— А това ти е от Рола — добави той.
Татко му яде и пи мълчаливо, докато майка му нареди всичките хлябове във фурната.
Но Лина сложи един горещ картоф върху зъба, който я болеше, и тогава той я заболя седем пъти повече, точно както тя очакваше.
— Да, така ти се пада — каза Лина на зъба, — щом като си толкова глупав и аз ще бъда глупава към теб.
Алфред се разсмя.
— Много щедро те е черпил с бонбони стопанинът от Кроксторп — обади се той. — Би трябвало да се омъжиш за него, Лина!
Лина изсумтя.
— За тоя дядка ли! Той е на петдесет години, а аз съм само на двайсет и пет! Да не мислиш, че ще взема някой, който е два пъти по-стар от мене?
— Че какво от това? — намеси се Емил настойчиво. — Няма никакво значение!
— Как да няма! — възмути се Лина. — Сега иди-дойди, но я си помисли, когато АЗ стана на петдесет, той ще е на сто, олеле, какви неприятности бих имала с него!
— Смяташ сякаш изобщо нямаш ум в главата си, Лина! — смъмри я майката на Емил и затръшна вратичката на фурната подир последния хляб. — Чудесна лопата за хляб си ми донесъл! — добави тя.
След като таткото на Емил изяде яйцето и изпи млякото, Емил се обади:
— А сега — дърводелската барака!
Таткото на Емил замърмори нещо, че именно днес Емил едва ли е направил нещо, за да седи в дърводелската барака, като се вземе предвид това и онова, но Емил настоя:
— А-а, не, казаното си е казано!
И тръгна спокойно и гордо към дърводелската барака и седна там да издялка сто двайсет и деветото си дървено човече.
По това време Куцата Лота вече седеше на една пръчка в курника, а Рола се разхождаше предоволна по ливадата заедно с катхултските крави. По-късно дойде стопанинът от Бастефал, за да прибере шестте си добичета. Той и таткото на Емил се разприказваха надълго и нашироко за търга и за всичко, което се бе случило там, и затова мина доста време, докато таткото на Емил успя да дойде и да пусне Емил, но веднага след като Бастефалецът си тръгна по пътя, той забърза към дърводелската барака.
Когато наближи, видя малката Ида стъпила върху пейката под прозореца на бараката. В ръка държеше кадифената кутия с охлювите и я притискаше към себе си, сякаш беше най-хубавото, което някога е притежавала. А всъщност така и беше. Но таткото на Емил промърмори:
— Налудничави покупки! Някаква си стара кадифена кутия!
Малката Ида не забеляза приближаването на баща си и затова не млъкна, а продължи послушно да повтаря думите, които Емил шепнешком й подсказваше от тъмната дърводелска барака. Таткото на Емил пребледня като ги чу, та нали беше църковен настоятел, а по-страшни думи никога не бяха произнасяни в Катхулт и те не ставаха по-хубави от това, че Ида ги изричаше с такъв мек и нежен гласец.
— Млъкни Ида! — кресна таткото на Емил. После пъхна ръка през прозореца и спипа Емил за яката.
— Ужасно хлапе! Как може да учиш сестра си да псува?!
— Нищо подобно! — възрази Емил. — Само й казах, че никога не бива да казва „по дяволите“ и й втълпих сума други думи, от които също трябва да се пази като от огън!
Е, сега вече знаете какви ги свърши Емил на 12-ти юни, и въпреки че не всичко беше особено хубаво, все пак трябва да признаем, че в този ден сключи хитри сделки! Как само успя да си набави толкова много наведнъж, чудесна дойна крава, отлична кокошка-носачка, превъзходна лопата за хляб, а освен това толкова мляко, та стигна за цяла огромна, разкошна пита сирене.
Единственото, за което татко му можеше да мърмори, беше онази стара кадифена кутийка, дето за нищо не можеше да послужи, но затова пък малката Ида много си я обичаше. Тя скъта в нея своя напръстник и ножицата си, мъничката песнопойка, която получи в училище, красиво парче синьо стъкло и червената си панделка. Когато първо отвори кутията, в нея лежеше връзка стари писма, които тя веднага захвърли на пода. Но след като Емил, освободен от дърводелската барака, отиде в кухнята в тази съботна вечер, той видя, че писмата се търкалят в ъгъла и ги прибра. Алфред обикаляше и биеше мухите, та в неделя да няма мухи в кухнята, и Емил му показа писмата.
