— Ти как смяташ? — попита Карлсон.
— Аз нищо не смятам, защото знам колко са — увери го Дребосъчето.
— Е, кажи де — настоя Карлсон.
— Не разбираш ли, че ти трябва да го кажеш.
— Ще има да чакаш! Кажи ти, а аз се хващам на бас, че ще сбъркаш.
— Представи си пък, че няма — каза Дребосъчето. — Тогава ще получиш единайсет ябълки.
— Имаш много здраве! — обади се Карлсон. — Ето че удари на камък. Защото онази вечер задигнах двайсет и шест ябълки от една градина в Лидингьо4 и от тях ми останаха три и една малко нахапана. — Хайде сега да те видим какво ще кажеш?
Отначало Дребосъчето замълча и не знаеше какво да каже, но сетне му хрумна нещо.
— Ха, ха, ти ме излъга — заяви той. — Защото през месец юни по дърветата още не растат никакви ябълки.
— Така ли? — възрази Карлсон. — А вие откъде ги взехте? Ти и другите крадци на ябълки в тази къща?
Тогава Дребосъчето се отказа да учи Карлсон да смята.
— Сега поне знаеш какво е аритметика — отбеляза той.
— Знам, че е също като да крадеш ябълки — каза Карлсон. — А на това няма защо да ме учиш, защото вече си го знам. Аз съм най-добрият ябълков аритметар в целия свят и само да имам време, ще те заведа в Лидингьо, за да ти покажа как се прави.
Карлсон натъпка в устата си последния залък и веднага започна бой с възглавници, но не му потръгна, защото Бимбо бясно се разлая, когато Карлсон бухна възглавницата в главата на Дребосъчето.
— Бау-бау — рече Бимбо и захапа възглавницата, след което той и Карлсон започнаха да я дърпат насам и натам, докато тя най-сетне се спука.
Тогава Карлсон я подхвърли към тавана, а пухът се разхвърча и започна красиво да се стеле върху Дребосъчето, който се превиваше от смях на дивана.
— Струва ми се, че вали сняг — рече Карлсон. — И снегът се усилва ли усилва — продължи той, като метна възглавницата още веднъж. Тогава Дребосъчето обяви край на боя с възглавници, защото вече било време за сън. Беше много късно и от вестибюла се чу как чичо Юлиус пожела лека нощ на госпожица Рог.
— Сега отивам да си легна в онова късо легло — рече чичо Юлиус.
Внезапно Карлсон придоби необичайно весел вид.
— Хой, хой! — провикна се той. — Седя и си мисля за едно много весело нещо.
— Какво весело нещо? — заинтересува се Дребосъчето.
— Едно такова весело нещо, което се прави, когато се нощува при някой друг — обясни Карлсон.
— Да нямаш предвид номера с чаршафите, дето човек не може да се вмъкне в леглото? За него е вече много късно. Нали не смяташ да, го правиш?
— Не, защото е вече много късно — каза Карлсон.
— Именно — съгласи се доволен Дребосъчето.
— Затова не смятам и да го правя — увери го Карлсон.
— Чудесно! — зарадва се Дребосъчето.
— Защото вече го направих — поясни Карлсон. Дребосъчето изумен се привдигна от дивана.
— Но на кого … Да не би на чичо Юлиус? Карлсон се разкикоти:
— Ей, че си хитро момче, как можа да познаеш? Дребосъчето се бе настроил за смях още от боя с възглавници и сега прихна, макар и да знаеше, че не бива.
— Олеле, как ще се ядоса чичо Юлиус! — възкликна той.
— Да, и ми се иска да проверя това — рече Карлсон. — Затова ще излетя за малко да надзърна през прозореца на спалнята.
Изведнъж смехът на Дребосъчето секна.
— В никакъв случай! Представи си само, ако те види! Веднага ще помисли, че ти си онзи шпионин и можеш сам да си дадеш сметка какво ще последва.
Но Карлсон беше упорит. Когато човек е направил номера с чаршафите, трябва и да провери колко много ще се ядоса онзи, на когото го е погодил. Иначе нямало никакъв смисъл, уверяваше той.
— А освен това бих могъл да се скрия зад чадъра!
Той беше взел червения чадър на майката от антрето, защото навън продължаваше да вали проливно.
— Не искам да се измокри пижамата на Босе — подчерта Карлсон.
Той застана на отворения прозорец с разпънат чадър, готов да излети. Дребосъчето си помисли, че изглежда просто страшен, и възкликна умоляващо:
— Моля ти се, внимавай! Пази се да не те види, защото тогава я втасахме!
— Спокойствие, само спокойствие! — рече Карлсон и излетя навън в дъжда.
Дребосъчето остана в стаята и никак не беше спокоен, а напротив — толкова нервен, че започна да си гризе ноктите.
Минутите летяха, дъждът валеше, а Дребосъчето чакаше.
Тогава внезапно чу как чичо Юлиус сърцераздирателно се развика за помощ в спалнята. И веднага след това Карлсон влетя през прозореца. С доволно хихикане той изключи мотора си и остави чадъра да се оттича върху килима.
— Видя ли те? — попита тревожно Дребосъчето. — Успял ли е да си легне?
— Още продължава да се опитва — съобщи Карлсон.
В същия миг отново се разнесоха пронизителните викове на чичо Юлиус.
— Отивам да видя какво става с него — каза Дребосъчето и се втурна към спалнята.
Чичо Юлиус седеше на леглото, омотан в чаршафи, с побеляло лице и широко разтворени от ужас очи, а на пода до него бяха разхвърляни одеяла и възглавници.
— С тебе не искам да говоря — заяви чичо Юлиус, когато видя Дребосъчето. — Извикай ми госпожица Рог.
Но госпожица Рог изглежда също бе чула виковете, защото дотича задъхана от кухнята и се спря вцепенена на прага.
— Всемилостиви боже — простена тя, — наново ли си застилате леглото, господин Янсон?
— Съвсем не — рече чичо Юлиус, — въпреки че действително не ми харесва този нов начин за застилане на легла, който сте въвели в тази къща … Но сега не съм в състояние да мисля за това.
Той замълча, като само от време на време тихо простенваше. Тогава госпожица Рог се запъти към него с големи крачки и сложи ръка върху челото му.
— Как се чувствувате, господин Янсон, да не сте болен?
— Да, болен съм — въздъхна тежко чичо Юлиус. — Положително съм болен … Ти изчезвай оттук — обърна се той към Дребосъчето.
Дребосъчето изчезна. Но се спря отвън пред вратата, защото много му се искаше да чуе продължението на разговора.
— Аз съм разумен и трезвен човек — подхвана чичо Юлиус. — Нито вестниците, нито който и да било друг не може да ми внуши някакви си дивотии … Следователно трябва да съм болен.
— Но какво по-точно? … — попита госпожица Рог.
— Имам халюцинации … бълнувам — обясни чичо Юлиус. След това снижи глас, та Дребосъчето едва можа да чуе какво каза.
— Никому нито дума за това, госпожице Рог — прошепна чичо Юлиус. — Но трябва да ви кажа, че видях Сънчо.
КАРЛСОН УПРАЖНЯВА ГНЕРВИРАНЕ С КИФЛИЧКИ И ПАЛАЧИНКИ
Когато Дребосъчето се събуди на следващото утро, Карлсон беше изчезнал. Пижамата на Босе лежеше захвърлена на пода и прозорецът беше отворен, та Дребосъчето разбра, че Карлсон е отлетял у дома си. Той почувствува празнота, но може би така беше по-добре. Сега госпожица Рог нямаше за какво да
