Ето го отново Карлсон от покрива

— Затова ли си дошъл? — попита боязливо Дребосъчето.

— Хой, хой! — провикна се Карлсон с искрящи очи. — Хой, хой! Ти какво си мислиш?

Дребосъчето разбираше, че не би могъл по-дълго време да държи на разстояние Карлсон и госпожица Рог, но не беше склонен да ги остави да се сблъскат още първата вечер. Той знаеше, че трябва да говори с Карлсон, но Карлсон вече беше на път към кухнята, настървен като ловджийско куче. Дребосъчето го настигна и го хвана за ръката.

— Слушай, Карлсон — започна да го увещава той, — тя мисли, че ти си мой съученик, и според мен, нека продължава да мисли така.

Карлсон се спря като закован. И в гърлото му нещо заклокочи както винаги, когато изпаднеше във възторг.

— Значи тя мисли, че и аз ходя на училище — зарадва се той и още по-поривисто се затича към кухнята.

Госпожица Рог дочу неговият галоп. Тъй като очакваше чичо Юлиус, тя се изненада, че един възрастен човек може да спринтира с такава скорост. С удивление гледаше към вратата, за да види този бегач, но когато тя се отвори и Карлсон нахлу в кухнята, госпожица Рог хлъцна, сякаш бе зърнала змия. И то такава змия, която по никакъв начин нямаше да търпи в своята кухня.

Но Карлсон не разбра това. Той се озова до нея на два скока и впери поглед в лицето й, което изразяваше крайно неодобрение.

— А, според тебе, кой е най-добрият в класа? — попита той. — Я познай кой е най-добър по смятане, по четене, по писане и по всичко?

— Човек обикновено поздравява, когато влиза някъде — сряза го госпожица Рог, — а освен това никак не ме интересува кой е най-добрият в класа. Във всеки случай не си ти.

— Я си представи, че съм аз! — заяви Карлсон, но сетне се обърна и като че ли се замисли.

— По смятане поне съм най-добрият — произнесе той мрачно, след като свърши да размишлява. Но после сви рамене.

— Нейсе! И това е суета — добави той и заскача радостно из кухнята. Закръжи около госпожица Рог и неочаквано подхвана една весела и добре позната песничка:

Нека да гърми и да се веселим…

— Недей, Карлсон! — опита се да го спре Дребосъчето. — Не, не!

Но това не помогна.

— „Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум-тралала“ — пееше Карлсон и когато стигна до „тралала“, внезапно се чу изстрел, а сетне писък. Гърмежът дойде от пистолета на Карлсон, а писъкът от гърлото на госпожица Рог. Отначало Дребосъчето помисли, че тя ще припадне, защото се отпусна на един стол и остана там притихнала, със затворени очи, но когато Карлсон продължи със своето „Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум- тралала“, тя отвори очи и каза сърдито:

— Ще те набосам и набасам, безобразник такъв, та да ме помниш, ако още веднъж направиш така!

Карлсон не отговори. Той пъхна пълничкия си показалец под брадичката на госпожица Рог и посочи една красива брошка, закачена на дрехата й.

— Ей, че хубава! — отбеляза той. — Откъде си я отмъкнала?

— Карлсон, моля те! — уплашено възкликна Дребосъчето, защото забеляза колко се вбеси госпожица Рог.

— Та… тако… такова нахалство! — заекна тя, като с мъка изговаряше думите, но сетне изкрещя: — Вън! Вън, казвам!

Карлсон я погледна изненадано.

— Хайде, кротко! — каза той. — Само питам. А, според мен, когато човек пита учтиво, му се полага да получи учтив отговор.

— Вън! — крещеше госпожица Рог.

— Освен това — поде Карлсон — има още нещо, което бих искал да узная. Не се ли схващаш и ти сутрин и ако е така, в колко часа искаш да те фигурирам?

Госпожица Рог се огледа с бесен поглед за някакво оръжие, с което да прогони Карлсон, а той услужливо изтича до килера, измъкна оттам една тупалка и я пъхна в ръцете й.

— Хой, хой! — извика той и хукна да обикаля кухнята. — Хой, хой, започваме пак!

Но тогава госпожица Рог хвърли тупалката настрана. Сигурно си спомни какво стана предишния път, когато подгони Карлсон с тупалката, и не искаше това да се повтори.

Дребосъчето си мислеше, че тая работа не започва добре, и се чудеше докога госпожица Рог ще издържи да гледа как Карлсон фучи в кръг и крещи „хой, хой“, без да излезе окончателно от кожата си. „Сигурно не много дълго“ — рече си Дребосъчето. Трябваше да измъкне Карлсон от кухнята колкото може по-бързо. И когато Карлсон прелетя край него за единадесетата обиколка, Дребосъчето го спипа за яката.

— Карлсон — каза той умилно, — хайде да идем в моята стая!

Карлсон го последва, но много неохотно.

— Много глупаво беше да престана тъкмо когато започнах да я съживявам — каза той. — Ако ме беше оставил още малко, тя щеше да се понесе под пълна пара, весела и игрива като тюлен. В това съм сигурен.

Той отиде до прозореца и по обичая си измъкна костилката от саксията, за да види колко е пораснала. Дребосъчето също дойде да погледне и както стоеше до Карлсон, с ръка на раменете му, той усети колко е мокър неговият приятел и си помисли: „Клетият, трябва да е летял дълго време в дъжда“.

— Не ти ли е студено, като си толкова мокър? — попита Дребосъчето.

Изглежда, че Карлсон не беше помислил още за това, но сега се поопипа.

— Естествено, че ми е студено — заяви той. — Но нима някой го е грижа за това? Нима някой ще се натъжи, когато най-добрият му приятел пристига мокър до кости и се тресе от студ, или ще се погрижи да му свали дрехите и да ги изсуши, да го заметне с мека удобна хавлия, да му свари малко топло какао и да му даде цял куп кифлички, да го завие в кревата и да му изпее една хубава тъжна песенчица, та той кротко да заспи. Има ли такъв?

Той погледна обвинително Дребосъчето.

— Не, няма — продължи Карлсон с треперещ глас, сякаш се канеше да заплаче.

Тогава Дребосъчето побърза да направи всичко онова, което, според Карлсон, трябва да се направи за най-добрия приятел. Най-трудно беше да придума госпожица Рог за топлото какао и кифличките на Карлсон, но тя нямаше нито време, нито сили да се противи дълго, защото тъкмо печеше пиле за чичо Юлиус, който можеше да пристигне всеки миг.

— Сам се оправяй — каза му тя. И Дребосъчето се оправи. После Карлсон се разположи, кръгъл и румен, в леглото на Дребосъчето, облечен в бялата му хавлия, пиеше какао и си хапваше кифлички, а в банята висяха да съхнат ризата и панталоните му, бельото, обувките и чорапите му.

— Няма нужда да ми пееш тъжна песен — каза Карлсон. — Но започни вече да ме увещаваш да остана при тебе тази нощ.

— Наистина ли искаш това? — попита Дребосъчето.

В същия миг Карлсон пъхна в устата си цяла кифличка и не можа да отговори, а само усилено закима. Бимбо лавна. Той реши, че Карлсон не бива да лежи в леглото на Дребосъчето. Но момчето го взе в обятията си и му прошепна в ухото:

— Аз ще си легна на дивана и ще пренесем там твоето панерче.

Госпожица Рог пак задрънча със съдовете в кухнята и когато Карлсон я чу, проточи обидено:

— Тя не повярва, че съм най-добрият в класа!

— Толкова чудно ли ти се вижда — обади се Дребосъчето. Той наистина знаеше, че Карлсон е слаб