също като от мотора на Карлсон! И това беше Карлсон. Той се вмъкна право през прозореца и изкрещя:
— Хопала, тралала, Дребосъче!
— Хопала, тралала, Карлсон! — извика Дребосъчето. Той скочи на крака и изпълнен от щастие, проследи как Карлсон описа няколко кръга около лампата, преди да тупне на земята, до него. Щом Карлсон изключи мотора, като завинти един малък бутон на корема си, Дребосъчето понечи да се втурне към него и да го прегърне. Но Карлсон леко го отблъсна с пухкавата си ръчичка и рече:
— Спокойствие, само спокойствие! Има ли нещо за хапване? Няколко кюфтенца или нещо подобно? А може би малко торта с каймак?
Дребосъчето поклати глава.
— Не, днес мама не е пържила кюфтета. А торта с каймак правим само когато някой има рожден ден.
Карлсон изсумтя.
— И това ми било семейство! „Само когато някой има рожден ден“ … Ами ако пристигне скъп стар приятел, когото не сте виждали от месеци насам? Редно би било в такъв случай майка ти да се поразшета.
— Да, но ние не знаехме … — започна да се оправдава Дребосъчето.
— Не сте знаели — прекъсна го Карлсон. — Можеше да се надявате! Можеше да се надявате, че ще дойда днес, и само тази мисъл трябваше да накара майка ти да меси кюфтета с едната ръка и да разбива сметана с другата.
— За обед имахме шпеков салам — промълви засрамено Дребосъчето. — Може да си хапнеш, ако искаш …
— Салам, когато пристига скъп, стар приятел, когото не сте виждали от месеци!
Карлсон отново изсумтя.
— Е, щом човек посещава често тази къща, ще свикне да понася какво ли не … дай насам салама!
Дребосъчето изтича колкото можеше по-бързо до кухнята. Майката я нямаше в къщи; беше отишла на лекар и той не можеше да я попита — но знаеше, че бива да почерпи Карлсон със салама. В една чиния бяха останали пет парчета и той ги изнесе на Карлсон. А Карлсон се нахвърли върху тях като ястреб, натъпка си устата и изглеждаше напълно доволен.
— Е — обади се той, — за салам е доста вкусен. Не като кюфтета, разбира се, но от някои хора не може да се иска прекалено много.
Дребосъчето схвана, че именно той е „някои хора“, и затова побърза да обърне разговора.
— Добре ли прекара при баба си? — попита той.
— Толкова добре, че изобщо не може да се опише — заяви Карлсон. — Затова не смятам и да го описвам — добави той, като лакомо ръфаше салама.
— И аз прекарах весело — поде Дребосъчето. Той започна да разказва на Карлсон всичко, което бе правил при баба си.
— Толкова е добричка, добричка моята баба — завърши Дребосъчето. — не можеш да си представиш как се зарадва, когато пристигнах. Прегърна ме и ме притисна с всички сили.
— Че защо? — попита Карлсон.
— Защото ме обича, не разбираш ли? — учуди се Дребосъчето.
Карлсон престана да дъвче.
— И ти, естествено, си мислиш, че моята баба не ме обича толкова, а? Сигурно не вярваш, че тя, като се метна връз мен и ме запрегръща, чак лицето ми посиня, и то само защото толкова много ме обича, не вярваш, а? Но ще ти кажа, че баба ми има пестници, твърди като желязо, и ако ме обичаше само сто грама повече, сега нямаше да седя тук, защото щеше да ме е довършила.
— Така ли? — удиви се Дребосъчето. — Значи толкова силна била баба ти в прегръдките.
Неговата баба не го е притискала чак така, поясни той на Карлсон, но тя несъмнено го обича и винаги е била добра към него.
— Макар понякога да е най-досадната баба на света — прибави Дребосъчето, след като поразмисли. — Все мърмори, че не си сменям чорапите, че не бива да се бия с Ласе Янсон и разни такива неща.
