Дребосъчето му подаде едно от своите малки автомобилчета, но Карлсон поклати глава: автомобилчето не му харесваше. Дребосъчето опита поред с една „Мозайка“, „Не се сърди, човече“ и един плик с глинени топчета, но Карлсон всеки път поклащаше глава. Чак тогава Дребосъчето се досети какво всъщност иска да получи Карлсон — пистолета! Той се намираше най-навътре в дясното чекмедже на бюрото в кибритена кутия. Това беше най-малкият пистолет в целия свят и най-хубавият. Баща му го донесе от едно свое пътуване в чужбина и Кристер и Гунила дълго време му завиждаха, защото никой не беше виждал подобен пистолет. Той изглеждаше като истински, макар и тъй мъничък, но когато човек стреляше с него, издаваше изстрел също така силен, както от истински пистолет.
— Просто е непонятно — казваше бащата — как може да гърми толкова мощно!
А когато връчваше пистолетчето на Дребосъчето, баща му го предупреди:
— Трябва да бъдеш внимателен, да не стреляш с него, както ти хрумне, и да изкарваш ума на хората.
По понятни причини Дребосъчето не бе показал пистолета си на Карлсон. Самият той смяташе, че това не е много честно, а всъщност се оказа и съвършено ненужно, защото едва вчера Карлсон все пак успя да го намери, когато усърдно тършуваше из чекмеджетата на бюрото му.
Карлсон също беше на мнение, че пистолетът е много хубав. „Може би заради него днес имаше рожден ден“ — помисли си Дребосъчето и с лека въздишка извади кибритената кутия.
— Честит рожден ден! — каза той.
Отначало Карлсон нададе вик, сетне се спусна към Дребосъчето и бурно го целуна по двете бузи, а после отвори кибритената кутийка и измъкна оттам пистолета.
— Дребосъче, ти си най-добрият, най-добрият приятел в целия свят — заяви той и при тези думи Дребосъчето се почувствува толкова щастлив и доволен, сякаш бе получил сто пистолета и от цялото си сърце отстъпи на Карлсон това едничко жалко пистолетче, което той явно толкова много харесваше.
— Разбираш ли — поясни Карлсон, — аз наистина имам нужда от него. Особено вечер.
— Но за какво? — попита разтревожено Дребосъчето?
— Трябва ми, когато лежа и броя овце — заяви Карлсон.
Карлсон често се оплакваше на Дребосъчето от безсъние.
— Нощем спя като къпан — разказваше той, — също и сутрин. Но следобед лежа и се мятам в леглото, а понякога не мога да заспя и вечер.
Тогава Дребосъчето го научи на една хитрост. Щом човек не може да заспи, трябва просто да си затвори очите и да си представи стадо овце, които прескачат ограда. Трябва да брои всички овце една по една, когато прескачат оградата, и от това става така сънлив, че изведнъж заспива.
— Знаеш ли, тази вечер не можех да заспя — каза Карлсон — и само лежах и броях овцете. Но се появи едно такова злобно агне, което не искаше да скочи, просто не искаше да скочи и това си е.
Дребосъчето се засмя.
— А защо не искаше да скочи?
— Ами само за да прави наопаки и да ми създава главоболия — обясни Карлсон. — Стоеше си там до оградата, инатеше се и отказваше да скочи. Тогава си помислих: „Ех, да имах един бистолет, ще те науча как се скача!“ И тогава се сетих, че ти, Дребосъче, имаш бистолет в чекмеджето на бюрото, а оттам ми дойде наум, че днес имам рожден ден — говореше Карлсон и очаровано галеше пистолета.
Сетне той реши да опита как стреля подаръкът.
— Искам да гърми и да ми е весело, инак няма да играя, Но Дребосъчето отказа много решително.
— В никакъв случай! Ще разбудим цялата къща. Карлсон сви рамене.
— Хайде де, това е суета! Те пак ще заспят, нали! Ако си нямат собствени овце, които да броят, ще им дам назаем моите.
Но Дребосъчето въпреки това не беше съгласен да изпробва пистолета и тогава на Карлсон му хрумна нова идея.
— Ще литнем горе при мен — предложи той — и без друго трябва да се направи угощение за рождения ми ден… Имате ли торта?
Дребосъчето трябваше да признае, че торта няма, и когато Карлсон започна да мърмори по този повод, момчето му изтъкна, че това все пак е суета.
