоиш там и да ревеш — викна той. — Не
