— Ето я „Червената шапчица“! — извика той и побърза да вдигне прашната малка пощенска марка.
Карлсон изглеждаше доволен.
— Така правя аз — рече той. — Оправям нещата само с едно кихане. Та сега може би ще престанеш да хленчиш за „Червената шапчица“!
Дребосъчето със задоволство избърса праха от пощенската марка.
Тогава Карлсон продължи да киха и от пода се вдигна цял облак прах.
— Ха познай кой е най-добрият кихач в целия свят? — изпъчи се той. — Мога да изкихам всичката прах по местата й … почакай и ще видиш!
Дребосъчето не го слушаше. Единственото му желание беше да залепи своята марка в класьора.
Карлсон стоеше и кихаше, обгърнат от облак прах. Кихаше ли кихаше, и когато се накиха, почти цялата купчина прах беше изкихана от пода.
— Виждаш ли, че нямаше нужда от никаква кесия — каза Карлсон. — Всичкият прах си е по обичайните места. Ред навсякъде — тъй искам да бъде! Ако около мен не е чистичко и спретнато, няма да играя!
Но погледът на Дребосъчето не се откъсваше от марката. Тя бе вече залепена, ах, колко беше красива!
— Ще трябва да ти изчистя още веднъж ушите с прахосмукачката — рече Карлсон. — Ти изобщо не чуваш какво ти се говори!
— Какво каза? — попита Дребосъчето.
— Казах, че не е честно само аз да се бъхтам и трепя, докато на ръцете ми излязат мехури. Досега ти чистих ли чистих на тебе и затова няма да ти струва кой знае колко, ако сега дойдеш горе да ми поразтребиш на мен.
Дребосъчето захвърли класьора с пощенските марки. Да отиде горе на покрива… имаше ли нещо, което той да желаеше повече! Само веднъж беше ходил на покрива в малката къщичка на Карлсон. Тогава майка му вдигна страшна олелия и извика пожарната команда, за да го свали оттам.
Дребосъчето премисляше. Това бе толкова отдавна и сега той беше станал много по-голямо момче, което би могло да се катери на който покрив си поиска. Но много му се искаше да знае дали майка му разбира това. Тя не си бе у дома и нямаше как да я попита. Пък може би най-разумно би било да се откаже.
— Е, идваш ли? — обади се Карлсон.
Дребосъчето помисли още малко.
— Ами ако ме изпуснеш, докато летим? — попита той неспокойно.
Карлсон явно не се тревожеше.
— Ха — рече той, — има толкова много деца! Дали едно повече или едно по-малко — това е просто суета.
Дребосъчето се обиди не на шега.
— Аз не съм никаква суета и ако падна …
— Спокойствие, само спокойствие! — заяви Карлсон и го помилва по главата. — Няма да паднеш. Ще те държа тъй здраво, както правеше баба ми. Защото ти наистина си само едно нечистоплътно момченце, но аз все пак като че ли те обичам. Особено сега, след като ти направих есенно почистване и прочее.
Той помилва Дребосъчето още веднъж.
— Да, странно наистина, но аз си те обичам, макар че си такъв малък и глупав. Почакай само да стигнем на покрива и така ще те прегърна, че лицето ти да посинее, точно както правеше моята баба.
Той натисна копчето на корема си, моторът се запали и Карлсон хвана здравата Дребосъчето. Двамата излетяха през прозореца в синевата. Скъсаното перде бавно се развяваше, сякаш да им помаха за довиждане.
У КАРЛСОН
Малките къщурки, разположени по покривите, могат да бъдат наистина уютни, особено ако са като Карлсоновата. Неговата къщичка има зелени капчици на прозорците и малка външна стълба, нещо като веранда, извънредно удобна за сядане. Тук човек може да приседне вечер и да се любува на звездите, а денем — да пие плодов сок и да хрупа курабии, ако си има курабии, разбира се. Нощем може да си спи на нея, ако в къщата е много горещо, а сутрин се събуждаш и виждаш как слънцето изгрява над покривите на къщите в Йостермалм1.
Да, това е действително уютен дом, чудесно притулен между един комин и противопожарната стена, та почти не се забелязва. Освен ако човек тръгне да се разхожда по покрива, разбира се, и случайно се озове точно зад комина. Но подобно нещо рядко се случва.
— Всичко е тъй различно тук — каза Дребосъчето, след като Карлсон кацна заедно с него на стълбата пред входа на своята къщичка.
— Да, за щастие — рече Карлсон.
Дребосъчето се огледа наоколо.
— Има повече покриви и разни от тоя род — изтъкна той.
— Повече километри от покриви — поясни Карлсон, — по които може да се обикаля и лудува до насита.
— Какво ще кажеш, да полудуваме малко, а? — предложи разпалено Дребосъчето. Той си спомни колко беше весело предишния път, когато двамата с Карлсон лудуваха по покрива.
Но Карлсон го изгледа строго.
— За да се отървеш от чистенето, нали? Значи първо аз ще се изпотрепя, за да ти почистя и разтребя на тебе, а сетне ти ще ми се мотаеш и ще лудуваш до вечерта? Такава сметка ли си бил направил?
Дребосъчето не си беше правил изобщо каквито и да било сметки.
— Аз с удоволствие ще ти помогна да изчистиш, ако се налага — рече той.
— Е, хайде тогава! — подкани го Карлсон.
Той отвори вратата на къщичката и Дребосъчето пристъпи в дома на най-добрия Карлсон в целия свят.
— Да, разбира се — повтори Дребосъчето, — ако се налага …
Сетне постоя доста време, без да продума, и очите му се ококориха.
— Да, налага се — промълви накрая той.
Къщичката на Карлсон се състоеше само от една стая. В тази стая Карлсон бе поставил един дърводелски тезгях, върху който да рендосва, да яде и да слага разни неща. Освен това — една кушетка, на която да спи, да подскача и да крие разни неща. Освен това — два стола, на които да седи, да слага разни неща и да се катери, когато трябваше да пъхне разни неща в шкафа. Но това беше невъзможно, защото той беше вече съвсем претъпкан с други разни неща, които не можеха да стоят на пода или да се закачат по гвоздеите на стената. Тъй като там вече имаше разни други неща … и то твърде много. Карлсон си имаше и камина, също пълна с разни неща, и желязна скара, върху която можеше да си приготовлява храна. Върху полицата над камината пак имаше разни неща. Но от тавана не висеше почти нищо. Само един свредел и един плик с орехи, и един пищов с тапа, и клещи, и чифт пантофи, и ренде, и пижамата на Карлсон, и парцалът за миене на чинии, и мангалът, и едно куфарче, и кесийка сушени череши и нищо повече.
Дребосъчето стоя доста време неподвижно на прага и се оглеждаше.
— Ти май онемя — рече Карлсон. — Я виж колко неща си имам, не е както долу при теб, където няма почти нищо.
— Да, колкото за неща, тук наистина има какво ли не — съгласи се Дребосъчето. — Но сега разбирам защо искаш да чистиш.
— Ти нещо не си доразбрал — рече той. — Не аз искам да чистя, а ти искаш да чистиш… След като аз така се изтрепах долу у вас, нали?
— Ама ти никак ли няма да ми помогнеш? — запита разтревожено Дребосъчето.
Карлсон се сгуши върху възглавницата и замърка, както прави човек, когато е легнал наистина удобно.
— Ще ти помогна, разбира се — отвърна той, след като хубавичко се намърка.
— Добре тогава — каза Дребосъчето. — Аз пък се изплаших да не смяташ…