— Тортата не е никаква суета — строго го поправи Карлсон. — Но ще се опитаме да се задоволим с кифлички. Иди да донесеш, колкото се намерят!
Дребосъчето се прокрадна в кухнята и се върна с внушително количество кифлички.
Веднъж завинаги майка му беше заявила, че разрешава да черпи Карлсон с кифлички, но само когато се налага. А сега действително се налагаше.
Но тя никога не му беше разрешавала да лети с Карлсон до покрива и Дребосъчето, който беше забравил това, би останал много изненадан, ако някой му го кажеше. Той беше напълно свикнал да лети с Карлсон, чувствуваше се спокоен и сигурен и сега дори не го присви стомахът, когато излетя през прозореца, обхванал с ръце Карлсон, и забръмча с него към малката къщичка на покрива.
Юнските вечери в Стокхолм се отличават от всичко, което може да се види по света. Никъде другаде небето не блести с такава странна светлина, никъде другаде здрачът не е тъй мек, тъй вълшебен и тъй син. И в този синкав здрач градът почива край бледите си води, сякаш е изплувал от някоя стара приказка, тайнствен и недействителен.
Подобни вечери сякаш са създадени за угощения с кифлички на верандата пред къщичката на Карлсон. В повечето случаи Дребосъчето не забелязваше нито небесното сияние, нито омайния здрач, а Карлсон изобщо беше безразличен към тях. Но сега, когато седяха двамата, пиеха сок и ядяха кифлички, Дребосъчето поне почувствува, че тази вечер не прилича на други вечери, а Карлсон чувствуваше, че приготвените от майката на Дребосъчето кифлички не приличат на други кифлички.
Малката къщичка на Карлсон също не прилича на никоя друга къщичка на земята, мислеше си Дребосъчето. Сигурно никъде другаде не можеше да съществува толкова удобна къщичка, с такова чудесно разположение и с такъв изглед, а и никъде другаде не можеше да има събрани на едно място толкова вещи и дрънкулки. Карлсон беше като катеричка — тъпчеше жилището си с всичко, което му попаднеше. Дребосъчето не знаеше откъде намира всички тези неща, а те ставаха все повече. Карлсон закачаше повечето от тях по стените, за да ги намира по-лесно, когато му потрябват.
— Вещите слагам вляво, а дрънкулките — вдясно — беше обяснил той на Дребосъчето. Точно по средата между вещите и дрънкулките Карлсон беше поставил и две хубави картини, които Дребосъчето обичаше да гледа. Карлсон сам ги беше нарисувал. Едната картина представляваше петел и се наричаше „Портрет на много самотен и малък червен петел“, а другата представляваше лисица и се наричаше „Портрет на моите зайци“. Наистина зайците не се виждаха, защото били в корема на лисицата, както обясни Карлсон.
— Когато ми остане време, ще нарисувам и „Портрет на едно злобно агне, което не иска да скача“ — обясни Карлсон с уста, пълна с кифлички.
Но Дребосъчето почти не го слушаше. Всички звуци и ухания на лятната вечер го връхлитаха и почти го зашеметяваха. Той долавяше уханието на цъфналите липи по улицата и чуваше потропването на токчета по паважа далече долу. Хората бяха наизлезли и се разхождаха в хубавата юнска вечер и Дребосъчето си мислеше, че това потропване звучи тъй лятно. Откъм околните къщи долитаха гласове. Вечерта беше много тиха и всичко се чуваше съвсем ясно. Хората разговаряха и пееха, караха се и викаха, смееха се и плачеха едно през друго и не знаеха, че горе на покрива седи едно момче и се вслушва във всичко това, сякаш бе някаква музика.
„Не, те не знаят, че седя тук с Карлсон, че ми е добре и ям кифлички“, мислеше си Дребосъчето доволен.
От една капандура малко по-нататък се разнесоха страшни викове и крясъци.
— Слушай какво правят моите разбойници крадци — каза Карлсон.
— Кои? Да нямаш предвид Филе и Руле? — попита Дребосъчето.
— Да, доколкото ми е известно, други разбойници крадци няма — отвърна Карлсон.
Дребосъчето също познаваше Филе и Руле. Това бяха най-големите разбойници в целия Васастан и при това крадливи като свраки. Ето защо Карлсон ги наричаше така. Една вечер миналата година бяха влезли с взлом в дома на семейство Свантесон, за да крадат, но тогава Карлсон се направи на призрак и така ги