Карлсон захвърли празната чиния.
— И, разбира се, не ти се вярва, че моята баба е не по-малко досадна, а? Ти сигурно не допускаш, че тя си навиваше будилника и скачаше от леглото в пет часа всяка сутрин само за да успее да се намърмори, че трябва да си сменям чорапите и че не бива да се бия с Ласе Янсон?
— Нима познаваш Ласе Янсон? — изненада се Дребосъчето.
— О не, слава богу! — възкликна Карлсон.
— Тогава защо баба ти е казвала … — учуди се Дребосъчето.
— Защото е най-досадната баба в целия свят — рече Карлсон. — Може би най-сетне ти е станало ясно? Как не те е срам, след като познаваш Ласе Янсон, да твърдиш, че твоята баба била най-досадната в целия свят? Нищо не знаеш ти! Моята баба може по цял ден да мърмори, че не трябва да се бия с Ласе Янсон, макар изобщо да не познавам това момче и искрено да се надявам, че никога няма да се срещна с него.
Дребосъчето размишляваше. Ама че странна работа … винаги му ставаше много криво, когато баба му го гълчеше, но сега изведнъж му се стори, че трябва да се опита да удари Карлсон в земята, като изкара баба си по-досадна, отколкото беше в действителност.
— Щом си понамокрех краката, и баба започваше да мърмори, че трябва да си сменя чорапите — увери го Дребосъчето.
Карлсон кимна.
— И ти, разбира се, смяташ, че моята баба не е искала и аз да си сменям чорапите, а? Сигурно не ти се вярва, че веднъж довтаса бегом през цялото село, щом излязох да поджапам в една локва, и започна да мърмори: „Смени си чорапите, Карлсон, миличък, смени си чорапите…“ Май не ти се вярва, а?
Дребосъчето се поизпъчи.
— Че защо, това не е невъзможно…
Карлсон го бутна върху един стол и застана пред него с ръце на хълбоците.
— Не, явно не ми вярваш. Но слушай да ти разкажа как стана всичко. Излязох да си поджапам в една локва… нали схващаш? И ужасно се забавлявах. И тъкмо в разгара на веселбата баба дотърча и закрещя тъй силно, че гласът й се разнесе из цялото село: „Смени си чорапите, Карлсон, мили, смени си чорапите!“
— А ти какво й каза? — попита Дребосъчето.
— И през ум не ми минава, рекох, тъй като съм най-големият непослушник в целия свят — заяви Карлсон. — И затова се отскубнах от баба и се покатерих на едно дърво, та да мирясам.
— Сигурно е останала като попарена? — предположи Дребосъчето.
— Личи си, че не познаваш баба ми — възрази Карлсон. — Тя ме последва.
— Горе на дървото? — слиса се Дребосъчето.
Карлсон кимна.
— Ти, разбира се, не вярваш, че моята баба може да се катери по дърветата, а? Щом става дума за хокане, тя се покачва къде ли не. „Смени си чорапите, Карлсон, мили, смени си чорапите!“ — повтаряше баба и запълзя по клона, на който бях седнал.
— А ти какво направи? — попита Дребосъчето.
— Че какво можех да направя? — рече Карлсон. — Смених си чорапите, не можа да ми се размине. Високо горе на дървото, седнал на един тънък жалък клон, с риск за живота си, бях принуден да си сменя чорапите.
— Ха, ха, сега вече излъга — изсмя се Дребосъчето. — Горе на дървото не си имал чорапи за смяна!
— Брей, че си глупав — упрекна го Карлсон. — Не съм бил имал чорапи, които да сменя, а?
Той дръпна нагоре крачолите на панталоните си и посочи дебелите си крачка, обути в раирани усукани чорапи.
— А това какво е, а? — попита той. — Това не са ли чорапи? И то два броя, ако не ме лъжат очите. И аз седнах на онзи клон и ги смених, като надянах левия чорап на десния си крак, а десния чорап на левия крак.
