без да му мигне окото четирийсет крони за марката от Адриановото писмо.
Таткото на Емил хлъцна като чу такава огромна сума — как може да се платят четирийсет крони за такава мъничка хартийка! Той почти се ядоса и поклати глава... това е, вечният късмет на Емил! Сега щеше да се окаже, че старата кадифена кутийка СЪЩО е била добра покупка, дори най-добрата от всички Емилови сделки на вчерашния търг.
— За четирийсет крони мога да купя половин крава! — рече таткото на Емил на свещеника, сякаш го укоряваше.
Тогава Емил не изтрая повече в сандъка за дърва, където се криеше. Повдигна капака и подаде любопитно глава.
— Ако ще купиш половин крава — провикна се той, — предницата ли ще купиш, дето мучи, или задницата, дето размахва опашка?
— ВЪРВИ НЕЗАБАВНО В ДЪРВОДЕЛСКАТА БАРАКА, ЕМИЛЕ! — каза таткото на Емил.
И Емил отиде. Но преди това получи от свещеника четири новички банкноти по десет крони, а на следващия ден отиде в Бакхорва, даде им писмото от Адриан и половината пари, яхна коня си, изпроводен с благословии от стопаните на Бакхорва, и се прибра, за да се залови с нови пакости.
— Смятам да пообиколя и другите търгове — рече той, когато се прибра. — Какво ще кажеш, татко?
Татко му промърмори нещо, но никой не чу какво каза.
Обаче целия неделен следобед, след като си отидоха гостите, Емил седя в дърводелската барака и дялкаше сто и трийсетото си дървено човече, но внезапно се сети, че е неделя и всъщност не би трябвало да дялка. Може би не биваше да вади зъби и да боядисва някого в синьо. Емил сложи дървеното човече на полицата при другите, седна върху дръвника и докато навън започна да се здрачава, той се размисли за греховете си. Най-сетне сключи ръце и се помоли:
— Дядо Боже, направи да престана с пакостите си! Либезно моли Емил Свенсон, Катхулт, Льонеберя.
ВТОРНИК, 10 АВГУСТ,
КОГАТО ЕМИЛ ПУСНА ЖАБАТА В КОШНИЦАТА
И ПОСЛЕ НАПРАВИ ТАКИВА ПОРАЗИИ, ЧЕ ПОЧТИ НЕ Е ЗА РАЗПРАВЯНЕ
Горкият татко на Емил, просто да ти стане мъчно за него! Синът му сключи сума налудничави сделки, които се оказаха отлични, а самият той се прибра от търга само с една свиня, и представете си, това ужасно животно взе че се опраси една нощ, когато никой не очакваше, и от единайсетте прасенца веднага удуши десет, защото свинете понякога правят така. Сигурно и единайсетото прасенце щеше да отиде, ако Емил не го беше спасил. Защото тази нощ Емил се събуди от болки в стомаха и излезе навън, а когато минаваше край кочината чу отвътре квичене на новородено прасенце. Емил отвори вратата и пристигна в последната секунда. Да, в последната секунда изтръгна последното прасенце от жестоката му майка — наистина, много лоша свиня беше, но затова пък веднага се разболя от някаква странна болест и на третия ден умря. Горкият татко на Емил! Остана му едно единствено жалко прасенце — туй беше всичко от търга в Бакхорва, нищо чудно, че беше мрачен!
— Само подлост и мизерия има в Бакхорва — каза той вечерта на майката на Емил, когато се готвеха да си лягат в спалнята. — Някакво проклятие има по целия добитък, то си личи!
Емил лежеше в леглото си и като чу това, веднага подаде нос над ръба на леглото.
— Аз ще взема прасето — предложи той. — За мен няма никакво значение дали е проклето.
Но тези думи никак не се харесаха на таткото на Емил.
— Вечно искаш това и онова — каза той горчиво. — Ами аз? Аз НИЩО ли няма да имам?
Емил си млъкна и известно време не споменаваше прасето. Освен това, то беше едно необикновено жалко, дребно прасе, кльощаво и посиняло от студ и просто нямаше живот в него. Сигурно проклятието му отнема силата, мислеше си Емил, и му се струваше много страшно, че такова нещо може да сполети малки прасенца, дето не са сторили нищо лошо.