— Всичко може да послужи — каза Емил. — Ако някой път ми се наложи да изпратя писмо, тук имам цял куп написани.
Най-отгоре лежеше едно писмо от Америка и Емил подсвирна, като го видя.
— Гледай Алфред, това сигурно е писмото от Адриан.
Адриан се казваше най-големият син на семейството от Бакхорва, който много отдавна замина за Америка и оттогава писа едно единствено писмо — туй се знаеше в цяла Льонеберя и всички се сърдеха на Адриан и съжаляваха бедните му родители. Но какво им беше писал Адриан, когато най-сетне им писа, това никой не узна, защото хората от Бакхорва си мълчеха по този въпрос.
— А сега може би ще разберем — зарадва се Емил, това умно момче, което знаеше да чете както печатно тъй и ръкописно.
Той отвори писмото и го прочете на глас на Алфред, а това стана бързо, защото писмото беше кратко. Ето какво пишеше:
„Видох Мечкъ. Прътети адрезъ ви. Гудбай за тоя Път.“
— От това писмо май няма да имам никаква полза — каза Емил.
Но той не можеше да предположи каква изненада го чака!
А после настъпи вечерта. Събота, 12-ти юни отиваше към своя край, над Катхулт се спусна нощ и донесе мир и покой на всички хора и животни, които живееха там. На всички, освен на Лина; защото я болеше зъб. Тя лежеше будна на миндерчето в кухнята, стенеше и скимтеше, докато кратката юнска нощ мина и отмина и настъпи новият ден. Един нов ден и в живота на Емил!
НЕДЕЛЯ, 13 ЮНИ,
КОГАТО ЕМИЛ НАПРАВИ ТРИ ХРАБРИ ОПИТА ДА ИЗВАДИ КЪТНИКА НА ЛИНА,
А ПОСЛЕ БОЯДИСА МАЛКАТА ИДА В ЯРКОСИН ЦВЯТ
Кравите трябваше да се доят, независимо от това дали беше неделя, или делник. Към пет часа сутринта будилникът в кухнята звънна и Лина се надигна олюлявайки се от леглото, съвсем занесена от зъбобола. Тя хвърли поглед в огледалото над скрина и нададе остър писък, олеле на какво беше заприличала! Дясната буза бе подута като добре втасала питка, не, какъв ужас! Лина се разплака.
Действително, жално да ти стане за нея, защото именно в този ден почти цялата община щеше да се стече в Катхулт на настоятелско кафе — нали таткото на Емил беше църковен настоятел.
— Просто не мога да се покажа такава, като не изглеждам еднакво от двете страни — изхлипа Лина и подсмърчайки отиде да дои кравите.
Но не се наложи да тъжи дълго за различните си бузи, защото както си седеше и доеше, долетя една оса и я ужили по лявата буза. Човек би рекъл, че сега тя трябваше да е доволна, защото лявата й буза се поду бързо и заприлича точно толкова на питка, колкото дясната — изпълни й се желанието да е еднаква от двете страни, а въпреки това се разплака още по-силно от преди.
Като влезе в кухнята, всички вече седяха около масата и закусваха, и мога да ви уверя, че доста се ококориха като видяха онова закръглено и зачервено от плач нещо, което застана до вратата и трябваше да представлява Лина. Горкичката, като я гледаш да ти се доплаче, та затова не беше никак хубаво от страна на Емил, че се разсмя колкото му глас държи. Тъкмо беше вдигнал чашата с мляко, за да отпие, когато Лина влезе и като я зърна през ръба на чашата, той така прихна, че млякото пръсна през цялата маса право върху хубавата празнична жилетка на баща му. Дори Алфред издаде тих кикот — да, наистина, да ти стане мъчно за Лина! Майката на Емил погледна строго Емил и Алфред и каза, че това не било никак смешно, но докато бършеше жилетката на таткото на Емил, тя огледа добре Лина и по лицето й пролича, че е разбрала защо Емил бе прихнал по такъв начин. Но все пак й дожаля много за Лина.
— Нещастно момиче — рече тя, — на нищо не приличаш, и не си за пред хора. Емиле, тичай при Кроса-Мая и я помоли да дойде да ни помогне при поднасянето на кафето!