Майката на Емил беше на същото мнение.
— Горкото мъниче! — повтаряше тя, защото така казват в Смоланд, когато съжаляват някое дребно същество.
И Лина много обичаше животни, а особено много това прасенце.
— Горкото свинско мъниче — тюхкаше се тя, — сигурно скоро ще умре!
И това положително щеше да стане, ако Емил не беше занесъл прасето в кухнята, където му застла една кошница с парче от меко одеяло, даваше му мляко с биберон, и изобщо се държеше сякаш му е майка.
Алфред дойде, видя как Емил се мъчеше да храни малкия нещастник и го попита:
— Как върви прасето?
— Проклето е и не иска да яде — отговори Емил.
— Че кога успя да се ядоса и да стане проклето? — попита Алфред. Но Емил му обясни, че прасето не се било ядосало, а станало такова слабо и жалко, защото над него тегнело проклятие.
— Но аз ще го надвия — уверяваше ги Емил. — Зарекъл съм се да спася живота на това прасе!
И честна дума, той успя! Не мина много време и прасенцето се развесели, закръгли и стана розово, точно каквото трябва да бъде всяко прасенце.
— Гледай го ти мъничето, май че наистина ще се оправи — обади се Лина. „Мъничето“, каза тя и това име си му остана на прасенцето за цял живот.
— Да, наистина ще се оправи — каза таткото на Емил. — Добра работа свърши, Емиле.
Емил се зарадва, че татко му го похвали и използува случая да попита:
— Колко пъти трябва да му спася живота, за да ми го подариш?
Но таткото на Емил каза само „хм!“ и пак се намръщи, та Емил си замълча и известно време не споменаваше прасето.
Бяха пренесли Мъничето да живее в кочината, но то не обичаше да стои там. Предпочиташе да следва Емил по петите като куче и Емил го оставяше да си ходи на свобода почти през целия ден.
— Сигурно си мисли, че ти си му майка — рече малката Ида.
А Мъничето може би наистина така си мислеше, защото щом видеше Емил и се втурваше към него с ликуващо грухтене. Искаше все да е близо до Емил и най-обичаше от време на време да го чешат по гърба, а Емил никога не му отказваше.
— Много ми идва отръки да чеша прасета — казваше той.
После сядаше на люлката под черешовото дърво и чешеше Мъничето надлъж и нашир, а Мъничето стоеше с премрежени очи и току изгрухтяваше тихичко, за да разберат всички колко му е хубаво.
Летните дни идваха и си отиваха, черешите постепенно узряха над главата на Мъничето, докато го чешеха. Емил от време на време обираше по една шепа и му ги даваше, защото Мъничето много обичаше череши и много обичаше Емил — а освен това от ден на ден му ставаше все по-ясно, колко хубав може да е свинският живот, стига да попаднеш някъде, където има един Емил.
Емил също много обичаше Мъничето и го заобичваше все повече със всеки изминат ден и веднъж, както си седеше на люлката и го чешеше, взе да си мисли, колко МНОГО го обича и кого още обича освен него.
„На първо място Алфред — мислеше си той, — а после Лукас, и после Ида, и веднага след нея Мъничето... олеле, ами аз забравих мама... естествено МАМА,... е, тъй де... но иначе, все пак Алфред и Лукас, и Ида, и Мъничето“.
После Емил свъси вежди и потъна в размишление.
„Освен това, имам и татко, и Лина, — помисли си той. — Да-да, някои дни го обичам татко, но някои дни — никак. А за Лина просто не знам, нито я обичам, нито не я обичам... Горе-долу като котката!“
Разбира се, Емил продължаваше да прави пакости почти всеки ден и най-редовно си седеше в дърводелската барака, което става известно от сините тетрадки, изписани по това време. Но тъкмо сега, посред жътвата, майката на Емил беше много заета и затова понякога там пишеше само „Емил ф ДАРВОДЕЛСКАТА“, без да е описала защо.
Междувременно Емил свикна да взема със себе си Мъничето, колкото пъти седеше затворен в
